Решение № 492 от 04.04.2023, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 492 гр. Бургас, 04.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Пламена К. Георгиева Върбанова

Кристиян Ант. Попов при участието на секретаря Ани Р. Цветанова като разгледа докладваното от Пламена К. Георгиева Върбанова Въззивно гражданско дело № 20232100500230 по описа за 2023 година

Производството по делото е с правно основание чл.258 ГПК и сл. и е образувано по предявени въззивни жалби както следва:

Въззивна жалба с вх.№ 40065/01.11.2022г. на БРС, предявена от въззивника-ищец „НЕЙ - 68" ООД, с ЕИК 204273952, със седалище и адрес на управление: гр. Айтос, ул.

„Оборище“ № 15, представлявано от управителя Г.В.Н., със съдебен адрес за призоваване: гр.Б*****, чрез пълномощник адвокат Х. М., БАК, против Решение № 2689/07.10.2022г. по гр.д.№ 3993/2021г. по описа на РС-Бургас в частта , с която са отхвърлени исковете за сумата от 8659.35 лв.,представляваща разликата над уважената част за сумата от 410.59лева до претендираната сума от 9069.61 лв. - за ремонти и подобрения на процесния имот, и за сумата от 2500 лв - подлежащ на възстановяване гаранционен депозит по процесния договор за наем от 11.10.2016 г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба, както и в ЧАСТТА, в която е уважено възражението за прихващане на О. Х. Т..Във въззивната жалба на „НЕЙ - 68" ООД на първо място се изтъкват съображения за допуснато от БРС нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като съдът със свое Определение №3578/30.06.2022 г. не е допуснал възраженията на ищеца „НЕЙ - 68" ООД против възражението за прихващане, съответно е оставил без уважение направените доказателствени искания и е отменил определението си за допускане на горепосочените писмени доказателства.На второ място се изтъкват доводи за неоснователността на възражението за прихващане на ответника, като се сочи, че наемателят „НЕЙ-68“ ООД не могъл да получи достъп и да ползва наетия имот по 1 предназначение и за целите, за които го е наел - за хлебопекарна, тъй като мазето е било необходимо за производствената част, а магазина-за осъществяване на продажба на готовата продукция. По тази причина наемателят „НЕЙ-68“ ООД провел за своя сметка процедура пред Община-Айтос за извършване на промяна на предназначението на имота,при което се стигнало до това да се ползва само половината имот и то само за продажби (без производство),за което по делото били представени писмени доказателства /процесната квитанция за заплатен проект и констативен акт от община Айтос/. Сочи се, че фактическото ползване от наемателя на ПОЛОВИНАТА от наетият имот започнало едва в средата на месец май 2017 г.,поради което впоследствие бил сключен процесният Анекс №1 от 01.07.2017 г., с който е уговорено започването на заплащане на наем, съответстващ на предоставената от ответника-наемодател наета площ; по тази причина плащането на наемни вноски е извършено за периода от средата на м.07/2017 г. (по 1200 лв на месец - за м.05 частично и за м.06, за които не е бил подписан анекс, а от м.07 - по 470 лв/месец) и продължило до края на действие на договора през м.02/2018 г.Във въззивната жалба се посочват в четири точки съответни писмени доказателства, които доказвали твърдението на ищеца за изначалната пречка да ползва наетия имот и които отричали правото на ответниканаемодател да получи наемни вноски за периода от 01.11.2016 г. до средата на м.05.2017 г.В тази връзка е и заявеното искане- въззивният съд да намери за неоснователно предявеното от ответника възражение за прихващане, предвид липсата на насрещни ликвидни и изискуеми вземания. В случая не необходимостта от ремонти ,а препятстване на ползването от третото лице - съсед на целия имот било обстоятелството, за което ищецът-наемател не е бил уведомен и не е бил наясно при сключване на договора. По тези съображения се претендира въззивният съд да приеме за неоснователно възражението за прихващане на ответника за дължими наеми вноски за периода 01.11.2016-m.05.2017 г. общо в размер на 8639.61 лв (5699 лв главница и лихви за забава 2530.02 лв), и да се отмени първоинстанционното решение в ЧАСТТА, в която се отхвърля иска на ищеца: за сумата от 8659.35 лв (разликата от уважената част от 410.59 лв до пълния размер на претендираната сума от 9069.61 лв) - за ремонти и подобрения на процесния имот, и за сумата 2500 лв. подлежащ на възстановяване гаранционен депозит по процесния договор за наем от 11.10.2016 г.,като вместо това се постанови решение, с което така заявените претенции бъдат уважени; претендира се присъждане на разноски. На основание чл.266,ал.3 ГПК са заявени доказателствени искания: да се приемат представени със становище вх.

№21322/16.06.2022 г. в БРС, но неприети от БРС:Нотариална покана от 02.11.2016 г.;

Сведение от ответника-наемодател Т., представено от него на органите на МВР и РП-Айтос по преписка рег.№1147/2016 по описа на РП-Айтос; Постановление от 23.12.2016 г. на РПАйтос за отказ за образуване на досъдебно производство; Искова молба от ответниканаемодател О. Т., вх.№2651/17.05.2017 г. по описа на PC-Айтос, с правно основание чл.108 и чл.109 от ЗС.

Въззивна жалба с вх.№ 42231/16.11.2022г. на БРС, предявена от ответникавъззивник О. Х. Т. чрез процесуален представител адвокат Д. С., който заявява недоволство от първоинстанционното решение в осъдителната му част относно неговия 2 довереник.На първо място се сочи, че вероятно поради грешка в изчисленията, но като последица - необосновано и неправилно първоинстанционният съд е приел, че Т. заплатил на ищеца само сумата от 8 960,39 лв.В действителност, видно както от материалите по делото, така и от заключението на вещото лице по СИЕ, Т. заплатил по банков път на ищеца следните суми: на 23.01.2017г. сумата от 1 000 лв., на 31.01.2017г. сумата от 1 000 лв., на 04.03.2017г. сумата от 3624,39 лв., на 15.03.2017г. сумата от 68 лв., и на 21.07.2017г. сумата от 4 268 лв. ;от представените по делото банкови извлечения ставало ясно, че основанието за издаването му са „разходи за ремонт“, изплатени в полза на „Ней 68“ ЕООД.Следователно, Т. е заплатил на ищеца сумата от 9 960,39лв., както е отбелязано и в заключението на СИЕ, а не, както погрешно е приел БРС, сума с 1 000 лв. по - малко, т.е. само 8 960,39лв.На второ място се изтъква, че неправилно БРС включил в стойността на извършените ремонти сумата от 1940 лева, представляващи според ищцовата страна разходите за поставените два броя тенти. Тази сума неоснователно била включена в ремонтните разходи с оглед разпоредбата на чл. 31 от договора за наем, тъй като монтажа на тента не била нито ремонтна дейност, нито обосновавала извод за трайно свързване с обекта.Намира, че според трайната и последователна съдебната практика, всички предмети и съоръжения, които не са трайно свързани с обекта и могат да бъдат демонтирани, не представляват подобрения по смисъла на закона. Затова и тъй като с монтажа на тези тенти не се е увеличила стойността на имота, тази сума не следвало да се включва в уважената претенция по чл.59,ал.1 ЗЗД,още повече, че от събраните по делото доказателства ставало ясно, че въпросните тенти били монтирани пред обекта и на фасадата на сградата, т.е. на такова място, което е извън обема на отдаденият под наем обект, съответно извън договорният предмет на наемно правоотношение и извън собствеността на Т.. Освен това, от представеният по делото Нотариален акт от 07.02.2018г. за продажба на недвижим имот липсвал запис, че в така определената продажна цена е включена и стойността на въпросните две монтирани тенти. Освен изложеното въззивника-ответник намира, че приложена квитанция от 18.05.2017г. не представлява надлежен оправдателен счетоводен документ, удостоверяващ заплащане на съответната сума;освен нея следвало да бъде издадена фактура и фискален бон,респ.- банков превод. От представени по делото доказателства, изходящи от ТД на НАП се установявало, че издателят на тази квитанция не е регистрирал по надлежният ред този приход.На последно място-ищецът не провел надлежно доказване за това, че именно тези тенти/сенници, за които е издадена квитанцията, са монтирани на място пред обекта, както и че съответната стойност за тях е адекватната, пазарната, а не е завишена.Крайният извод след така изложените доводи от въззивника-ответник е, че при съобразяване на така сочените обстоятелства със сумата от 1 940 лв. щяло да се намали увеличената стойност имота до сумата от 14 666,22 лв.

Въззивникът-ответник излага доводи и относно претенцията за заплащане на сумата от 2500 лв., представляваща възстановяване на заплатен гаранционен депозит.Изхождайки от функцията на гаранционния депозит да обезпечава евентуалното неизпълнение на договора от страна на наемателя/съгл. чл. 3, така и чл. 21 от договора/, гаранционният депозит следвало при наличие на такова неизпълнение от наемателя да остане за наемодателя;

3 изтъкват се неизпълнение задължения на наемателя по договора, а именно:1/ на задължение по чл. 2 и чл. 4 от договора да заплаща в срок и точно наемната цена;2/ на задължение по чл. 8 от договора, а именно да заплаща следващата се за обекта такса смет. За всяка една от годините 2016г,, 2017г.и 2018г. такса смет е в размер на по 227 лв. на година, или по 18,92 лв. на месечна база. Т.е. за периода от месец ноември на 2016г. до месец февруари на 2018г, включително/ за периода на договора/, вместо наемодателят да изпълни това си договорно задължение,наемателят заплатил следващата се такса смет;3/ на задължение по чл. 10 от договора- да застрахова обекта, както и да представи копие от застраховката на наемодателя;4/ на задължение по чл. 29 от договора- за своя сметка да заплати данъка от наемното правоотношение, както и да представи съответния документ за прилагане към ГДД по чл. 50 ЗДДФЛ. При разглеждане и приемане за основателни на всяко от тези възражения не би бил налице остатъка в размер на сумата от 410,59 лв., въззивника-ответник Т. е осъден да заплати.Моли се уважаване на въззивната жалба, постановяване на съдебно решение, с което се отмени първоинстанционното решение в обжалваната му осъдителна част спрямо Т. и се постанови друго, с което исковите претенции се отхвърлят изцяло; претендират се разноски пред двете съдебни инстанции.

Никоя от страните не е представила писмен отговор по въззивната жалба на насрещната страна.

От въззивника-ответник е предявена частна жалба с № 46477/13.12.2022г. срещу определение № 6536 от 18.11.2022г. на Районен съд — Бургас , постановено по гр. дело № 3993/2021г. по описа на БРС, като се претендира отменя на обжалваното определение в отхвърлящата молбата по чл. 248 ГПК част, и се присъдят в полза на Т. съдебно деловодни разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете до сумата от 1 282,80 лв., по аргумент от чл. 78, ал. 3 от ГПК. Частният жалбоподател излага съображения за това, че нормата на чл. 78, ал. 3 от ГПК не свързва присъждането на разноски в полза на ответника с причината за отхвърляне на иска-т.е.,намира за неправилен и незаконосъобразен извода на БРС за това, че при установена основателност на ищцовата претенция,ако същата е отхвърлена поради уважаване на правопогасяващото възражение на ответника за прихващане, то отговорността за разноски следва да се понесе от страната, която е предизвикала правния спор, а това е ответника.

Писмен отговор по частната жалба на въззивния ответник не е депозирана от въззивния ищец.

Всяка от сезиращите БОС въззивни жалби е допустима: подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване и с платена по сметка на БОС държавна такса, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението в обжалваните части е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от първата инстанция, обосноваващи окончателен извод за неоснователност въззивните жалби. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154 от ГПК и в изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 ГПК, 4 първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което настоящият съд следва да разгледа доводите на всеки от жалбоподателители във връзка с неговата правилност в обжалваните части.