Решение № 1275 от 04.05.2026, Административен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1275

Русе, 04.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Русе - I състав, в съдебно заседание на петнадесети април две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Съдия:

ИВАЙЛО ЙОСИФОВ

При секретар НАТАЛИЯ ГЕОРГИЕВА като разгледа докладваното от съдия ИВАЙЛО ЙОСИФОВ административно дело № 20267200700056 / 2026 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.145 и сл. от АПК вр. чл.65, ал.4 от ЗОС.

Образувано е по жалба на П. И. Ф. от [населено място], чрез процесуалния ѝ представител, против заповед № РД-01-121/12.01.2026 г. на кмета на Община Русе, с която, на основание чл.65, ал.1 от ЗОС, е наредено изземването от жалбоподателката на общински жилищен имот, находящ се в [населено място], [улица], ет.2. Жалбоподателката признава, че към момента на издаването на заповедта не е било налице правно основание, по силата на което да държи разпоредения за изземване общински жилищен имот. Твърди обаче, че административният акт противоречи на чл.3, респ. чл.8 от ЕКПЧ, която има предимство над противоречащото ѝ вътрешно право, както и че той е издаден в нарушение на принципа на пропорционалност по чл.6 от АПК. Заявява, че няма друго жилище, не разполага със средства да закупи или наеме такова на свободния пазар, нито има възможност да живее в жилището на близки или роднини. Сочи, че здравословното ѝ състояние е влошено, поради което не може да полага труд, а в същото време не получава и пенсия. Счита, че при баланса между нейния личен интерес от това да има дом и обществения интерес, защитаван с оспорената заповед, превес следва да бъде отдаден на нейния интерес, тъй като ако имотът бъде иззет тя няма да има къде да отиде и би останала на улицата, което би поставило в опасност нейното здраве и живот. Моли съда да постанови решение, с което да отмени оспорената заповед. Претендира присъждането на направените деловодни разноски. Процесуалният представител на жалбоподателката претендира присъждането на адвокатско възнаграждение за безплатно предоставената на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА правна помощ.

Ответникът по жалбата – кметът на Община Русе, чрез процесуалния си представител, счита, че наемното правоотношение с жалбоподателката за процесния имот е прекратено с влязла в сила заповед, поради което обстоятелствата, довели до неговото прекратяване, не следва да бъдат ревизирани в настоящото производство. Поддържа, че жалбоподателката ползва неправомерно общинския имот за сметка на други добросъвестни лица, които са в много по-тежко състояние от нейното. Твърди, че голяма част от лицата в представения списък с крайнонуждаещи се граждани също са във влошено здравословно състояние, а техният интерес следва да бъде взет предвид от съда. Моли да бъде постановено решение, с което жалбата да бъде отхвърлена. Изрично заявява, че не претендира присъждането на деловодни разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт, приема следното:

Заповедта е връчена лично на жалбоподателката на 19.01.2026 г., което обстоятелство е удостоверено в съставения протокол от служител в ОП „Управление на общински имоти“ при Община Русе. Жалбата срещу административния акт е депозирана в деловодството на Община Русе на 22.01.2026 г., където тя е регистрирана под вх.№ 940-10248-1 от същата дата, респ. под вх.№ 179/23.01.2026 г. по описа на ОП „Управление на общинските имоти“, където тя била изпратена за окомплектоване на преписката.

Следва да се приеме, че жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна – от адресата на акта, който е засегнат неблагоприятно от него, при наличието на правен интерес и в преклузивния срок по чл.149, ал.1 от АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, тя се явява основателна.

Според чл.65, ал.1 от ЗОС общински имот, който се владее или държи без основание, не се използва по предназначение или необходимостта от него е отпаднала, се изземва въз основа на заповед на кмета на общината.

В случая оспорената заповед е издадена от кмета на Община Русе и се отнася до недвижим имот, находящ се на територията на [населено място], поради което следва да се приеме, че административният акт е издаден от материално и териториално компетентен орган.

Заповедта е издадена в писмена форма и има задължителното съдържание по чл.59, ал.2 от АПК.

В нея са посочени фактическите и правни основания за издаването ѝ. Посочено е, че наемното правоотношение между жалбоподателката и Община Русе за процесния имот е прекратено със заповед № РД-01-3652/07.11.2025 г. на зам.-кмета на Община Русе, която била връчена на жалбоподателката по реда на чл.18а, ал.8 от АПК, не била обжалвана и била влязла в сила на 25.11.2025 г. Жалбоподателката не освободила имота от наличните вещи и не предала държането и ключа от жилището като за това не бил съставен приемо-предавателен протокол. Въз основа на посоченото административният орган приел, че са налице предпоставките по чл.65, ал.1 от ЗОС, тъй като било налице държане на жилището на отпаднало основание поради прекратяване на наемното правоотношение.

Съдът намира, че в хода на административното производство са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, довели до ограничаване на правото на защита на жалбоподателката. В съдебно заседание на 10.03.2026 г. съдът, на основание чл.170, ал.3 вр. ал.1 от АПК, изрично е указал на ответника по жалбата, че в негова доказателствена тежест е да установи спазването на административнопроизводствените правила при издаване на оспорения акт. Въпреки дадените указания административният орган не е ангажирал никакви доказателства за спазване на редица императивни норми, гарантиращи правата на гражданите в административното производство – чл.9, ал.2 и ал.4 от АПК, чл.26 от АПК, чл.34 от АПК, чл.35 от АПК, чл.36 от АПК. Същевременно чл.65 от ЗОС не предвижда специално производство за издаване на заповедите за изземване, нито изисква изрично те да бъдат издавани незабавно след отпадане на основанието за държането на имота, поради което производствата по тяхното издаване не са изключени от приложното поле на АПК – арг. от противното на чл.22, т.1 от АПК.

Ответникът по жалбата не е представил доказателства, че жалбоподателката е била уведомена за служебно инициираното от органа административно производство по изземване на общинското жилище, както изисква чл.26 от АПК. По този начин тя е била лишена и от правото на участие в производството и възможността да упражни регламентираните в чл.34 и чл.36 от АПК права – да се запознава с преписката, да изразява становище по събраните доказателства и да сочи и представя доказателства, както и да прави писмени искания и възражения. Следва да се отбележи, че представеното уведомление с рег.№ 94П-10248-1/07.10.2025 г. (на л.6 от преписката), както и писмените доказателства по преписката – сведения от граждани и докладни записки от полицейски служители до началника на Второ РУ при ОД на МВР – Русе, касаят образуваното предходно производство по прекратяване на наемното правоотношение, приключило със заповед на кмета по чл.46, ал.2 от ЗОС, а не настоящото производство по чл.65 от ЗОС. Административното производство, по което е издаден оспореният акт е приключило без да изпълни задължението си по чл.35 от АПК да изясни фактите и обстоятелствата от значение за случая и без да събере, включително служебно, доказателства за това разполага ли жалбоподателката с възможност да си осигури алтернативно жилищно настаняване, както и какво е нейното здравословно и имуществено състояние. Доказателства за тези обстоятелства са събрани за първи път едва в хода на настоящото съдебно производство.

Оспореният административен акт противоречи и на материалния закон.

При преценката за съответствие с материалния закон съдът е длъжен да държи сметка за йерархията на нормативните актове, установена в чл.5 от АПК. Разпоредбата на чл.5, ал.2 от АПК изрично указва, че когато закон или подзаконов нормативен акт противоречи на международен договор, ратифициран по конституционен ред, обнародван и влязъл в сила за Република България, прилага се международният договор. Тя е израз на конституционната норма на чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България, която гласи, че международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.

Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) е такъв международен договор, ратифициран по силата на чл.1 от Закона за ратифициране на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и на Допълнителния протокол към нея от 20.03.1952 г., обнародвана е в ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г. и е в сила за Република България от 14.08.1992 г. Според чл.32, § 1 от ЕКПЧ компетентността на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) обхваща всички въпроси, засягащи тълкуването и прилагането на Конвенцията и на Протоколите към нея, относно които е сезиран в съответствие с членове 33, 34, 46 и 47. Следователно обхватът на правата и свободите, регламентирани в част I на Конвенцията, които съгласно чл.1 от ЕКПЧ държавите – страни по нея са задължени да гарантират на всяко лице под тяхна юрисдикция, следва да се определя в съответствие с тяхното тълкуване в практиката на ЕСПЧ.

Разпоредбата на чл.8, § 1 от ЕКПЧ предвижда, че всеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот, на жилището и на тайната на кореспонденцията. Вярно е, че това право не е от категорията на абсолютните и може да бъде ограничавано от държавите-страни по Конвенцията, но при спазване на условията на чл.8, § 2 от нея. Този текст гласи, че намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.

Загубата на жилището е най-крайната форма на намеса в правото на зачитане на жилището. Всяко лице, изложено на риск от намеса от такъв мащаб трябва да има възможност пропорционалността на мярката да бъде преценена от независим съд в светлината на относимите принципи по член 8 от Конвенцията независимо от това, че съгласно вътрешното законодателство правото му на обитаване на жилището е прекратено 1. Така е и в процесния случай предвид влязлата в сила заповед № РД-01-3652/07.11.2025 г. на зам.-кмета на Община Русе, с която наемното правоотношение с жалбоподателката било прекратено. Този принцип се прилага в пълнота именно в контекста на настаняване в държавни или общински жилища 2.

Действително, след прекратяване на наемното правоотношение за общинския жилищен имот според ЗОС за жалбоподателката не съществува правно основание, по силата на което тя да продължава да обитава жилището. Както обаче се приема в константната практика на ЕСПЧ 3 защитата, предоставена от член 8 от Конвенцията, не се ограничава до законосъобразното/разрешено обитаване на сграда в съответствие с вътрешното законодателство. От друга страна Съдът в Страсбург отдава значение на обстоятелството дали обитаването на жилището е законно установено. ЕСПЧ взема предвид и обстоятелството дали лицата, които го обитават, принадлежат към уязвими групи (малолетни и непълнолетни, лица в тежко здравословно състояние и т.н.).

От представените писмени доказателства – експертно решение № 90889/10.09.2025 г. на ТЕЛК, II състав при „МБАЛ Света Анна – Варна“ АД, е видно, че след проведено преосвидетелстване на жалбоподателката са определени 26 % трайно намалена работоспособност с водеща диагноза „неинсулинозависим захарен диабет“ и придружаващи заболявания „хипертонично сърце без застойна сърдечна недостатъчност“, ентезопатия на гръбначния стълб и намалено зрение на двете очи. Като противопоказания са посочени тежък физически труд, нервно-психическо напрежение и натоварване на гръбначния стълб. Видно от представеното удостоверение изх.№ 1338/03.04.2026 г. от Служба по вписванията - Русе жалбоподателката за периода от 27.03.2021 г. до 27.03.2026 г. на името на няма каквито и да било вписвания, отбелязвания и заличавания (л.56 от делото). От удостоверение № 180192602168943/15.04.2026 г. от ТД на НАП, офис Русе (л.58 от делото) става ясно, че в информационните масиви на НАП няма данни за осигуряване на лицето за периода от 01.03.2025 г. до 28.02.2026 г. От показанията на свидетелите В. Д. (дъщеря на жалбоподателката) и Д. И. (неин племенник) се установява, че жалбоподателката не притежава недвижими имоти, не получава пенсия или други доходи, а единственият неин доход е в размер на 250 – 300 евро месечно, които ѝ заплаща нейната внучка за помощта при отглеждане на детето ѝ (правнучка на Фараонова). Д., която живее по силата на отделна настанителна заповед с трите си деца на първия етаж на същата къща, е категорична, че дори и да иска не може да осигури жилище при себе си на своята майка, защото децата ѝ са големи и четиримата са принудени да живеят в две малки стаички – двете ѝ дъщери на по 20 и 21 години спят в едната стая, а тя, заедно с [възраст] си син, спят в другата. В тази връзка съдът намира за нужно да отбележи, че в чл.31, ал.1, т.9 от Наредба № 6 за условията и реда за установяване на жилищни нужди, настаняване под наем и разпореждане с жилища – общинска собственост, приета от Общински съвет – Русе, предоставянето на наетия жилищен имот или части от него на лица, извън кръга на настанените, за възмездно или безвъзмездно ползване, е уредено като основание за прекратяване на наемното правоотношение, т.е. ако св.Д. приюти своята майка при себе си в жилището на първия етаж, това би довело до прекратяване на наемното правоотношение с нея и семейството ѝ като тя също би останала на улицата, заедно с трите си деца, едното от които непълнолетно.