Решение № 32 от 03.04.2023, Районен съд - Дряново

РЕШЕНИЕ

№ 32 гр. Дряново, 03.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мариета Спасова при участието на секретаря Гергана Генева като разгледа докладваното от Мариета Спасова Гражданско дело № 20224220100195 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид :

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

Ищцата Т. Д. Д. чрез пълномощника си Адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от Д. М. - управител основава исковата си претенция на обстоятелството, че на 28.05.2021г. сключила договор за паричен заем № 4157708 с „Изи асет мениджмънт“ АД. Посочва, че страните се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 800 лв., видът на вноската бил седмичен, броят на погасителните вноски 12, ГПР бил определен на 49%, а ГЛР на 40 %, а размерът на месечния лихвен процент не бил посочен. В чл. 4 от процесния договор било уговорено, че страните се съгласявали договорът за банков заем да бъде обезпечен с гарант – две физически лица поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита.

Поръчителите следвало да отговарят на следните условия : да представят служебна бележка от работодателя за размера на трудовото възнаграждение, нетният размер на трудовото възнаграждение да бъдел в размер на минимум 1000 лв., да работят на безсрочен трудов договор, да не са били поръчители, да имат чисто ЦКР или да представят сключен договор за гарантиране задължението на дружеството.

Твърди, че на датата на сключване на договора с „Изи асет мениджмънт“ АД ищцата и ответното дружество „Файненшъл България“ ЕООД сключили договор за предоставяне на поръчителство № 4157708, по силата на който „Файненшъл България“ ЕООД поело задължение да обезпечи пред „Изи асет мениджмънт“ АД задълженията 1 на ищцата. Обезпечението се изразявало в наличие на парични средства и готовност за изплащане на задълженията на кредитополучателя. Въз основа на сключения договор за поръчителство, ищцата се задължила да заплати на гарантиращото дружество сумата 239,40 лв., която била разсрочена за плащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит. Съгласно договора за поръчителство ищцата следвало да предостави дължимите парични суми на „Изи асет мениджмънт“ АД, което пък от своя страна съгласно договора, било упълномощено от „Файненшъл България“ ЕООД да събира в тяхна полза сумите по процесния договор. Съобразно чл. 3, ал. 1 от договора за поръчителство, възнаграждение се дължало в полза на поръчителя „Файненшъл България“ ЕООД, като „Изи асет мениджмънт“ АД единствено било упълномощено да приеме плащането (фактически да получи паричните средства за възнаграждението, които след това да предаде на поръчителя).поради което именно „Файненшъл България“ ЕООД било легитимирано да отговоря по процесната претенция. На 22.06.2021г. ищцата направила последна вноска по кредита, като погасила цялостната сума по договора за поръчителство и по договора за паричен заем с общ размер 1088 лв.

Между „Изи асет мениджмънт“ АД, като заемодател и ищцата, като заемател възникнало правоотношение във връзка с предоставянето на паричен заем от 800 лв.

Заемодателят бил небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството имало право да отпуска кредити със средства, които били набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата била физическо лице, т. е. страните имали качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал.

3 ЗПКИ на кредитор съгласно чл.9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна същност и съдържание представлявал такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и правни последици важали изискванията на специалния закон – ЗПК. Следвало, че с характеристиките на потребителски договор бил и договорът за предоставяне на поръчителство № 4157708 (по аргумент от чл. 3, вр. чл. 2 от ЗПК). Доколкото договорът за поръчителство бил акцесорен на този за предоставяне на потребителски кредит, то действието на поръчителството били предпоставено от валидното съществувание на главното правоотношение. Наличието на основание за предоставяне на поръчителство от страна на ответното дружество било обусловено от валидността на договора за кредит или отделни негови клаузи, включително и чл. 4, поради тази причина следвало да се разгледат съвместно и двете правоотношения, имайки предвид, че „Изи асет мениджмънт“ АД бил едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД и в тази връзка кредиторът и поръчителят били свързани лица, което било видно от Търговския регистър към АВ.

Заявява, че съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл.

10 ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен и липсата на всяко едно от тези 2 императивни изисквания водела до настъпване на тази недействителност. Същата имала характер на изначална недействителност, защото последиците били възникнали при самото сключване на договора и когато той бъдел обявен за недействителен, заемателят дължал връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (аргумент от чл. 23 ЗПК).

Клаузата на чл. 4 от договора за кредит възлагала в тежест на заемателя едно неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставяла избор на потребителя дали да предостави обезпечение и какво да бъде то.

Изискванията, които посочената клауза въвеждала, били на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че търсел паричен кредит със сравнително нисък размер 1250 лв. предвид това не само правно, но и житейски било необосновано да се счита, че потребителят ще разполага със съответната възможност да осигури банкова гаранция в размер на сумата по договора (за което съответната банкова институция щяла да изисква също плащане) или две лица –поръчители, които да отговарят на многобройните кумулативно поставени изисквания. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които било ясно, че били неизпълними, кредиторът целял да „насочи“ длъжника към единствената форма на обезпечение, която бил могъл да си позволи да предостави – обезпечение от одобрено от заемодателя дружество. А именно ответникът в настоящия процес, който бил свързано лице с кредитора по договора за заем. Предвид това разходът на потребителя по договора за поръчителство с „Файненшъл България“ ЕООД бил сигурен – от една страна предоставянето на поръчителство било необходимо условие за усвояване на финансов ресурс, а от друга – условията за другите две обезпечения били на практика невъзможни за осъществяване от длъжника.

Същевременно кредиторът не включвал възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му бил по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит бил недействителен, ако в същия не бил посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Необходимо било в ГПР да бъдат описани всички разходи които трябвало да заплати длъжника, а не същият да бъдел поставян в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми ще дължи. В конкретния случай било посочено, че ГПР бил 49 %, но от съдържанието на договора потребителят не можел да направи извода за това кои точно разходи се заплащали и по какъв начин бил формиран ГПР. Нещо повече – предвид предпоставките, при които възниквало задължението на потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото било с характер на сигурен разход и следвало да бъде включено изначално 3 при формирането на ГПР. В случая акцентът се поставял не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлагали заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му било известно, той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

На следващо място счита, че самият договор за предоставяне на поръчителство бил изначално лишен от основание, тъй като по силата на посоченото правоотношение в полза на потребителя не се предоставяла услуга. Обезпечението било единствено и само в полза на кредитора, за което цялото възнаграждение било поето от потребителя.

В случай, че поръчителят „Файненшъл България“ ЕООД изпълнел и погасял вземането на длъжника, то имало право на регрес срещу него за пълната стойност на платеното (чл. 5, ал. 1 от договора за поръчителство). Следователно срещу заплащане на възнаграждението по договора за поръчителство ищцата не била получила каквато и да е услуга, просто задължението от едното дружество щяло да бъде прехвърлено към другото, като двете дружества били свързани.

Следващ довод в подкрепа за твърдението за нищожност на договора се намира в правната уредба на договора за поръчителство съгласно чл. 138 – 148 от ЗЗД.

Съгласно решение № 7/ 28.04.2020г. по гр. дело № 562/ 2017г. на ВКС, второ гр. отделение в полза на кредитора се поражда право да претендира вземането си от още едно лице, поело задължение заедно с главния длъжник, а не между поръчителя и главния длъжник, както е било в случая. Собственик на капитала на поръчителя на „Файненшъл България“ ЕООД е заемодателя по договора за кредит „Изи асет мениджмънт“ АД. Основен предмет на дейност на ответника били гаранционни сделки, каквато била и процесната. От печалбата на „Файненшъл България“ ЕООД от извършената от него търговска дейност, като поръчител се разпределяла в полза на едноличния собственик на капитала „Изи асет мениджмънт“ АД. В случая търговецът – кредитор бил обвързал по-слабата икономическа страна с допълнително възнаграждение, което се дължало от момента на сключване на договора за заем, без значение дали заемателят бил изправна страна по него. Поради изложеното клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на поръчителство, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение не пораждала права и задължения за страните, като договорът следвало да се прогласи за нищожен поради накърняване на добрите нрави.

На практика със сключване на договора за поръчителство се целяло да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в договора за поръчителство се уговаряло възнаграждение, което впоследствие щяло да бъде разпределено като печалба на „Изи 4 асет мениджмънт“ АД. С договора за поръчителство не се целяло реално обезпечаване ан договара за заем, сключен с „Изи асет мениджмънт“ АД, доколкото плащайки задължението на потребителя в полза на „Изи асет мениджмънт“ АД, кредиторът плащал вземането сам на себе си. Със сключване на договора за поръчителство се целяло едно допълнително оскъпяване на договора за заем, 4 допълнително възнаграждение за заемодателя, което било уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Договорът за предоставяне на поръчителство бил нищожен поради накърняване на добрите нрави и защото сумата, която била уговорена като възнаграждение, била в размер на почти половината от сумата по отпуснатия заем. За да гарантира сумата 800 лв., ищцата заплатила сумата 239,40 лв. Безспорно било, че така бил нарушен принципа на добросъвестност и справедливост и били накърнени добрите нрави. С решение № 165/ 02.12.2016г. на ВКС по т. дело № 1777/ 2015г., I т. отделение, било разяснено, че добросъвестността по принцип се свързвала с общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което било формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на членовете на общността. В случая в разрез с нормите на добросъвестност на страните, търговецът, който бил икономически по-силната страна в правоотношението, се възползвал от своето правно положение, като осигурил допълнително възнаграждение в своя полза чрез осигуряване на поръчител срещу възнаграждение.