Определение № 2425 от 27.07.2023, Районен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2425 гр. Перник, 27.07.2023 г.

РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Симона Пл. Кирилова като разгледа докладваното от Симона Пл. Кирилова Гражданско дело № 20231720103085 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 130 ГПК.

Образувано е по искова молба на Г.И.Б. срещу „Банка ДСК“ АД, с която ищцата иска да бъде признато за установено, че като солидарен длъжник не дължи на ответника сумата от 1000 лева – частичен иск от главница в общ размер 10543,82 лева, за събирането на които е образувано производство по индивидуално принудително изпълнение – изп.д. № 337/2013 г. на *********.

При служебна проверка, доколкото е констатирано, че изпълнителният титул, въз основа на който е провеждано изпълнението, инкорпорира и други вземания, останали извън предмета на исковата молба, на ищеца са дадени подробни указания да посочи дали оспорва дължимостта на сумите за процесния период или правото на принудително изпълнение (съществуването на изпълняемо право ), да посочи извършвани ли са погасявания, да обоснове правен интерес от завеждане на иска като частичен, респ. да формулира петитум, с който оспорва цялост изпълнението по изп.д. № 337/2013 г., съобразно изпълнителния титул, въз основа на който се провежда изпълнението, и да внесе съответната държавна такса.

В срока по чл. 129, ал. 2 ГПК са изложени съображения, че ищцата има интерес да се признае за установено, че в нейна полза е изтекъл предвидения от закона погасителен давностен срок и вземането е погасено по давност. Изложени са съображения по приложението на чл. 119 ЗЗД и че с погасяване на главното вземане се погасяват и акцесорните задължения, поради което целеният резултат (погасяване по давност на акцесорните вземания по изп.лист) би бил постигнат и с иск с предмет единствено главницата. Изложени са съображения за по-нисък размер на държавната такса при предявяване на иска като частичен и че не е недопустимо предявяването на частичен отрицателен установителен иск.

Съдът намира, че исковата молба следва да бъде върната в хипотезата на чл. 130 ГПК, поради недопустимост на заявената претенция, като съображенията са следните:

На осн. чл. 2 ГПК съдът е длъжен да разгледа всяка подадена до него молба за защита и съдействие, когато същата е редовна и допустима, и в съответствие с принципа на служебното начало е оказал на страните необходимото съдействие по чл. 7 ГПК във връзка с редовността и допустимостта на процесуалните действия. Предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие обаче се определят от страните на осн. чл. 6, ал. 2 ГПК.

Обективните и субективни предели на правния спор, в рамките на който съдът дължи 1 произнасяне съгласно чл. 2 ГПК, се очертават от ищеца с исковата молба.

На първо място, ненадлежно е формулиран петитум за установяване на факт, без да е налице хипотезата на чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК.

Твърдението, че е изтекъл период от време, в който кредиторът е бездействал (че е изтекъл периодът на погасителна давност, на което законодателят придава определени правни последици), е факт с правно значение, относим към съществуването или несъществуването на насрещно право в полза на другата страна по облигацонното правоотношение (в случая – относим към (не)съществуването на правото на принудително изпълнение в полза на кредитора). Съгласно чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК предявяването на самостоятелен иск за установяване конкретно на посочения от ищеца с уточняващата молба ф а к т („че в нейна полза е изтекъл предвидения погасителен давностен срок “) е недопустимо, тъй като исковете за установяване на съществуването или несъществуването на факти с правно значение са допустими само в случаите, изрично предвидени в закон.

Това е така, тъй като всеки факт, релевантен за гражданското правоотношение, може да бъде установен по повод на делото относно самото правоотношение. Законодателят не е предвидил иск за установяване факта на изтичане на период от време – страната може да предяви чрез иск установяване на последиците за облигационното правоотношение, които се свързват с факта на изтичане на период от време, в който кредиторът бездейства, като формулира до съда и съответното искане.

При твърдения, че след снабдяването на кредитора с изпълнителен лист и изтичането на периода от време, в който същият не пристъпва към изпълнение, следва, че вземането, предмет на изпълнителния лист, продължава да съществува, но е придобило ново качество – станало е естествено вземане. В случай, че ОУИ бъде уважен, не се отрича съществуването на вземането, нито качеството „кредитор“ на взискателя, а се отрича правото му на принудително изпълнение, въпреки че кредиторът се е снабдил с изпълнителен титул. Субективното право вече не е скрепено с принуда и носителят му е длъжен да търпи новосъздаденото положение – той може да очаква изпълнение (осъществяването му е допустимо при доброволно изпълнение, кредиторът продължава да се надява да получи плащане от длъжника, което е негово право), но не и да го изисква принудително, а дали длъжникът ще се позове на давността, или не, е въпрос на негова морална преценка – Венедиков, П. Ново вещно право. С.: Сиби, 1995.

Макар в практиката да се срещат твърде често непрецизни петитум и диспозитив на отрицателните установителни искове за погасени по давност вземания „не дължи“, установителните искове – арг. чл. 124, ал. 1 ГПК, имат предмет съществуването или несъществуването на едно право или правоотношение. Когато длъжникът се позовава на изтекла погасителна давност, предмет на предявения иск не е съществуването или несъществуването на вземането, а съществуването или несъществуването на притезание на кредитора (като правомощие, което е част от вземането, особено състояние на вземането), на правото на принудително изпълнение, въпреки евентуалните прекъсвания и спирания на давността (в този смисъл вж. Определение № 50010 от 23.03.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3372/2022 г., IV г. о., Определение № 95/22.02.2018 г. по ч. гр. дело № 510/2018 г. на ВКС, IV г. о., Определение № 318 от 25.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2828/2018 г. и др. досежно предмета на иска по чл. 439, ал. 1 ГПК). Чрез иска по чл. 439 ГПК не се отрича материалната легитимация на кредитора по вземането по отрицателния установителен иск, тъй като след изтичане на погасителната давност то продължава да съществува като естествено (не се ползва от държавната принуда), а доброволното изпълнение по него е дължимо (чл. 118 ЗЗД). С предявяването на този отрицателен установителен иск длъжникът цели да осуети възможността за принудително изпълнение по вземането, защото погасителната давност е изтекла. Решението, с което искът е уважен, формира сила на пресъдено нещо върху това, че кредиторът не притежава право на принудително изпълнение 2 за своето вземане срещу длъжника. Именно липсата на право на принудително изпълнение, респ. липса на изпълняемо право, е предмет на исковете по чл. 439 ГПК, като с нарочно уредения от закона иск се парира изпълнителната сила на съдебното изпълнително основание (и в крайна сметка се стига до прекратяване на изпълнителния процес).

Впрочем, ако се възприеме докрай тезата на ищеца и съдът се придържа към очертания петитум „не дължа“, искът следва да бъде отхвърлен, защото на практика длъжникът продължава да дължи вземането, вземането продължава да съществува, но е придобило ново качество – на естествено задължение.

На второ място, и с оглед очертания характер и предмет на иска по чл. 439, ал. 1 ГПК, се следва, че липсва правен интерес същият да да бъде заявяван като частичен.

Предявяването на иск за установяване съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право се допуска само, когато ищецът има интерес да установи това със съдебно решение (чл. 124, ал. 1 ГПК). Наличието на правен интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на установителния иск, какъвто се явява и иска по чл. 439 ГПК, за наличието на която съдът е длъжен да следи служебно във всеки етап на исковото производство.

При отрицателен установителен иск доказателствената тежест е идентична с тази, каквато би била, ако ответникът по отрицателния иск беше предявил положителен установителен иск за същото вземане. В този смисъл от правилата на доказването следва, че уважаване на отрицателен установителен иск е равнозначно на отхвърлен положителен установителен иск за идентично вземане между същите страни при разменено процесуално качество ищец/ответник /респ. отхвърлянето на отрицателен иск е равнозначно на уважаването на положителен установителен иск/ – виж Определение № 67/18.02.2011 г. по ч. гр. д. № 17/2011 г. на II г. о. на ВКС, Определение № 288/16.06.2010 г. по ч. гр. д. № 108/2010 г. на I г. о. на ВКС, Решение № 156/24.06.2014 г. по гр. д. № 7805/2013 г. на I г. о. на ВКС. За разпределението на доказателствената тежест е без всякакво значение каква процесуална роля заема страната в процеса. Предявяването на претенцията изцяло или частично не променя правилата, касаещи доказателствената тежест и формирането на СПН по отношение спорното право. Следователно уважаването на частичния отрицателен установителен иск е равнозначно на отхвърлянето на частично или изцяло предявен положителен установителен или осъдителен иск – т. е. уважаването на частичния отрицателен установителен иск би означавало, че вземането не съществува изцяло в пълния претендиран размер, а не само досежно предявената част, предмет на съответното дело.

СПН ще разпростира действието си и за непредявената част /доколкото несъществуването на част от цялото вземане поради неосъществяване на правнорелевантните за възникване на твърдяното субективно материално право факти е равнозначно на несъществуване и на разликата до неговия пълен обем – съобразно мотивите на ТР № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС/.

След като СПН на уважения частичния отрицателен установителен иск е равнозначна на СПН на уважения отрицателен установителен иск за цялото вземане, то при изначални твърдения на ищеца, че не дължи цялото вземане, той няма правен интерес да предявява частичен отрицателен установителен иск. Това е така, тъй като в действителност с предявяването на частичен отрицателен установителен иск ищецът цели да получи защита за цялото оспорено от него вземане, т. е. с тази частична претенция той би ограничил не собствената си защита в рамките на образуваното производство, а защитата, която ответникът би могъл да получи при отхвърлянето на частичния иск, тъй като в този случай ще се формира СПН за съществуване в полза на ответника на вземане само до частичния размер на иска.

Защитата на длъжника чрез предявяване на иска по чл. 439 ГПК е срещу материалната незаконосъобразност на изпълнителния процес. С уважаването му длъжникът 3 ще постигне прекратяване на изпълнението на основание чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК и именно в това се изразява правния интерес от воденето на този иск. В този смисъл, длъжникът има интерес да оспорва изпълнението в цялост, доколкото представянето на влязло в сила решение, с което искът по чл. 439 ГПК е уважен, би съставлявало основание за прекратяване на изпълнителното производство. В случай на уважен частичен иск, последиците на чл. 433, ал. 1 т. 7 ГПК не биха могли да бъдат постигнати.

Още повече, ако се възприеме тезата за допустимост на частичен отрицателен иск по чл. 439 ГПК, то това би дало възможност на длъжника да предяви стотици подобни производства за различни части на вземането, което от една страна – засяга имуществените интереси на насрещната страна по правоотношението, а от друга страна – създава съществено затруднение с оглед очертаване предмета на спора по всеки един от частичните ОУИ – коя конкретна част от изпълнението се оспорва по всяко отделно исково производство, респ. за коя конкретна част изпълнението ще следва да се прекрати след представяне на решението пред съдебния изпълнител – арг. чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК. С предявяването на частичния ОУИ длъжникът по същество търси защита не по част, а по целия размер на отричаното вземане, което от своя страна създава възможности за злоупотреба с право и заобикаляне на закона, вкл. на разпоредбите за родова подсъдност в противоречие на чл. 3 ГПК.