Решение № 323 от 21.02.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 323 гр. С., 21.02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Соня Н.а

Стойчо Попов при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Стойчо Попов Въззивно гражданско дело № 20211100505744 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20053968 от 26.02.2021 г., постановено по ГД № 26087 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд (СРС), ІІ ГО, 179 състав, са уважени предявените от АЛ. Н. Б. срещу Сдружение „Тенис-клуб „Л.-С.““ кумулативно обективно съединени искове с правно основание по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ – за признаване за незаконно и отмяна на уволнението, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 от КТ със Заповед № 00000059/01.04.2020 г., издадена от Б. Б. – управител на Сдружение „Тенисклуб „Л.-С.““, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ – за заплащане на парично обезщетение за шестте месеца, следващи уволнението, през които не е полагал труд по трудово правоотношение, а именно за периода от 02.04.2020 г. до 02.10.2020 г. общо в размер на сумата от 9 600,00 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 19.06.2020 г., до окончателното й заплащане, както и с правно основание по чл. 224, ал. 1 от КТ – за заплащане на парично обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 5 дни в размер на 464,76 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 19.06.2020 г., до окончателното й заплащане. С обжалваното решение е отхвърлен като неоснователен предявеният от АЛ. Н. Б. срещу Сдружение „Тенис-клуб „Л.-С.““ иск с правно основание по чл. 226, ал. 1, т. 2 от КТ за заплащане на сумата от 1 900,00 лв. за обезщетение за неимуществени вреди.

1

С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по разноските, дължими от страните съгласно чл. 78, ал. 1 и 3 от ГПК за исковото производства съобразно уважената, респективно отхвърлената част от исковете.

Решението на СРС е обжалвано от ответника Сдружение „Тенис-клуб „Л.-С.““, чрез адв. Б.Н., с пълномощно по делото, в частта, с която уволнението е признато за незаконно и е отменено, както и в частта, с която същият е осъден да заплати на ищеца посочените по-горе суми. Въззивникът е останал недоволен от решението в обжалваните части. Поддържа, че същото е неправилно и необосновано. Счита, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че лицето, подписало уволнителната заповед – Б. Б., не е разполагало с представителна власт да прекрати трудовото правоотношение с ищеца от името на ответното сдружение по съображения, подробно изложени в жалбата. Ето защо отправя искане до СГС като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните части. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна АЛ. Н. Б., чрез адв. Г.М., с пълномощно по делото, с който изразява становище, че обжалваното решение е правилно по изложените в отговора съображения.

Страните не са заявили доказателствени искания пред въззивната инстанция.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл.

269, предл. 2 от ГПК.

В този смисъл настоящата съдебна инстанция трябва да се произнесе само по релеви-раните във въззивната жалба оплаквания, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално леги-тимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

2

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е правилно.

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 3, вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, и чл. 224, ал. 1 от КТ.

За да уважи исковите претенции, първоинстанционният съд е приел за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните в производството е било налице трудово правоотношение, породено от сключен между тях трудово договор, както и че същото е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 от КТ със Заповед № 00000059/01.04.2020 г., издадена от Б. Б. – лице, посочено като управител на Сдружение „Тенис-клуб „Л.-С.““ в уволнителната заповед. Въз основа на формираната по делото доказателствена съвкупност – приетите писмени доказателства, показанията на изслушания в производството свидетел и заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ) по отношение на иска с правно основание по чл.

344, ал. 1, т. 1 от КТ СРС е приел за установено, че уволнението е незаконно, тъй като ответникът не е доказал надлежно учредена представителна власт в полза на лицето, подписало уволнителната заповед – Б. Б., да прекрати от името на ответника трудовото правоотношение с ищеца. Лицето Б. Б. не е бил законен представител на ответното сдружение към момента на издаване на уволнителната заповед, нито му е делегирана изрично работодателска власт да сключва допълнителни споразумения, да отправя предизвестия за прекратяване на трудови договори и да прекратява трудови правоотношения. На следващо място, касателно иска с правно основание по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ в обжалваното решение е прието, че за исковия период ищецът е останал без работа поради незаконното уволнение и че дължимото обезщетение се равнява на 11 712,00 лв., но на ищеца следва да се присъди претендираната от него сумата от 9 600,00 лв., предвид липсата на съответно изменение на иска, както и с оглед липсата на доказателства за заплащане на посочената сума. Първоинстанционният съд въз основа на писмените доказателства и заключението на назначената по делото ССЕ е приел за основателна в цялост и претенцията по чл. 224 от КТ. Между страните не е спорно, че неизползвания от ищеца платен годишен отпуск е в размер на 5 дни, а ответникът не е ангажирал доказателства, че е заплатил дължимото на ищеца парично обезщетение.

Изложените от първоинстанционния съд фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства, въззивният съд споделя изцяло и на основание чл. 272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.

По оплакванията в жалбата настоящият въззивен състав намира за необходимо да добави следното:

Спорен във въззивното производство се явява единствено въпросът дали към 3 момента на издаване на уволнителната заповед лицето Б. Б. е разполагало с работодателска власт от името на ответното сдружение да прекрати трудовото правоотношение с ищеца.

Волята на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение в случаите, в които той е юридическо лице, следва да бъде изразена чрез доказано представляващо го по закон или пълномощно лице (така Решение № 714 от 13.12.2010 г. по ГД № 68/2010 г. на ВКС).

Сдружение

„Тенис-клуб

„Л.-С.““

(за краткост

„Клуб“) по правноорганизационната си форма е юридическо лице с нестопанска цел, осъществяващо дейност в обществена полза (по арг. от чл. 2, ал. 2 от Устава), с оглед на което по отношение на него приложение намират разпоредбите на Закона за юридическите лица с нестопанска цел (ЗЮЛНЦ). Юридическото лице с нестопанска цел (ЮЛНЦ) изразява волята си и извършва правни действия чрез своите органи; то се представлява от управителния си орган; устройството на ЮЛНЦ се определя от ЗЮЛНЦ и от устава, както е в настоящия случай; органите, имената на членовете на управителния орган, имената и длъжностите на лицата, представляващи ЮЛНЦ подлежат на вписване; уставът трябва да съдържа правомощията на органите на сдружението и правилата относно начина на представляване на сдружението (по арг. от разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, чл. 18, ал. 1, т. 3, чл. 20, т. 8 и 9 от ЗЮЛНЦ). Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от Устава на Клуба, последният се представлява от неговия Председател и Главния секретар, заедно и поотделно.

Съгласно разпоредбата на чл. 37, т. 1 от Устава на Клуба с идентично правомощие разполага и Управителният съвет на Клуба. По-нататък, съгласно разпоредбата на чл.

7, ал. 1 от Закона за търговския регистър и регистъра на ЮЛНЦ (ЗТРРЮЛНЦ), уреждаща действието на вписването, вписаното обстоятелство се смята, че е станало известно на третите добросъвестни лица от момента на вписването, а съгласно чл. 10, ал. 2 от същия закон невписаните обстоятелства се смятат несъществуващи за третите добросъвестни лица. В ТРРЮЛНЦ (който е публичен) към датата на издаване на уволнителната заповед – 01.04.2020 г., като представляващ клуба е посочен единствено Я.Т.Ц., а в списъка на лицата, членуващи в управителния съвет на ответното сдружение, не фигурира лицето Б. К. Б.. От казаното следва, че последният не е бил законен представител на Клуба към момента на издаване на уволнителната заповед.

На следващо място, въззивният съд счита, че Б. Б. не е разполагал с представителна власт и по пълномощие за извършване на действия по прекратяване на трудови правоотношения с работници и/или служители на сдружението ответник поради следното. Вярно е, че съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 6 от 11.01.2013 г. по тълк. д. № 6 / 2012 г. на ОСГК на ВКС принципно е допустимо делегиране на работодателска правоспособност чрез упълномощаване при прекратяване на трудово правоотношение и извън случаите на налагане на 4 дисциплинарни наказания по чл. 192, ал. 1 от КТ. Но това делегиране следва да е сторено изрично. От представените и приети като писмени доказателства по делото пълномощни се установява, че на Б. Б. не е делегирана изрично такава власт.

Допълнителен аргумент в тази връзка е и това, че според самата длъжностна характеристика на заеманата от посоченото лице длъжност, макар същото действително да може да изпълнява и такава функция – да назначава и освобождава работници и служители, това е допустимо само при условията на изрично упълномощаване от управителния съвет, доказателства за което липсват по делото.

Ето защо въззивният съд споделя изцяло фактическите и правни изводи на първата инстанция касателно липсата на работодателска власт – било по закон или делегирана такава, по отношение на лицето Б. Б. за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца от името на ответното сдружение.

Доколкото в жалбата липсват конкретни оплаквания касателно исковете по чл.

344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, и чл. 224, ал. 1 от КТ, то на основание чл. 269, изр. 2 от ГПК въззивният съд намира и тези искове за основателни.

По изложените съображения атакуваното решение в обжалваната част следва да се потвърди.

По отношение на разноските:

При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски във въззивното производство има единствено въззиваемият ищец. Същият в съдебно заседание чрез своя процесуален представител е заявил изрично, че не претендира разноски, поради което такива не следва да се присъждат от въззивния съд.

Решението подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20053968 от 26.02.2021 г., постановено по ГД № 26087 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 179 състав.