Решение № 177 от 25.02.2021, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 177 гр. Пловдив , 25.02.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и шести януари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Каменка Т. Кяйчева като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20205330110253 по описа за 2020 година

Съдът е сезиран с искова молба от Р. С. В. против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: 131576434, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 150 лв. – недължимо платена по клауза за неустойка по договор за потребителски кредит № ***** от *****, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 18.08.2020 г. до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № ***** от *****, с който на ищцата била предоставена парична сума в размер от 300 лева. Срокът на договора бил 4 месеца за периода от 11.11.2015 г. до 09.02.2016 г., като размерът на всички плащания бил 325,40 лева при фиксиран годишен процент в размер на 40% и ГПР от 49 %. По договора били заплатени всички дължими суми. Ищцата намира, че договорът бил недействителен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). Посочва, че в договора не били посочени условията за прилагането на договорения лихвен процент, което нарушавало разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Поддържа, че договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави.

Твърди и нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК поради непосочване на начина на изчисляване на ГПР и каквато и да е яснота по какъв начин е формиран същият. Не било спазено и изискването по чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, тъй като не било посочено в погасителния план разпределението на вноските между дължимите по договора суми. Позовава се и на чл. 11, ал. 2 ЗПК, като твърди, че не била подписвала общи условия. Счита за нищожна и предвидената неустойка, поради противоречие с 1 добрите нрави. Също така твърди, че уговорената между страните неустойка е прекомерна. Сочи и допълнително основание – чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по своето естество се припокривали с ГПР и по този начин се нарушавало изискването на чл.19, ал.4 ЗПК, а именно, че ГПР не можел да надвишава с повече от пет пъти размера на законната лихва. Сочи нарушение и на материалния закон – чл.71 ЗЗД и на чл.33 ЗПК. Счита, че платените по договора суми за неустойка били недължимо платени, при начална липса на основание, поради което претендира за тяхното връщане от заемодателя. Моли за уважаване на предявения иск и присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Изи Асет Мениджмънт” АД е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск по основание и по размер.

Взема становище, че изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК не било приложимо, тъй като в процесния договор се прилагал фиксиран годишен лихвен процент. Твърди, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК била спазена – размерите на ГЛП и ГПР били изрично посочени в договора. Неоснователно било и възражението за нищожност на неустойката. Предназначението на неустойката било да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението по договора - пропуснати ползи от сигурна възможност за печалба, която кредиторът би реализирал при неполучаване в срок на паричната престация и претърпени загуби - евентуални допълнителни разходи, които би дължал, ако си набави чрез заем същия паричен ресурс. При подписване на договора ищецът се бил запознал с изискванията, касаещи предоставяне на обезпечение под формата на поръчителство или банкова гаранция. Позовава се на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно която при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Посочва, че в настоящия случай не намира приложение чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като неустойката касаела едно допълнително задължение за предоставяне на обезпечение, а периодът за който е начислена е от изтичането на тридневния срок за изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. По изложените съображения моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

С първоначалната искова молба ищцата е предявила иск по реда на чл.55 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати недължимо платена сума в размер на 100 лв. за възнаградителна лихва по договора за заем. Впоследствие с молба от 01.10.2020 г. ищцовата страна е оттеглила така предявения иск. С протоколно определение от 26.01.2021 г. производството по делото е прекратено в частта му по отношение на иска за възнаградителна лихва, като съдебният акт е влязъл в сила на 13.02.2021 г. Поради това предмет на производството е предявеният осъдителен иск, описан по-горе, за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 150 лв. – недължимо платена неустойка по договора за заем.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени 2 доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесните суми на ответното дружество по процесния договор за заем, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че договорът за заем е действителен.

Между страните не е спорно, че на ***** е сключен процесният договор за паричен заем № *****, по силата на който ответникът, заемодател е предоставил на ищеца заемател, сумата в размер от 300 лв., която следвало да се върне на 4 равни месечни вноски, всяка в размер на 81,35 лв., последната с падеж – 09.02.2016 г.

Установява се по делото, по отношение на факта на плащане, че ищецът е заплатил на ответното дружество по договор за паричен заем № ***** от ***** за неустойка – 151,40 лв., за периода от 11.11.2015 г. до 15.12.2015 г., видно от представената от ответното дружество справка за извършени плащания – лист 19 от делото. Посочената справка не се оспорва от ищцовата страна (напротив, признава се от нея), поради което съдът приема за установено, че извършените от заемополучателя плащания са в посочения размер и дати на погасяване. С това, фактът на плащането на процесната сума, се установи по делото.

За да е основателен предявеният иск обаче, следва да се установи, че плащането на претендираната сума е при начална липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за недействителност на договора по чл.22 ЗПК или защото уговорената неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 3 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за недействителност на договора за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

По отношение на твърденията за нарушение на разпоредбите на чл. 22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК (ред. ДВ, бр. 18 от 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), във вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК договор за потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В процесния договор в чл.2, ал.1, т.6 е посочено, че заемът е предоставен при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40 %. Липсват обаче каквито и да било условия за прилагането му.

Липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Нарушението е още посъществено доколкото, нито в договора, нито в погасителния план има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от кредитодателя.

Визираната неяснота съществено ограничава правата на потребителя и е основание за недействителност на договора за кредит. За да се обезпечат правата на потребителя по сключения договор за потребителски кредит, в последния следва на ясен и достъпен език да е описаното визираното в законовата норма на чл.11 ЗПК съдържание. Липсата на някои от съществените реквизити води до недействителност на договора на специалните основания по чл.22 ЗПК, последица от което е връщане само на чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи по кредита. От това следва, че неизпълнението на задължението на кредитодателя (банка или пък небанкова финансова институция), който по занятие осъществява сделки по предоставяне на потребителски кредити и като такъв е и по-силната страна в правоотношението, да предостави на потребителя изискуемата информация, води до лишаване от правото му да получи възнаграждението по договора.

На следващо място, ищецът се позовава на нарушение на разпоредбата на чл. 11, 4 ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Действително, в текста на договора е посочено, че годишният процент на разходите е 49 % - чл.2, ал.1, т.8. Липсва обаче, каквото и да било уточнение какви точно разходи се включват в този процент. В действителност, в клаузата е отбелязано, че при изчисление на ГПР са взети предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислявани разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някое от задълженията по настоящия договор. Въпреки посоченото отбелязване, от текстовата част на договора не става ясно, както точно се включва в ГПР. Посочената годишна фиксирана лихва от 40 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят – кредитополучател, е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.