Определение № 442 от 13.02.2026, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 442 гр. София, 13.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вероника Николова

Членове:

Мадлена Желева

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Вероника Николова Касационно търговско дело № 20258002901709 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Камо Хоумс Интернейшънъл“ ООД, гр. Варна, срещу решение № 375 от 08.04.2025г. по в.гр.д. №222/2025г. на Варненски окръжен съд, с което е отменено решение №3891 от 04.11.2024г. по гр.д. № 9668/2023г. на Варненски районен съд и е признато за установено на основание чл.422, ал.1 във вр. чл.415, ал.1, т.1 от ГПК във вр. чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД, че касаторът дължи на К. Ли Г. сумата от 5 000 евро, представляваща платен от заявителя на отпаднало основание депозит по Договор за депозит от 09.02.2023г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК - 12.04.2023г., до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена Заповед №2662 от 10.05.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №4615/2023г. на Варненски районен съд.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, поради произнасяне по нередовна искова молба, а също и неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът твърди, че е доказал добросъвестното си поведение при изпълнението на договора за депозит, поради което е налице основание да задържи процесната сума. Счита, че ищецът не е доказал развалянето на договора поради неизпълнение от страна на дружеството - касатор. Навежда доводи, че наименуваният от страните депозит изпълнява функцията на задатък по чл.93 от ЗЗД, тъй като обезпечава поетото задължение от ищеца за сключване на предварителен 1 договор, респ. служи като обезщетение при неизпълнение на това задължение.

Излага аргументи, че представената покана от ищеца към ответника да върне платения депозит представлява волеизявление на ищеца, че няма да сключи предварителен договор, съответно съдържа извънсъдебно признание за неизгодния за него факт, че няма да изпълни основното си задължение по съглашението от 09.02.2023г. да сключи предварителен договор за строителство с изпълнителя. С оглед на това, че поддържа, че ищецът е неизправна страна по облигационното правоотношение между страните.

Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, както по и ал.2, предл.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Могат ли функциите на задатъка да бъдат придадени и на платената на изправната страна авансова сума за част от продажната цена на имота, дори тази сума да не е определена в съдържанието на договора с термина „задатък“, което предполага при неизпълнение сумата да се задържи, като при липсата на специална уговорка се прилагат диспозитивните правила на чл.93 от ЗЗД?

2.Действителна ли е или е неравноправна уговорката сума, платена като депозит, да бъде върната в случай на непостигане на съгласие между страните относно параметрите на предварителния договор в предвидения срок, което право е предоставено единствено на възложителя - и то не в случай на неизпълнение на задълженията на насрещната страна, а в случай когато възложителят единствено по свое усмотрение, включително и недобросъвестно, реши да не приеме параметрите, предлагани от изпълнителя и противоречи ли такава уговорка на чл. 94 от ЗЗД? 3. Длъжен ли е съдът да формира вътрешното си убеждение като прецени всички обстоятелства по делото при спазване на научните, опитните и логическите правила? 4. В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл.12 от ГПК, чл.235, ал.2 от ГПК и чл.236, ал.2 от ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение, и в тази връзка длъжен ли е съдът да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти? 5. Налице ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, ако въззивният съд в мотивите си не обсъди доказателствата за всички правно релевантни факти, искания и доводи на страните? 6. За да се приложи чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД и да е налице този фактически състав, следва ли основанието да съществува към момента на престацията, но след това да е отпаднало с обратна сила? Твърди, че въпросът по т.1 е решен в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение № 71 от 09.07.2010г. по т.д. № 726/2009г. на ВКС, І т.о. и решение №198 от 17.01.2020г. по гр.д. №661/2019г. на ВКС, III г.о.; въпросът по т.3 – в противоречие с практиката формирана с решение № 50076 от 25.05.2023г. по гр.д. № 527/2022г. на ВКС, III г.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 80 от 03.05.2018г. по гр.д. № 2

2560/2017г. на ВКС, IV г.о., решение № 75 от 13.04.2021г. по гр.д. № 2206/2020г. на ВКС, IV г.о., решение № 60171 от 15.07.2021г. по гр.д. № 3277/2020г. на ВКС, IV г.о., решение № 50054 от 16.05.2023г. по гр.д. № 2023/2022г. на ВКС, III г.о.; въпросът по т.4 – в противоречие с решение №60011 от 16.06.2021г. по т.д. № 2852/2019г. на ВКС, I т.о., решение №105 от 14.01.2021г. по т.д. № 2939/2019г. на ВКС, II т.о., решение №192 от 29.01.2018г. по т.д. № 44/2017г. на ВКС, I т.о., решение № 51 от 16.04.2015г. по гр.д. № 5299/2014г. на ВКС, I г.о., решение № 96 от 18.06.2019 г. по т.д. № 1962/2018г. на ВКС, II т.о. По отношение на въпроса по т.2 сочи наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

Касационният жалбоподател твърди също, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК.

Ответникът по касация К. Ли Г., гражданин на Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата.

Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че на 09.02.2023г. страните са сключили договор за депозит, по силата на който възложителят К. Ли Г. се задължава да плати на изпълнителя „Камо Хоумс Интернейшънъл“ ООД сумата от 5 000 евро, представляваща депозит за изграждане на къща в поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в с.Звездица, общ. Варна, м. Поляната, при цена и условия, които ще бъдат посочени в предварителен договор, подписан между страните най-късно до 01.03.2023г. Тълкувайки съглашението на основание чл.20 от ЗЗД е констатирал, че целта на договора за депозит е да гарантира обвързаността на страните по бъдещия предварителен договор чрез авансово плащане. Изложил е, че в параграф 4 от Договора, страните са уговорили, че при обективна невъзможност на която и да е от страните да подпише предварителен договор до 01.03.2023г., или ако страните не могат да постигнат съгласие относно параметрите на предварителния договор в този срок, включително и при невъзможност на възложителя да стане единствен собственик на парцела, върху който ще бъде изграден обектът, изпълнителят се задължава до 02.03.2023г. да върне пълната сума по депозита на възложителя. Въззивният съд е приел, че след изтичането на този срок договорната връзка между страните следва да се счита за прекъсната. Счел е, че договорът за депозит е прекратен на 01.03.2023г. при автоматичното изтичане на уговорения срок, тъй като след тази дата страните не са сключвали никакви допълнителни споразумения, които да уточняват или изменят условията на договора или да удължават неговия срок. Въз основа на представената кореспонденция окръжният съд е установил, че не е съставен проект за предварителен договор.

С оглед на гореизложеното решаващият съд е аргументирал, че с отпадане на 3 основанието за получаване на авансовото плащане на депозита, настъпва и прекратителното условие на този договор, съответно сумата подлежи на връщане на отпаднало основание. Въззивният съд е анализирал клаузата за авансово плащане и е приел, че при липса на обезпечителна и обезщетителна функция на депозита, чрез изрично уреждане на последиците при неизпълнение, предадената сума няма качество на задатък по смисъла на чл.93 от ЗЗД.

Не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.2 пр.2 от ГПК. Съгласно задължителната съдебна практика – т.9 от ППВС №1/1985г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК /решение №249 от 23.07.2010г. по гр. д. №92/2009г., IV г. о., решение №124 от 24.03.2011г. по гр. д. №882/2010г., решение №131 от 14.07.2011г. по гр. д.

№1120/2010г., II г. о., решение №329 от 20.12.2011г. по гр. д.№1789/2010г., III г. о., решение №157 от 30.10.2013г. по т. д. №1091/2012г., I т. о. и цитираните в него решения на ВКС, решение №130 от 23.06.2016г. по т. д. № 748/2015 г., I т. о., решение № 163 от 24.10.2017г. по т. д. №2323/2016г., II т. о. и др./, се приема, че предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба, а правната квалификация на спорното право се определя от съда съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. В случая липсват твърдения и данни за отсъствието на процесуални предпоставки за допустимост на предявения иск, както и за десезиране на съда. Не се установява и отклонение от диспозитивното начало на процеса, доколкото съдът се е съобразил с искането на ищеца и с фактите и обстоятелствата, които са въведени с исковата молба, а именно за заплащане на претендираната сума поради прекратяването на договорното правоотношение между страните. Определената от съда правна квалификация на спорното право се основава на твърденията на ищеца и заявения петитум.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице и основанията по 4 чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въпросът по т.1 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване изразява несъгласие с извода на съда, че даденият депозит няма функцията на задатък, а съгласно постигнатите с договора уговорки е само авансово платена част от цената, като изпълнителят дължи връщането на този депозит при настъпването на определените в договора предпоставки, включително ако по предварителен договор до 01.03.2023г. страните не могат да постигнат съгласие относно параметрите на предварителния договор. В този смисъл въпросите насочват към оспорване фактическите констатации на решаващия състав на окръжния съд и на изградените въз основа на тях правни изводи, съответно са свързани с правилността на въззивното решение, а тя не е предмет на проверка в производството по чл.288 от ГПК. Наред с това не е налице и соченото от касатора противоречие с практиката на ВКС по поставения материалноправен въпрос. В практиката на ВКС е дадено разрешението, че ако в облигационния договор страните изрично са уговорили, че определена парична сума или вещ се предава от едната страна на другата като задатък, то волята на страните, че задатъкът изпълнява обезпечителна и обезщетителна функция, не се нуждае от тълкуване. В този случай, независимо, че би могла да липсва уговорка задатъкът да се задържи или да се върне в двоен размер при неизпълнение на задълженията, правата на изправната страна по чл.93 ал.2 от ЗЗД възникват по силата на закона. Ако обаче в договора не е употребен терминът „задатък“, то волята на страните подлежи на тълкуване. За да се приеме, че предаването на вещ или на парична сума изпълнява ролята на задатък, то от уговорките на страните следва да може да се направи обоснован извод, че договорът съдържа клауза, аналогична по съдържание на чл.93 от ЗЗД. Съобразявайки,че в случая в договора не е употребен изрично терминът „задатък“, нито от друга страна са предвидени последиците по чл.93 ал.2 от ЗЗД – сумата да подлежи на задържане или връщане в двоен размер, въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по приложението на чл.93 от ЗЗД.