Определение № 2097 от 04.07.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2097 гр. София, 04.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20258002901041 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника “ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД, ЕИК 121718407, против решение № 344/ 18.12.2024 г. по в.т.д. № 336/2024 г. по описа на Апелативен съд – Варна в уважителната част, с която след частична отмяна на решение № 62/26.03.2024 г. по гр.д. № 296/2023 г. на Окръжен съд – Шумен настоящият касатор е осъден да заплати на “ОББ ИНТЕРЛИЙЗ” ЕАД, в качеството му на съищец в процеса, сумата от 48 800 лева - частично предявена от сумата 52 800 лева, представляваща имуществена вреда, която следва да бъде репарирана като последица от настъпилото на 28.08.2022 г. застрахователно събитие – кражба на лек автомобил “Хюндай”, модел “Туксон”, застрахован по комбинирана застрахователна полица № 440222213006391 за автомобилна застраховка “Каско+”, ведно със законната лихва върху главницата от 04.07.2023 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 4 346,42 лева - частично предявена от сумата 4 702,60 лева, представляваща мораторна лихва за периода от датата на отказа на застрахователя за изплащане на обезщетението – 13.09.2022 г., до подаването на исковата молба – 03.07.2023 г.

Въззивното решение в отхвърлителната част не е обжалвано и е влязло в сила, поради което не е предмет на настоящото производство.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществени процесуални нарушения - касационни основания по чл. 281, т.3, предл. 1 и 2 ГПК. Твърди се, че без проведено обсъждане на събраните в първоинстанционното производство доказателства и изслушаното заключение 1 на вещото лице по допуснатата САТЕ, въззивният съд е приел, че е настъпило застрахователно събитие – покрит риск по договора. Този извод се оспорва с доводи, че поради неизпълнение на задълженията на застраховащия да представи всички заключващи механизми на МПС, се отказва плащане на обезщетение при кражба на автомобила. Изразява се несъгласие с извода на апелативния съд, че не всяко задължение на застрахования, скрепено с договорна санкция за отказ от заплащане на обезщетение, може да се приеме за договорено в съответствие с нормата на чл. 408, ал. 2 КЗ и да аргументира отказа единствено на основание факта на неизпълнението на задължението.

Сочи се, че застрахователят е преценил, че няма да предостави услуга - да носи застрахователен риск при определени хипотези, които изрично е посочил в общите условия, приети от застрахованото лице с подписването на договора.

Естеството на неизпълнението от страна на застрахования е такова, че способства настъпването на застрахователния риск и/или влияе върху размера на вредите (чл. 395 КЗ), като в случая С. П. не е уведомила застрахователя, нито компетентните органи, че е изгубила комплект ключ за процесния автомобил. За разлика от отказа на застрахователя поради неизпълнение на договорно задължение, когато той изначално не е поел ангажимент да покрие настъпването на вреди в посочени хипотези, за отказа му е достатъчно установяване на настъпилото събитие с конкретното специфично обстоятелство. При сключен между търговци договор, какъвто е процесният, и при определен обем на правата и задълженията по него, въззивната инстанция по недопустим начин е разширила задълженията на застрахователя и е ограничала правото му да ограничи рисковете за неговата отговорност.

Прави се оплакване и за извършено от въззивния съд процесуално нарушение по чл. 236, ал. 2 ГПК, изразяващо се в липса на мотиви в обжалваното решение по всички доказателства, възражения и доводи на страните.

Претендира се отмяна на решението в уважителната част и отхвърляне на предявените осъдителни искове, както и присъждане на направените по делото разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.

Иска се допускане на касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Може ли застрахователят да откаже правомерно изплащане на застрахователно обезщетение по имуществена застраховка “Каско” при положение, че застрахованият не е изпълнил клаузи, определени в Общите условия, които дават право на ответното дружество да постанови отказ по процесната щета (т. 9.1.9 от Раздел I от Общите условия)?”.

2. “Достатъчно ли е установяването на обстоятелството, че настъпилото вредоносно събитие е изключен от застрахователно покритие риск, за да бъде отхвърлен искът за обезщетение на вредите, настъпили вследствие на това събитие или е необходимо по делото да се изследват и докажат и други обстоятелства?”.

3. “Кои други обстоятелства подлежат на изследване и доказване в горната хипотеза?”.

4. “Какъв е критерият/критериите, разграничаващи хипотезата на “неизплащане на обезщетение за вреди, настъпили поради изключен от застрахователно покритие риск” от хипотезата на “отказ от изплащане на 2 обезщетение поради неизпълнение на договорно задължение от страна на застрахованото лице”?”.

5. “Длъжен ли е въззивният съд, в качеството си на втора инстанция по съществото на материалноправния спор, в мотивите към решението си да обсъди и извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички доказателства, възражения и доводи на страните, както и на правнорелевантните факти по делото?”.

6. “Следва ли съдът да допусне на страната, върху която е доказателствената тежест за установяване наличие на правоизключващи или правопогасяващи исковата претенция обстоятелства, събиране на доказателства, с оглед изясняване на делото от фактическа страна?”.

Без да се конкретизира по кои от поставените питания, се твърди наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с казуалната практика на касацията – решение № 224/20.07.2015 г. по т.д. № 4554/2013 г. на ВКС, I т.о., на обжалваното въззивно решение за осъждане на застрахователя за вреди, настъпили в резултат на събитие, което според касатора е изключен риск от застрахователното покритие.

Сочи се и отклонение на обжалвания съдебен акт от задължителната практика на касационната инстанция – Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и трайната такава, обективирана в решение № 388/17.10.2011 г. по гр.д. № 1975/2010 г. на ВКС, I V г.о., решение № 94/28.03.2014 г. по гр.д. № 2623/2013 г. на ВКС, I V г.о., решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 111/03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т.о.

Иска се достъп до касационна проверка и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, без да се излагат конкретни аргументи.

Ответникът по касация С. П. П. оспорва искането за допускане на касационно обжалване и подадената жалба като неоснователни.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация “ОББ ИНТЕРЛИЙЗ” ЕАД не е подал отговор на депозираната касационна жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, сезиран с жалба на ищцата, за да отмени и потвърди частично решението на първата инстанция, е приел следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ вр. с чл.134 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. Въззивницата С. П. П., в качеството си на процесуален субституент на лизингодателя “ОББ ИНТЕРЛИЙЗ” ЕАД, претендира от ответника “ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ” ЕАД заплащане на сумата от 48 800 лева - дължимо застрахователно обезщетение за репариране на вредите от настъпило застрахователно събитие “Кражба на МПС” по застраховката “Каско+”, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба - 04.07.2023 г., до окончателното й изплащане, както и законна 3 лихва за забава върху главницата за периода от 13.09.2022 г. до 03.07.2023 г. в размер на 4 346,42 лева.

Въззивният съд е намерил за установено от фактическа страна, че между ищцата и дружеството лизингодател “ОББ ИНТЕРЛИЙЗ” ЕАД е възникнало валидно облигационно отношение въз основа на сключения между тях договор за финансов лизинг на автомобил - марка “Хюндай”, модел “Туксон”, рег. № СВ5432РН. В договора е предвидено застраховане на посочения автомобил, поради което на 16.02.2022 г. между лизингодателя и застрахователя е сключен застрахователен договор, оформен в полица за покриване на застрахователен риск “Пълно каско”. Автомобилът е бил предоставен за ползване на ищцата, като лизинговите вноски са плащани редовно. На 28.08.2022 г. ищцата е установила липсата на паркираното пред дома й в гр. Шумен застраховано МПС, за което уведомила компетентните органи и по повод на което е образувано досъдебно производство № 814/2022 г. на РУ на МВР – Шумен за престъпление по чл. 346, ал. 1 НК. На 29.08.2022 г. застрахователят е образувал преписка по щета № 44012712206154 за настъпило застрахователно събитие “Кражба на цяло МПС”, покрито по договорена рискова клауза “Пълно каско”. Констатирал е, че по твърдения на ищцата един от двата стартови ключа за процесния автомобил е загубен преди настъпване на застрахователното събитие - на 11.03.2022 г. в нейния дом в гр.

София, като за това обстоятелство застрахователят е бил информиран по телефона, но указания и някакви последващи действия към нея не са последвали. В тази насока са дадени показанията от баща й – Павел Савов Петров. След настъпване на застрахователното събитие, на 21.04.2023 г. ключът бил открит и веднага предаден на застрахователя, но последният отказал да го получи. С писмо изх. № 0-92-12118/13.09.2022г. застрахователят е отказал да изплати застрахователно обезщетение за настъпилото събитие, като се е позовал на т. 9.3.2 от Общите условия към застрахователния договор, даваща му това право, ако при кражба на автомобила не му бъдат предоставени всички обявени заключващи механизми, както и на т. 9.3.3 вр. с т. 10.6 ОУ – ако застрахованият не е изпълнил задължението си в срок от 24 часа да уведоми компетентните държавни органи и застрахователя за загубените заключващи механизми.

Въззивният състав е отбелязал, че според ответника са налице предпоставките на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ – неизпълнение на договорни задължения по т. 9.5.2, т. 10.6 и т.10.8 от Общите условия, дерогиращи отговорността му за изплащане на застрахователно обезщетение. Във връзка с тези възражения апелативният съд е дал отговор, че според съдебната практика не всяко задължение на застрахования, скрепено с договорна санкция за отказ от заплащане на застрахователно обезщетение, може да се приеме за договорено в съответствие с нормата на чл. 408, ал. 2 КЗ и да аргументира отказа единствено на основание факта на неизпълнението му от застрахованото лице. Само неизпълнението на задължение, което по своето естество би могло да обуслови като закономерна своя последица настъпването 4 на застрахователното събитие, респ. увеличаване размера или разширяване обхвата на вредите или се явява препятстващо доказването им, може да бъде основание за отказ. Приел е, че в случая не са изложени от ответника конкретни доводи, че ако задължението би било изпълнено, не би се стигнало до настъпване на процесното застрахователно събитие. Такова доказване, вменено в тежест на ответника, не е проведено. По делото не се установява причинно-следствената връзка между неуведомяването на застрахователя в срок от 24 часа от изгубването на втория ключ за процесния автомобил, непредставянето му веднага след настъпването на застрахователното събитие и осъществената кражба на автомобила. Самото неизпълнение на задълженията на застрахования по ОУ на договора не е достатъчно условие за освобождаване на застрахователя от задълженията му по застрахователния договор. По тези мотиви въззивният съдебен състав е стигнал до извода, че застрахователят по имуществената застраховка няма право да откаже изплащане на застрахователно обезщетение на основание чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ при вече сключен и надлежно изпълняван от страна на застрахования договор.