Решение № 314 от 06.12.2024, Окръжен съд - Добрич

РЕШЕНИЕ

№ 314 гр. гр. Добрич, 06.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Диана Г. Дякова

Членове:

Галина Д. Жечева

Анна Великова при участието на секретаря Румяна Ив. Радева като разгледа докладваното от Анна Великова Въззивно гражданско дело № 20243200500549 по описа за 2024 година и, за да се произнесе, съобрази следното:

Производството по делото е образувано по реда на глава XX от ГПК по повод въззивна жалба с вх. № 8015 от 18.04.2024г. по регистъра на Районен съд – Добрич, подадена от ТПК „Единство“ с ЕИК ***, село Т., община Добричка, срещу решение № 282/28.03.2024г. по гр.д.№ 1193/2023г. по описа на Районен съд – Добрич, с което е признато за установено в отношенията между В. П. К. с ЕГН **********, село Т., община Добричка и ТПК „Единство“, че ТПК „Единство” дължи на В. П. К. сумата от 3 600 лева, представляваща неплатена наемна цена, дължима за периода 01.10.2021г. 01.10.2022г., т.е. за стопанската 2021г./2022г. по договор за наем №91/01.10.2020г. на земеделска земя с площ 60,000 дка, съставляваща имот № 108049, находящ се в землището на село Т., община Добричка, ведно със законната лихва върху главницата от 3 600 лв., считано от датата на подаване на заявлението - 01.02.2023г. до окончателното изплащане на задължението, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК с № 111/03.02.2023г. по ч. гр. д. №316/2023г. по описа на Добрички районен съд, както и въззивникът е осъден да плати на насрещната страна съдебни разноски, сторени в производството по ч. гр. д. №316/2023г. по описа на ДРС, в размер на 72 лева - държавна такса; съдебни разноски, сторени в производството по гр. д. № 1193/2023г. по описа на ДРС в размер на 1 132 лева, от които 72 лева държавна такса, 400 лева - възнаграждение за вещо лице и 660 лева адвокатско възнаграждение.

Въззивникът намира решението за недопустимо, незаконосъобразно, 1 неправилно и немотивирано. Съдът незаконосъобразно приел, че е допустимо сключване на договор за наем само от един съсобственик с дял от само 1/3 идеална част в съсобствеността, без съгласието на другите съсобственици, както и, че този съсобственик може да иска от наемодателя цялата наемна цена, при условие и, че тя е заплатена. Сключеният между страните договор за наем бил незаконосъобразен, недействителен, сключен в нарушение на чл. 32 от ЗС, и не произвеждал правно действие, защото В. П. К. притежавала помалко от ½ от собствеността и нямала право да се разпорежда сама с общата вещ. Ищцата направила признание, че е получила сумата 3 600 лв., което означавало, че е получила своя дял от наемната цена, съответно на притежаваните от нея права в идеална съсобственост върху 20 дка, т.е. е получила по 180 лв. на дка. Искането за присъждане на по 120 лв./дка било в противоречие с подписания между страните договор, според който ищцата се съгласила да получава минимум по 30 лв. на дка, като съдът не съобразил и приетото решение от общото събрание на ТПК „Единство“ за изплащане на наем в размер на 60 лв./дка. Основаването на решението на заключение на вещо лице по съдебно-счетоводна експертиза, което съобразявало плащания по договори с действие за срок от 10 години, без да се отчете срока на договора – една година, било в нарушение на основния принцип за справедливост, установен от чл. 5 от ГПК. Съдът допуснал процесуално нарушение като не уважил доказателственото искане на ответника за назначаване на съдебно-агрономическа експертиза. Иска се обезсилване на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на районния съд, евентуално неговата отмяна с отхвърляне на иска и присъждане на разноски.

Въззиваемата В. П. К. в писмен отговор изразява становище за неоснователност на жалбата и настоява същата да не бъде уважавана, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

Жалбата е редовна, подадена е на 18.04.2024г. - в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК (с начало 05.04.2024г. и край 19.04.2024г.) от страна с правен интерес от оспорването на неизгодното за нея решение и поради това е допустима.

По повод жалбата Добричкият окръжен съд разгледа съдържащите се в нея оплаквания, становището на противната страна и с оглед на тях, в съответствие с уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на настоящата инстанция – служебна проверка на валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, а по правилността – в рамките на посоченото в жалбата, и събраните по делото доказателства провери обжалваното решение и основателността на иска, като приема за установено следното:

Обжалваното решение е постановено от надлежен състав на Районен съд – Добрич, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и 2 надлежно упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Оплакванията във въззивната жалба, обосновали искането за обезсилване на съдебното решение, не са от естество за отричане правото на иск на ищцата, а касаят правната й легитимация като страна по материалното отношение, поради което не могат да се отразят на допустимостта на съдебния акт, а следва да се преценят като възражения за неговата неправилност.

Решението, което се обжалва в цялост, е неправилно, въз основа следните фактически констатации и правни изводи на въззивния съд:

Първоинстанционното производството е образувано по повод подадена искова молба от В. П. К., чрез упълномощения адвокат Н. М., с която против ТПК „Единство“ е предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 415 от ГПК, иск за установяване в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищцата сумата от 3 600 лв., представляваща дължима наемна цена по сключен между страните договор № 91/01.10.2020г. за наем на земеделска земя с площ от 60 дка, съставляваща имот с № 108039 по ККР на село Т., община Добричка за стопанската 2021/2022г., за която е издадена заповед № 111/03.02.2023г. по ч.гр.д. № 316/2023г. по описа на ДРС.

Искът е обоснован с твърдения, че ищцата е собственик по наследяване на 60 дка земеделска земя, съставляваща имот с № 108039, находящ се в землището на с. Т., община Добричка; че на 01.10.2020г. тя сключила договор с ответника за наем на земеделската земя със срок от една година, т.е. за стопанската 2021/2022г., като съгл. чл. 3 от договора, наемната цена не можела да бъде по-ниска от 30лв. на декар, а наемът следвало да се изплати след реализацията на продукцията, но не по-късно от 31.12 на съответната година; че ответникът превел по сметка на ищцата сумата от 3 600 лв., т.е. по 60 лв. на декар, която била половината от платената от кооперацията рента/наем на други собственици на земеделска земя в землището на с.Т., като това било обяснено с факта, че ищцата не сключила нов договор за наем с ответника за стопанската 2022/2023г. Ищцата подала заявление по чл. 410 от ГПК и по образуваното ч.гр.д. № 316/2023г. по описа на ДРС й била издадена заповед № 111/03.02.2023г. за сумата от 3 600лв. Срещу заповедта длъжникът подал възражение и по указание на съда ищцата предявила иск за установяване на вземането си. Отправила е също искане за присъждане на разноските.

В срок ответникът е подал отговор на исковата молба, с който е оспорил иска като недопустим и неоснователен. Недопустимостта на иска ответникът е обосновал с довод, че ищцата е един от съсобствениците на имота (един от наследниците на Д. С. К.) и тя не можела сама да предяви иска, а това следвало да сторят всички съсобственици. Освен това установителният иск бил недопустим – при подадено заявление и оспорване от длъжника, кредиторът трябвало да предяви осъдителен иск. По същество е възразил да е престирал пълно изпълнение на задължението си по сключения договор за наем с ищцата. Оспорил твърдението плащането да е било само частично (на 3 половина), като е посочил, че реколтата била слаба поради настъпила суша в Източна България през 2021/2022г. и войната в Украйна, следствие на което предимно се купувала по-евтина продукция от Украйна. Възразил е също, че договорът за аренда се различава от договора за наем (договорът за аренда бил с минимален срок от 10 години и не можел да се разваля), както и отрекъл наеманата цена да била 120 лв/дка – в договора била посочена цена от 30 лв/дка (а той платил два пъти повече – по 60 лв/дка). Позовал се е на взето решение на УС на кооперацията от 15.12.2022г. да се изплати наем на собствениците на земя, които не са подновили договорите си с кооперацията, в размер на 60 лв/дка. В изпълнение на това решение ответникът платил на ищцата наем в размер на 60 лв. за декар за стоп. 2021/2022г. Собствениците със сключени дългосрочни договори за наем/аренда получили по-високи ренти за съответната стопанска година, защото и кооперацията щяла да ползва имотите за по-дълъг срок. Посочил е, че като не предоставя земята за ползване на кооперацията за повече от една година, ищцата нанася вреди на кооперацията, която влага в обработката на почвата средства, но е лишена от възможност да ползва земята съответно на тези разходи време. Претендирал е разноски.

При съответствие на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК с № 111/03.02.2023г. по ч.гр.д. № 316/2023г. по описа на ДРС (по данни от делото, приложено по първоинстанционното дело) и вземането, което се претендира да бъде установено като съществуващо с исковата молба с вх. № 8722/17.05.2023г. по гр. д. № 1193/2023г. по описа на ДРС, както и при идентичност на страната на заявителя/ищеца и съответно длъжника/ответника, с оглед и на предявяването на установителния иск в срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК (с начало 18.04.2023г. – от връчване на съобщението), в изпълнение на даденото от съда указание за това въз основа депозираното от длъжника в срока по чл. 414, ал. 1 от ГПК (с начало 15.02.2023г. – от връчване на заповедта) възражение с вх.№ 3364/21.02.2024г., исковото производство е допустимо. Неоснователно е възражението на ответника, че ищецът при оспорване на издадената заповед за изпълнение следвало да предяви осъдителен иск. По изричната разпоредба на чл. 415, ал.

3 от ГПК, искът по чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК (когато възражението от длъжника е подадено в срок) е установителен. Осъдителен е искът, когато съдът е отказал да издаде заповед за изпълнение – в хипотезата на чл. 415, ал.

1, т. 3 от ГПК. Съдът е постановил решението си по допустима и редовна искова молба.

В исковия процес пределите на дължимата защита се определят от ищеца посредством основанието и петитума на исковата молба, чрез които се индивидуализира спорното материално право, като предмет на делото.

Изложените от ищцата обосноваващи обстоятелства и формулираното искане определят правното основание на иска по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 232 от ЗЗД вр. чл. 4а от ЗСПЗЗ.

Твърдяното материално правоотношение е по договор за наем на 4 земеделска земя. Писмено доказателство за сключването му е представено с исковата молба. Страни по сключения договор за наем са ищцата В. П. К. със записано ЕГН **********, като наследник на Д. С. К. (изводимо от записването и на неговото име в договора и факта, че към датата на договора лицето е починало) и ПТК „Единство“ с. Т.. По силата на договора наемодателят В. П. К. е предоставила на наемателя ПТК „Единство“ с. Т. за срок от една година – 2021/2022г., ползването на имот № 108049 с площ от 60 дка в землището на с. Т., общ. Добричка, като кооперацията се е задължила да й заплати наемна цена „в рамките на рентата за съответната стопанска година, но не по-малко от 30 лв.“, платима след реализация на продукцията, но не покъсно от 30 декември на съответната година (така чл. 1, 2 и 3 от договора).

Наличието на сключения договор за наследствена земя за имот № 108049 с площ 60,001 дка е писмено потвърдено от ответника в издадено от него удостоверение изх.№ 14/13.01.2023г., според което и на ищцата е изплатена сумата от 3 600 лв. за стоп. 2021/2022г. (факт, признат с исковата молба).