Решение № 43 от 12.01.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 43 гр. Пловдив, 12.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светлана Изева

Членове:

Радостина Стефанова

Светлана Станева при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова като разгледа докладваното от Светлана Изева Въззивно гражданско дело № 20245300501741 по описа за 2024 година

Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано по въззивна жалба на Е. М. Б.,ЕГН-********** чрез пълномощника адв.К.К. против решение № 157/02.05.24г.,постановено по гр.д.№ *г.по описа на РСКарлово,1-ви гр.с.,с което са отхвърлени предявените от Б. против „Макроадванс“АД искове с правно основание чл.26 от ЗЗД във вр.с чл.21,ал.1,чл.22,във вр.с чл.11,ал.1,т.9-11 от ЗПК, за признаване за установено в отношенията между страните,че клаузата за заплащане на възнаградителна лихва и клаузата за заплащане на неустойка по договор за заем № *г.са нищожни.С решението е осъдена ищцата да заплати на ответното дружество направените по делото разноски в размер на 100лв.

Жалбоподателката счита атакуваното решение за неправилно и необосновано по изложените в жалбата съображения и иска отмяната му.Претендира разноски.

Въззиваемата страна- „Макроадванс“АД,ЕИК-***** намира жалбата за неоснователна,като счита,че с договорът,който е сключен с Б.,не е в нарушение на законовите разпоредби,цитирани от жалбоподателката.Иска потвърждаване на решението.Претендира разноски в размер на 350лв.юрск.възнаграждение.Прави възражение за претендираното от другата страна адв.възнаграждение на осн.чл.38 от ЗАдв.

Пловдивският окръжен съд,след преценка на събраните по делото доказателства,допустимостта и основателността на жалбата,намира за установено следното:

Жалбата е подадена в законния срок от страна,имаща правен интерес от обжалването,поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество,същата е основателна.

1

Пред КРС са предявени от Е. Б. против «Макроадванс»АД искове с правно основание чл.26 от ЗЗД във вр.с чл.21,ал.1,чл.22 във вр.с чл.11,ал.1,т.9-11 от ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните,че клаузата за заплащане на възнаградителна лихва и клаузата за заплащане на неустойка по договор за заем № ***г.,сключен между страните,са нищожни.

От исковата молба и направеното във въззивната инстанция уточнение, след като ИМ е оставена без движение,се установява,че ответника- „Макроадванс“АД и ищцата Е. Б. са сключили на 20.06.23г.по реда на ЗПФУР договор за потребителски кредит,с който заемодателят- „Макроадванс“АД е предоставил на заемателя- Е. М. Б. сумата от 1000лв.,която сума последната се е задължила да върне на 24 месечни вноски от по 103,90лв.Параметрите на договора са при фиксиран ГЛП-41% и ГПР-49,65%,като в договора не е посочен нито размерът на дължимата възнаградителна лихва,нито общо дължимата сума по кредита.Те са посочени в погасителния план към договора,представен във въззивното производство и са съответно-лихва в общ размер на

327,13лв. и общо дължима сума от 1327,13лв.Съгл.чл.10 от договора,в случай на непредставяне на обезпечение,кредитополучателя дължал и неустойка по договора.

Ищцата поддържа,че договорът е потребителски по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) и е недействителен на специалните основания предвидени в чл.22 от ЗПК.Договорът бил недействителен на основание по чл.22,вр.с чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК,като договорената възнаградителна лихва била нищожна поради противоречието й с добрите нрави.Според съдебната практика нищожна поради нарушение на добрите нрави е възнаградителна лихва,надвишаваща трикратния размер на законната при необезпечени кредити и двукратния при обезпечени,а в случая лихвата надвишавала,както двукратния,така и трикратния размер на законната. В нарушение на чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК, в договора не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсвала каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същия,респ.общо дължимата сума по него. Нормата на §1,т.2 от ДР на ЗПК определя,че тя представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и общите разходи по кредита. Последните били регламентирани в §1,т.1 от ДР на ЗПК и по своето същество представлявали годишен процент на разходите (ГПР) (чл.19,ал.1 от ЗПК). В ГПР, съгласно законовата дефиниция,следвало да се включва възнаградителната лихва и всички други разходи (такси, комисионни и пр.),свързани с кредита.В конкретния случай определената в договора неустойка представлявала „скрито“ оскъпяване на кредита.Ако същата била добавена към общата сума за плащане, посочена в договора,потребителят щял да установи,че ГПР ще надвиши 50%.С това се допускало нарушение на чл.19,ал.4 от ЗПК и клаузата за ГПР е нищожна. Това водело до нищожност на договора на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1. т.10 от ЗПК.Отделно се твърди,че неустойката,предвидена в договора е нищожна като уговорена в нарушение на добрите нрави и била прекомерна.Клаузата за неустойка била недействителна и на допълнителното основание по чл.21,а л . 1 о т ЗПК,тъй като с нея се създавали задължения,които по своето същество се покриват от ГПР и по този начин се надвишава изискването по чл.19, ал.4 ЗПК - ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва.Поддържа се,че клаузата за възнаградителна лихва и клаузата за заплащане на неустойка са нищожни на две групи основания - поради цялостна недействителност на договора и поради самостоятелното им противоречие на добрите нрави, материалния закон и нищожност поради заобикаляне на закона.Поради което са предявени два отрицателни установителни иска - първия за установяване нищожността на възнаградителната лихва,втория за нищожност на клаузата за заплащане на възнаграждение за неустойка.Нищожността и на двете клаузи произтичала,както от цялата недействителност на договора,така и поради нищожност на клаузата за ГПР и поради противоречие на клаузата за възнаградителна лихва с добрите нрави.

Ответникът е оспорил исковете.Поддържа,че твърденият размер на ГПР от 49.65%, 2 както твърденият ГЛП от 41.00% не надвишава пет пъти размера на законната лихва,следователно посочената клауза не е нищожна поради противоречие със закона чл.19,ал.5 от ЗПК.След като сборът на договорната лихва и другите разходи не надвишавал фиксирания от законодателя максимален размер на ГПР кредиторът не е целял да се обогати неоснователно за сметка на кредитополучателя.Относно твърдението на ищеца,че уговорената неустойка е нищожна,се посочва,че същата е за неизпълнение на конкретно договорно задължение,а именно - осигуряване на достатъчно обезпечение на задължението да върне главницата и договорната лихва.Ето защо и с оглед разпоредбата на чл.19,ал.3,т.1 от ЗПК тя не се включвала в ГПР по кредита и нейният размер не вод ел до увеличаване на ГПР над максимално допустимия праг по чл.19,ал.4 от ЗПК, което съгласно чл.19,ал.5 от ЗПК да обуслови нищожността на тази уговорка за неустойка.

С оглед твърденията и възраженията на страните в първата инстанция,районният съд в решението си приел,че по делото не са представени доказателства за това,че сумата е усвоена от кредитополучателя и при липса на данни за това е стигнал до извода,че не е възникнала облигационна връзка между страните, доколкото липсват доказателства за реално предоставяне на сумата по кредита.Отделно от това според първостепенния съд ищецът,върху когото лежала доказателствената тежест,не доказал,че е налице валидно сключен договор за потребителски кредит между страните.Липсвали каквито и да е доказателства,че са били налице две насрещни,съвпадащи волеизявления на страните за сключване на представения по делото договор от 20.06.2023г.,доколкото по представеното копие от Договор за потребителски кредит № ***,липсвали подписи на страните.Поради горното е отхвърлил изцяло претенциите,без да обсъжда останалите доводи и възражения.

Тези изводи на КРС са изцяло неправилни.Съдът не е констатирал несъответствията в исковата молба досежно сключването на договора и без да ги изясни,е постановил решение,което почива на неправилно очертана фактическа обстановка и неясни твърдения на ищцата.След уточнителната молба,депозирана от Б. във въззивното производство се установява,че договорът е сключен по реда на ЗПФУР от разстояние,поради което фактът,че е представено копие от ДПК на хартиен носител,неподписан от страните,не е от значение.От изготвената и приета от въззивния съд ССЕ,възпиета като компетентно изготвена,се установява на първо място,че ищцата фигурира в базата данни на дружеството като потребител,отправила е искане за сключване на договор за потребителски кредит чрез интернет сайта kinti.bg.Кредитодателят е изпратил на посочения от ищцата адрес имейл на 20.06.23г.с прикачени файлове,на които се намират договор,общи условия,погасителен планприложение 1 и приложение 2-стандартен европейски формуляр за кандидатстване.Според вещото лице А.К. с имейла искането на кредита е одобрено,а договорът е бил подписан успешно от ищцата чрез натискане на бутона „подпиши“,като съгл.ОУ страните уговарят с натискането на този бутон,че кредитополучателят подписва всички страници на договора,заедно с ОУ и приложенията към договора,с което договорът се счита за сключен.Поради горното настоящата инстанция намира за доказано сключването на ДПК между страните по делото при условията на ЗПФУР.

По въпроса дали е усвоен кредита от страна на ищцата в предвидения тридневен срок,съгл.чл.3 и чл.4 от договора кредитът се усвоява еднократно както следва:или чрез банков превод по разплащателна сметка на кредитополучателя или в брой на каса на „Изипей“АД,ако последния е изявил желание за това.Пред въззивния съд жалбоподателката е представила извлечение от сметка,на която същата е титуляр в Банка ДСК,от което е видно,че на 20.06.23г.по сметката е постъпил паричен превод от „Макроадванс“АД в размер на 1000лв.Поради което следва да се приеме за доказано,че отпуснатата сума по кредита в размер на 1000лв.е усвоена от Б..

При това положение следва да се разгледат доводите на ищцата относно твърдяната от нея нищожност на клаузите за възнаградителна лихва и за неустойка в процесния договор 3 за потребителски кредит № ***/20.06.2023г.

По отношение на клаузата за договорната лихва:

Вземането за договорна лихва се основава на чл.7 от договора за потребителски кредит,който предвижда задължение на потребителя да заплаща договорна лихва в размер н а 41,00%.Според разпоредбата на чл.9 от ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора,доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.

Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26,ал.1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран,но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.Такива са принципите на справедливостта,на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата. Договорната (възнаградителна) лихва принципно съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума,но когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това цена,се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. В случая се касае за потребителски договор,при който едната страна е по-слаба икономически,поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК и следва да се приеме,че максималният размер на лихвата (било възнаградителна,било за забава) е ограничен.Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг.Поради това в съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,предвиждаща възнаградителна лихва,надвишаваща трикратния размер на законната лихва за необезпечени кредити,а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва.Следователно при преценка съответствието на спорната договорна клауза с добрите нрави,следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва.Размерът на последната е общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта, поради което при сключване на договора размерът на законната лихва е 10%.Т.е.уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на 41,00% е повече от трикратно по-висок от размера на законната лихва.