Решение № 30 от 27.01.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 30 гр. София, 27.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Таня Орешарова при участието на секретаря Иванка П. Палашева като разгледа докладваното от Д. Стоянова Касационно гражданско дело № 20238002105157 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. С. Т., подадена чрез адв. Д. Е., срещу въззивно решение № 767 от 06.06.2023 г. по възз. гр. д. № 3053/2022 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което след отмяна на решение № 260306 от 10.05.2022 г. по гр. д. № 9680/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив е определен нов режим на лични отношения на бащата В. С. Т. с непълнолетните деца.

Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато относно режима на лични отношения на бащата с децата, както и за предписание на конкретни мерки за преодоляване родителското отчуждение на децата спрямо бащата, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпроса за комплекса от предпоставки, обуславящи интереса на малолетните и непълнолетните деца при определяне режим на лични контакти с родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права, и при настъпило 1 родителско отчуждение спрямо родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права, длъжен ли е съдът да определи мерки за преодоляването му, както и да съобрази режима на лични отношения с тази цел.

По поставения въпрос съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид практиката на Върховния касационен съд – задължителната - т. II от ППВС №1/12.11.1974 г., и трайно установената каузална практика, обективирана в множество решения - напр. решение №142 от 06.10.2020г. по гр.д.№193 /2020г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 60169 от 17.06.2021г. по гр.д.

№ 3484/2020г., решение №22 от 06.07.2022г. по гр.д. №1241/2021г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 29 от 04.04.2019 г. по гр.дело № 3138/2018 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 102 от 27.07.2019 г. по гр. д. № 4210/2018 г. на ВКС, III г. о., решение № 60287 от 09.12.2021 г. по гр.дело № 85/2021 г. на IV г.о. на ВКС, дава следните разяснения:

В ППВС № 1 от 12.11.1974г., което не е загубило сила, са изброени примерно обстоятелства, чиято промяна може да обоснове изменение на вече определените мерки относно упражняването на родителските права и режима на личните отношения на децата с родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права. Те са разделени в две групи, като в първата група се включват промени, засягащи положението на детето или мерките и тяхната ефективност, а втората група включва обстоятелства, свързани с нововъзникнали права и задължения на родителите, по повод задължителното спазване на вече определените мерки. Във всеки спор, свързан със съдебна администрация на отношенията между родители и деца, съдът е длъжен да съобрази както общите критерии, така и спецификите на конкретния случай, имащи значение за създаване на нормална обстановка за общуване и поддържане на отношения между детето и родителя, който не упражнява родителските права, и висшия критерий за решението на съда е детският интерес, а не санкционирането на виновния.

Същевременно режимът на личните отношения трябва да осигури възможност децата да растат и се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители, като право и естествена потребност на всяко дете е да общува и с двамата си родители. Свиждането и вземането на детето от родителя, на когото не са предоставени родителските права, са неразделни части от поддържането на лични отношения. От изключително значение с оглед защита интереса на децата е при какви условия ще се осъществява контактът. С оглед на това съдилищата следва да посочват достатъчно детайлно и прецизно условията, за да не се препятства изпълнението на определения режим, както и за да се избягват конфликти или спорове между родителите. Във всички случаи следва да се държи сметка от съда и за това, че 2 новият режим на лични контакти действа от влизане в сила на съдебното решение. До този момент са в сила и подлежат на изпълнение в зависимост от конкретния случай или определените от съд привременни мерки, или постановените такива с предходно, вече влязло в сила, съдебно решение.

В своята практика Върховен касационен съд последователно е изтъквал, че въззивният съд е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, касаещи мерките за упражняване на родителските права и личните отношения между децата и родителите, като приоритет има интересът на децата, за който съдът следи служебно. Както вече е разяснил решаващият състав на ВКС, ІV г.о., постановил решение №22 от 06.07.2022г. по гр.д. №1241/2021г., „Висш интерес на детето, негово право и задължение е да живее съвместно с родителите си, а когато те са разделени – поне с единия от тях, като поддържането на лични отношения с детето е право и отговорност на родителя; правото на лични отношения с родителите е и самостоятелно основно човешко право на детето – чл. 124, ал. 2 СК, чл. 8, ал. 1 ЕКПЧ и чл. 9, ал. 3 КПД. Чрез режима на личните отношения, определен от съда при раздяла на родителите, трябва да се постигне възможност децата да растат и се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители. По тази причина, мерките за лични отношения, с оглед конкретните обстоятелства, следва да предоставят най-широка възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права. Запазването на добрите отношения, честите лични контакти, следва да се стимулират и подпомагат, включително от другия родител, от роднините и приятелския кръг на майката и бащата.

Режимът на лични отношения трябва да е така предписан и до такава степен подробен, предвид конкретните обстоятелства, че да се избягват възможни конфликти при осъществяването му. При родителското отчуждение се засяга правото на детето да бъде отглеждано и възпитавано от двамата си родители и да има лична връзка с всеки от тях, поради което интересът му изисква предприемане на мерки за преодоляване на отчуждението и възстановяване на отношенията родител-дете. Възможно е отчуждаването към родителя да повлияе дългосрочно негативно на детето, а понякога ефектите от истинското отчуждение могат да продължат цял живот, вкл. чрез дълготрайни негативни последици в по-късен етап. В подобна хипотеза, съдът е длъжен да определи съдържанието на мерките относно упражняването на родителските права, както и да определи при какви условия да се осъществяват личните отношения на детето с другия родител, и в каква степен да бъдат разширени или ограничени, като отчете и неосъзнаването от родителите на вредата за детето от родителското отчуждение, тяхното съдействие или активното противопоставяне срещу мерките за преодоляване на проблема, готовността 3 за продължаване на работата за преодоляването му. Така, при родителско отчуждаване съставите на ВКС по реда на чл. 290 ГПК предвиждат преходен период и/или професионална помощ от експерт за осъществяването на определения режим, вкл. и предписание на подходящи защитни мерки, някои от които са посочени в чл. 59, ал. 8 СК (не лимитивно и изчерпателно), когато това е необходимо. Съдът може да предпише в своето решение и други мерки, предвидени по ЗЗДт, както и определени от него, според конкретните нужди и най-добър интерес на детето, още повече, че дори и без изрично съдебно разпореждане, такива могат да бъдат предприети и без съдебно предписание – било по искане на родителите, било служебно от ДСП (арг. чл. 59, ал. 10 СК).

Дирекция „Социално подпомагане“ е сред органите, които осъществяват държавната политика по закрила на децата, а сред мерките на закрила са съдействие, подпомагане и услуги в семейна среда; информиране за правата и задълженията на децата и родителите, предоставяне на социални услуги. Сред мерките за закрила в семейна среда са осигуряване на педагогическа и психологическа помощ на родителите или лицата, на които са възложени родителски функции, по проблеми, свързани с отглеждането, възпитанието и обучението на децата, социална работа за улесняване връзките между децата и родителите и справяне с конфликти и кризи в отношенията; насочване към подходящи социални услуги в общността (терминът е легален и се ползва в ЗЗДт, изяснен в пар. 1 от Допълнителната разпоредба на Закона за социално подпомагане (ЗСП), към който препраща ЗЗДт). В тази връзка ДСП извършва „социална работа“ - професионална дейност за подобряване взаимната адаптация на лицата, семействата, групите и средата, в която те живеят чрез комплекс от подпомагащи дейности, насочени към постигане на по-добро качество на живот, достойнство и отговорност у хората на основата на индивидуалните им способности, междуличностните отношения и ресурсите на общността. Предоставянето на социалната услуга, постигането на целите, преследвани с определените от съда мерки, налага изготвяне на индивидуална оценка на потребностите от подкрепа (установяване на индивидуализираната нужда и даване на насока на ДСП, съобразно отчетените проблемни области) и изработване на индивидуален план за подкрепа въз основа на индивидуална оценка на потребностите (относно изясняване на понятията „индивидуална оценка“ и „индивидуален план“ - пар. 1 ДР ЗСП). Тази индивидуална работа на специалист, според конкретните нужди, проблеми и промени в ситуацията, налага възлагане на участие на ДСП с решението по чл. 59, ал. 2, съответно по чл. 59, ал. 8 СК, в по-обща рамка. ДСП не е страна по спора по чл. 59, ал. 2 СК, въпреки, че при условията по чл. 59, ал. 9 СК може да поиска от съда промяна на определените мерки. Това, че не е обвързана от съдебното решение, присъщо за насрещните страни по спора, не значи, че не е задължена 4 да изпълни съдебното разпореждане. Съдът, след влизане в сила на съдебния акт, в който има предписания, отнасящи се до ДСП, изпраща препис от него до компетентната ДСП; страните също, с оглед изпълнение на съдебното решение, следва да уведомят компетентната ДСП. Родителите са длъжни да се съобразят с постановеното от съда, което изисква да окажат максимално съдействие на ДСП. Изрично и в ЗЗДт е предвидено, че те са длъжни да изпълняват предприетите по закона мерки и да съдействат при осъществяването на дейностите по закрила на детето, сред които попадат и тези по чл. 59, ал. 8 СК. При отказ за сътрудничество от страна на родител, по предложение на социалния работник, водещ случая, директорът на дирекция „Социално подпомагане“ може да издаде и задължително предписание, с последващо прилагане на санкционен механизъм по реда на чл. 45, ал. 9 от ЗЗДт, който следва да бъде използван при всяко негово неизпълнение или отклонение, а при необходимост и да сезира съда по реда на чл. 59, ал. 9 СК с предложение за изменение на постановените по-рано от съда мерки. Съдът от своя страна, също има правомощието служебно да се произнесе по реда на чл.

59, ал. 9 СК.

Централните и териториалните органи на изпълнителната власт и специализираните институции за деца също са задължени своевременно да оказват съдействие и да предоставят информация на дирекции „Социално подпомагане“ при изпълнение на служебните им задължения.“ Тези несъмнени положения по тълкуване на СК, ЗЗДт и ЗСП във връзка с решенията по чл. 59, ал. 2 СК и чл.59, ал.9 СК и тяхното изпълнение, когато има предписани мерки по ал. 8, са трайно приложими в съдебната практика.

Още при действието на СК от 1986 г. (отм.), съдилищата, позовавайки се на специалния ЗЗДт и на правото си да определят и други „подходящи“ мерки във връзка с режима на лични отношения на дете с родител след развод или при определяне на местоживеене, постановяват, когато са намирали за необходимо за защита интереса на детето, осъществяването на личните отношения да се извършва в присъствие на социален работник или друго подходящо лице, определено със съдействието на ДСП. Тази практика намери своето логично продължение и при действието на СК от 2009 г.