Решение № 1140 от 25.09.2026, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 1140 гр. Пазарджик, 25.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XXVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети С. през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Анг. Ненова при участието на секретаря Стоянка Миладинова като разгледа докладваното от Мария Анг. Ненова Гражданско дело № 20255220102221 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са искове по чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД.

Ищецът А. Д. К., ЕГН ********** от гр. С., обл. Пазарджик, ул. „**** твърди, че ответникът ,,Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е в нарушение на чл.

100 от ЗЗД съзнателно е продал несъществуващи задължения към ищеца в полза на втория ответник „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4.

Твърди, че в резултат от това противоправно действие „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е осъществила спрямо него едногодишен системен психически тормоз и изнудване за заплащане на сума, която е недължима по закон, след което е завела против него гр.д. № 3389/2024 г. по описа на Районен съд – Пазарджик.

Тези действия на ответниците довели до намеса в личния му живот, неправомерно вменяване на неприсъщи задължения и отнемане на ценно време от живота за извършването им.

Поради това моли всеки от ответниците да бъде осъден да му заплати обезщетение за причинените му неимуществени вреди от непозволено увреждане в размер на 850,00 лева.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът ,,Сити Кеш“ ООД чрез пълномощника си адвокат Х. М. от Софийска адвокатско колегия оспорва 1 иска като неоснователен и необоснован.

Счита, че не са представени доказателства за наличие на фактическите елементи на непозволеното увреждане, в т.ч. за виновното и противоправно поведение на ответника и за настъпилите неимуществени вреди.

Доколкото между страните съществуват договорни отношения, намира, че искът за деликт не е относим.

Моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноските по делото.

Не сочи доказателства.

Ответникът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД не е подал отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК.

С молба преди първото по делото съдебно заседание чрез пълномощника си юрисконсулт Н. Г. П.-А. изразява становище за недопустимост и неоснователност на исковата молба.

Твърди, че не са налице кумулативно предвидените предпоставки за ангажиране отговорността му, тъй като по делото липсват данни за изнудване и психически тормоз на ищеца, които да се намират в причинно-следствената връзка между настъпилите евентуални вреди за ищеца и конкретните действия от ответника.

Оспорва да е извършвал каквито и да е неправомерни действия, които да са причинили вреди на ищеца.

Моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноските по делото.

В съдебно заседание ищецът е направил изменение на исковете, като е намалил размер на всяка от исковите претенции от 850,00 лева на 400,00 лева (с еврова равностойност 204,52 евро) и е оттеглил всеки от исковете за разликата над 400,00 лева до първоначално предявените размери. За тази част от исковете производството по делото е прекратено с протоколно определение от 18.09.2026 г.

Съдът, като взе предвид становището на страните и прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

По делото не е спорно, а и съдът е уведомил страните, че му е служебно известно, че между ищеца и ответника „Сити кеш“ ООД е сключен договор за паричен заем № 679017/18.05.2022 г., вземанията по който са прехвърлени от първоначалния кредитор „Сити кеш“ ООД в полза на цесионера „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 14.06.2023 г.

За дължимите суми по договора за паричен заем, а именно: 1 600,00 лева главница, ведно със законна лихва от 30.04.2024 г. до изплащане на вземането, 239,96 лева договорна лихва за период от 25.05.2022 г. до 01.02.2023 г., 754,35 лева обезщетение за забава за периода от 26.05.2022 г. до 30.04.2024 г. цесионерът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД се е снабдил със заповед 2 за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 2246/2024 г. по описа на Районен съд – Пазарджик.

След подадено от длъжника и настоящ ищец възражение по чл. 414 от ГПК заявителят „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е предявил против длъжника искова молба за установяване на вземанията по заповедта за изпълнение, като е образувано гр.д. № 3389/2024 г. по описа на Районен съд – Пазарджик.

С влязло в сила решение по гр.д. № 3389/2024 г. по описа на Районен съд – Пазарджик е признато за установено, че А. Д. К. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от 1 333,00 лева, представляваща главница (остатък от чистата стойност) по договор за потребителски кредит № 679017/18.05.2022 г., като е отхвърлен искът за главница за сумата над 1 333,00 лева до претендирания размер от 1 600,00 лева, както и исковете за договорна лихва в размер на 239,96 лева за периода от 25.05.2022 г. до 01.02.2023 г., за обезщетение за забава в размер на 754,35 лева за периода от 26.05.2022 г. до 30.04.2024 г., както и искането за присъждане на законна лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда – 30.04.2024 г., до окончателното изплащане.

При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от правна страна:

Предявени са кумулативно субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за обезщетяване за неимуществени вреди от непозволено увреждане.

Основателността на исковете за непозволено увреждане изисква осъществяване на всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, а именно: противоправно деяние (действие или бездействие), вина на дееца, настъпване на неимуществени вреди и причинно-следствена връзка между деянието и вредите.

Осъществяването на тези юридически факти, с изключение на субективния елемент – вината, по отношение на която съществува оборима презумпция съгласно чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, следва да бъде установено по делото при условията на пълно и главно доказване, като тежестта за това е на ищеца.

По-конкретно по настоящото дело ищецът следва да установи, че извършеното между ответниците прехвърляне на вземанията по договор за паричен заем № 679017/18.05.2022 г. с договор за цесия и предприетите впоследствие от ответника-цесионер правни действия по съдебно установяване на вземанията по договора за паричен заем представляват противоправни действия и в резултат от тези действия на ответниците са причинени неимуществени вреди на ищеца, изразяващи се в намеса в личния му живот, неправомерно вменяване на неприсъщи задължения и отнемане на ценно време от живота, за да доказва пред съда, че не дължи претендираните 3 суми, като посочените действия на ответниците се намират в пряка причинноследствена връзка с уврежданията на ищеца.

Съгласно чл. 45, ал. 1 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.

За да има отговорност за вреди от непозволено увреждане, е необходимо наличието на определено деяние и на вредоносен резултат, който се намира в причинна връзка с него. Трябва също така деянието да е непозволено, т.е. да е извършено в нарушение на определени законови разпоредби.

Противоправността е обективен елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане и представлява противоречие с императивна правна норма или нарушаване на общата забрана на чл. 45, ал. 1 от ЗЗД да не се вреди другиму, с което се накърнява правнозащитено имуществено или неимуществено благо на друго лице.

От събраните по делото писмени доказателства не се установява ответниците да са имали твърдяното от ищеца противоправно поведение, което да е основание за ангажиране на деликтната им отговорност.

Нито сключването на договор за цесия, нито завеждането от цесионера на съдебно производство против длъжника за установяване със сила на пресъдено на нещо на вземанията по договора за паричен заем са действия, противни на закона. Напротив това са правомерни действия, които са регламентирани от закона – договорът за цесия в чл. 99 от ЗЗД, а съдебното установяване на парични вземания в чл. 410 и чл. 422 от ГПК, и са насочени към законосъобразно осъществяване на предоставени от закона субективни права на ответниците.

Дори в хипотеза, в която вземанията, предмет на договора за цесия, не съществуват, договорът за цесия не би бил противоправен, като в този случай разпоредбата на чл. 100, ал. 1 от ГПК предвижда, че кредиторът отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето, ако прехвърлянето е възмездно.

В случая дори е установено със сила на пресъдено нещо по гр.д. № 3389/2024 г. по описа на Районен съд – Пазарджик, че е налице непогасено вземане по договора за паричен заем за чистата стойност на кредита в размер на 1 333,00 лева, която сума се дължи от ищеца по настоящото дело.

На основание чл. 297 от ГПК решението на съда по гр.д. № 3389/2024 г. по описа на Районен съд – Пазарджик е задължително за настоящия съд и не може да бъде пререшавано от него. Ето защо следва да бъде прието, че с договора за цесия първоначалният кредитор „Сити Кеш“ ООД е прехвърлил на цесионера „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД валидно и съществуващо парично вземане, поради което договорът за цесия е породил желаното от страните и предвидено от закона правно действие.

Предприетите след това от цесионера правни действия по завеждане на заповедно производство, преминало в исково производство за установяване на 4 вземанията по договора за паричен заем, са проява на основното право на защита пред съд, закрепено в чл. 56 от Конституцията. Дали претендираното от лицето, търсещо съдебна защита, субективно материално право в действителност съществува или не, е въпрос по съществото на правния спор, който обаче няма отношение към законното упражняване на конституционногарантираното право на защита.

Като е образувал ч.гр.д. № 2246/2024 г., а впоследствие и гр.д. № 3389/2024 г. и двете по описа на Районен съд – Пазарджик ответникът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД надлежно и законосъобразно е упражнил своето право на защита против длъжника. При това заведеният иск е приет от съда за частично основателен и със сила на пресъдено нещо в полза на цесионера е установено съществуването на част от претендираните от него парични вземания против длъжника.

Посочените действия на ответниците биха могли да се приемат за противоправни по смисъла на чл. 45, ал. 1 от ЗЗД единствено в хипотеза на злоупотреба с права, т.е. ако извършването на цесията и последващото завеждане на съдебното производство за установяване на вземанията е извършено не с намерение за прехвърляне на паричните вземания и тяхната последваща съдебна защита, а единствено с преднамерената и злонамерена цел да навредят на длъжника, като му причинят вреди. Доказателства за това обаче по делото липсват, поради което съдът приема, че не е налице злоупотреба с права от страна на ответниците.

С оглед изложеното съдът намира, че поведението на ответниците не е непозволено по смисъла на чл. 45 от ЗЗД.

По делото не се установи и втората необходима предпоставка на непозволеното увреждане, а именно настъпили вреди от увреждането.

Обезщетение по чл. 45 от ЗЗД се дължи само за вредите, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Това са тези вреди, които увреденият не би претърпял, ако не беше непозволеното увреждане.

За уважаване на иска е необходимо да се докажат по безспорен начин конкретните проявления на търпените от ищеца неимуществени вреди, а по делото не са ангажирани от ищеца никакви доказателства в тази насока, въпреки изрично дадените от съда указания по реда на чл. 146, ал. 2 от ГПК.

Обстоятелството, че завеждането на съдебно производство за установяване на парични вземания против ищеца, е съпроводено с изпълнение на несвойствени и нежелани от ищеца правни действия и задължения, като „писане“ на отговори на искова молба, предявяване на насрещни искове и присъствие в открити съдебни заседания, в никакъв случай не може да се определи като „влачене по съдилища“ и „отнемане на ценно време от живота“, тъй като тази процесуална активност на ответника зависи изцяло от неговата воля и освен това тя също е проява на правото на защита, която съдебният процес предоставя както на ищеца, така и на ответника.