Определение № 3313 от 24.11.2025, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3313 гр. София, 24.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20258002901532 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника Застрахователно еднолично акционерно дружество “БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП” ЕАД, ЕИК 000694286, против решение № 82/17.03.2025 г. по в.т.д. № 39/2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, 3-ти търговски състав, с което след отмяна на решение № 447/20.11.2024 г. по т.д. № 220/2024 г. на Окръжен съд - Пловдив, 20-ти състав, е осъден настоящият касатор да заплати на ищцата В. С. П. на основание чл. 432, ал. 1 КЗ сумата от 100 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди от смъртта на баба й М.Щ. вследствие на ПТП, настъпило в гр. Пловдив на 15.06.2022 г. (при допусната очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението – 15.06.2023 г.), ведно със законната лихва за периода от 05.10.2023 г. до окончателното й изплащане.

С касационната жалба се атакува въззивния съдебен акт като неправилен поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Оспорва се изводът на апелативния съд за материалноправна легитимация на ищцата да претендира обезвреда за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на нейната баба. Излагат се доводи, че в случая наличието на дълбока емоционална близост между ищцата и нейната загинала родственица е обичайна и присъща за българското семейство, а не се характеризира с изключителност. Съжителството на търсещата обезщетение внучка с баба й и дядо й за известен период от време (до края на 2021 г.) се дължи на желанието й да учи в гр. Пловдив, а не на необходимост от заместване на родителската грижа поради смърт или заболяване на някой от родителите й, нито поради тяхна незаинтересованост от отглеждането и възпитанието й. В тази връзка се релевират събраните по 1 делото свидетелски показания, сочещи на здрави отношения и връзка в семейството. Счита се, че не са установени претърпени от ищцата скръб, болки и страдания, надхвърлящи тези на всеки внук при такава внезапна смърт. Развива се тезата, че макар въззивната инстанция да е отчела правилно липсата на медицински документи, които да доказват негативни последици върху емоционалното състояние и поведението на ищцата за интензивност над обичайната, то неправилно е извела извод за нейната материалноправна легитимация. Поддържат се аргументите за релевантност към разглеждания казус на решение № 210/07.05.2024 г. по т.д. № 693/2023 г. на ОС – Пловдив, 13 състав, с което на майката на ищцата и на нейния вуйчо са присъдени обезщетения за неимуществени вреди от по 150 000 лева, тъй като същото е индиция за наличието на изключително добри отношения между всеки от тях и загиналата им майка. При евентуално установяване на материалноправната легитимация на внучката, се навеждат доводи за неправилно приложение на нормата на чл. 52 ЗЗД, довело до определяне на необосновано завишен размер на обезвредата. В тази насока се изтъква, че в решението са посочени отделни факти и обстоятелства, изброени декларативно, без съдът да е изяснил значението им за размера на присъденото обезщетение. Някои от тях не са доказани в процеса, други са отречени със събраните доказателства, а трети са споменати, без анализ и конкретизиране на конекситета им с адекватното остойностяване на негативните изживявания на ищцата. Претендира се отмяна на обжалваното въззивно решение и отхвърляне на предявените искове.

Искането за допускане на касационна проверка се основава на чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1 . “Относно материалната легитимация на лица, извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд да претендират и да получат обезщетения за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки и в частност относно предпоставките за наличие на “изключителен случай” по см. на Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС”;

2. “Относно приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да обсъди всички факти и обстоятелства, релевантни за формиране на критерия за справедливост, като посочи значението им за увеличаването, съответно намаляването му”.

По първото питане се твърди, че въззивната инстанция се е произнесла в противоречие със задължителната практика на касацията – Тълкувателно решение от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, както и трайната такава, намерила израз в решение № 50020/09.03.2023 г. по т.д. № 1439/2022 г. на ВКС, I т.о., решение № 50116/ 23.04.2024 г. по т.д. № 1725/2022 г. на ВКС, II т.о., решение № 33/ 12.04.2022 г. по т.д. № 377/2021 г. на ВКС, I 2 т.о., решение № 92/17.11.2020 г. по т.д. № 1275/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 50012/25.03.2025 г. по т.д. № 1012/2022 г. на ВКС, I т.о. По втория въпрос се счита, че обжалваното решение е постановено в разрез със задължителната практика на касационната инстанция – ППВС № 4/23.12.1968 г., както и константната такива – решение № 60086/16.07.2021 г. по т.д. № 819/2020 г. на ВКС, II т.о., решение № 186/14.02.2017 г. по т.д. № 1501/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 110/16.10.2023 г. по гр.д. № 148/2023 г. на ВКС, I г.о.

От ответника по касация В. С. П. е подаден отговор, в който се оспорва основателността на искането за достъп до касационен контрол и на подадената жалба. Поддържа се становището, че от събраните по делото доказателства се установява, че починалата М.Щ. е полагала по отношение на своята внучка грижа, заместваща родителската за продължителен период от време. От 2010 г., когато ищцата е била на 14г., до края на 2022 г. тя живеела в едно домакинство с баба си. След като възрастта на бабата напреднала, тя е разчитала на грижите на своята внучка. Изтъква се, че основната роля по възпитанието, контрола и посрещането на нуждите на В. П. – емоционални или физически, била поверена на нейните баба и дядо. По тези аргументи се релевира наличие на материалноправна легитимация на ищцата да търси обезвреда за неимуществени вреди от загубата на баба й. Споделя се изводът на въззивната инстанция относно справедливия паричен еквивалент на негативните изживявания на ищцата, който не е абстрактен, а е базиран на установените в процеса обстоятелства и съвкупния им анализ. Претендират се разноските по делото, вкл. адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая апелативният съд, за да отмени отхвърлителното първоинстанционно решение и да уважи иска по чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата от 100 000 лева - обезщетение за претърпените от ищцата В. П. неимуществени вреди от смъртта на баба й М.Щ. в резултат на процесното ПТП, е приел, че по делото не се спори и се установява от представените писмени доказателства, ч е на 15.06.2022 г. в гр. Пловдив, около 11,00 часа, на кръстовището на ул.

“Победа” и ул. “Полковник Сава Муткуров” е настъпило произшествието с участието на лек автомобил “Опел Зафира”, с рег. № РВ2235СА, при което водачът на лекия автомобил Калина Г.а Пеева не е пропуснала пресичащата по пешеходна пътека и на зелен светлинен сигнал на светофара пешеходка Щипкова, в резултат на което е настъпил удар между тях, довел до смъртта на пешеходката (на 16.06.2022 г.). С влязла в сила присъда № 76/10.10.2023 г.

3 водачът на лекия автомобил Пеева е била призната за виновна в извършването на престъпление по чл. 343, ал. 3, предл. посл., б. “е” вр. с ал. 1, б. “в” вр. с чл.

342, ал. 1 НК, като й е било наложено съответното наказание. Като безспорно е възприето, че ищцата П. е внучка на починалата. Не е спорно, че гражданската отговорност на водача е била застрахована при ответното дружество, както и че по образуваната пред него щета № 2509/20.09.2022 г. е постановен отказ за плащане на застрахователно обезщетение. От представените справки за настоящ адрес и дипломи на ищцата се установява, че тя и М.Щ. са живеели на един и същ адрес на ул. “Босилек” в гр. Пловдив, както и че внучката е учила в Езикова гимназия - Пловдив в периода 2010 г. 2015 г. и в Медицински университет - Пловдив в периода 2015г. - 2021 г.

При тази фактическа установеност въззивният състав е намерил за необоснован и неправилен извода на първоинстанционния съд, че от събраните по делото доказателства не се доказва наличието на особено близка връзка между ищцата и починалата й баба. Отбелязал е, че от свидетелските показания на С. П. – баща на ищцата, и на С. С. - нейна колежка от университета и близка приятелка, се установява, че ищцата В. П. е започнала да живее съвместно и в едно общо домакинство с починалата от 2010 г., когато е започнала да учи в Езиковата гимназия в гр. Пловдив и впоследствие във висшето учебно заведение, т.е. в продължение почти на 11 г.

Според показанията на свидетеля С. П., през този значителен период от време М.Щ. и нейният съпруг (дядото на ищцата) са били хората, които непосредствено са полагали грижи по отглеждането на В. П., за нейното възпитание, обучение и живот в гр. Пловдив. Като е изтъкнал отдалечеността между това населено място и гр. Сандански и свързаните с това обективни затруднения в комуникациите и общуването между В. и нейните родители, апелативният съд е приел, че бабата и дядото следва да са били именно хората, които са се грижили преимуществено за ищцата и то през периода на духовното й и интелектуално укрепване. Отчитайки близката родствена връзка на този свидетел с ищцата и поради това заинтересоваността му от крайния изход на спора, съдът е кредитирал показанията му с аргумента, че са непосредствени, логични и истинни, тъй като не противоречат на останалите събрани писмени и гласни доказателства, в т.ч. представени дипломи, трудов договор и служебно изготвени справки от ГРАО. Обстоятелството, че ищцата е живеела в общо домакинство с баба си и дядо си по време на следването е намерено за установено и от показанията на свидетелката С. С. Тя е дала сведения, че това е продължило, докато ищцата е започнала работа в Ковид отделението към Транспортна болница в края на 2021 г., като причината да заживее в отделна квартира е била продиктувана от страха й да не ги зарази с това заболяване. При тези данни въззивният съд е счел за установено, че поради стеклите се особени житейски обстоятелства, свързани с продължаване и постигане на по-добро качество на образованието на ищцата, бабата, при която е живяла внучката, е имала ясно изразена родителска роля в живота й и е била по-близо до нея, отколкото родителите й.

4

Въз основа на свидетелските показания е формирал противоположения на направения от първата инстанция извод - грижите на бабата и дядото са били главните, а тези на родителите са били само допълващи, свеждащи се основно до осигуряването на финансовата издръжка на дъщеря им, предоставянето на която е задължение на всеки родител. Преценил е, че водеща роля за възпитанието, контрола и посрещането на ежедневните нужди на В. П. емоционални и физически, извън тези от чисто финансово естество, са били поверени на нейните баба и дядо. М.Щ. е поела изцяло отговорността по отглеждането и възпитанието на ищцата, като я е водила на училище, учила е съвместно с нея уроците, помагала й е със съвети при особени емоционални моменти, които съпътстват съзряването на всяко дете, осигурявала е и нормални битови условия в нейния дом. Като допълнителен аргумент решаващият състав е изтъкнал и казаното от свидетелите, че ищцата е поела подготовката на погребението на баба си, което обичайно е ангажимент на синовете и дъщерите, а не на внуците. Отчел е и търпените от ищцата вреди – болки и страдания от загубата на нейната родственица. При това положение е намерил за справедливо да й се признае правото на обезвреда за неимуществени вреди. Съобразявайки дълбоката емоционална връзка, привързаност, взаимопомощ и обич между двете, съжителството им в едно домакинство, внезапността на загубата, конкретните икономически условия и значимите инфлационни процеси в страната през м. юни 2022 г., ориентир за които са нивата на застрахователно покритие към момента на инцидента, апелативният съд е приел, че сумата 100 000 лева е адекватен паричен еквивалент за търпените от ищцата страдания. За недоказано е намерил заявеното от ответника възражение за съпричиняване от пострадалата на вредоносния резултат.