Решение № 561 от 31.05.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 561 гр. С., 31.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: И.Р. при участието на секретаря В.П. като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20245530105082 по описа за 2024 година

Предявени са обективно съединени главен иск с правно основание чл. 22 ЗПК, евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД, и главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищецът - твърди в поправената си искова молба, че между него и ответника бил сключен договор за потребителски заем № -/- г., по силата на който ответникът му предоставил в заем сумата от 1400 лева, която се задължил да му върне на осем месечни вноски. Съгласно погасителния план, първите три месечни вноски били по 58.33 лева, а следващите пет - по 315.95 лева. В параметрите на договора бил включен фиксиран лихвен процент 50 %, дата на първо плащане 21.02.2024 г., дата на последно плащане 21.09.2024 г., обща сума за плащане 1754.74 лева за период от 8 месеца, ГПР - 63.01%.

Освен това, в договора било предвидено „обезпечение: поръчител или банкова гаранция - по избор на кредитополучателя“. При посочените параметри общата сума, която следвало да върне, била 1754.74 лева. В чл. 3 (4) от договора било предвидено, че размерът на ГПР бил определен в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 2 ЗПК, като при изчисляването му били взети предвид параметрите на договора, общите разходи по кредита, а именно:

1 възнаградителна лихва. В чл. 6 от договора била включена клауза, че страните се споразумели, че договорът щял да бъде обезпечен с безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, към които били включени изисквания за доходи, други поръчителства и поети задължения. В допълнителните разпоредби на договора /чл. 18/ било посочено, че ако кредитополучателят не предоставил договореното в чл. 6 обезпечение в двудневен срок от сключване на договора или предоставеното такова не отговарял на условията по договора, дължал на кредитора неустойка в размер на 1149.26 лева. След сключване на договора за заем заплатил на ответника общо сумата от 2904 лева на равни осем месечни вноски - по 363 лева на месец. Всички вноски били заплатени на ответника преди настъпване на техния падеж, посочен в договора. На 18.09.2024 г. получил съобщение от ответника, че кредит - бил изплатен. Изложените факти сочели на недействителност на договора за заем, на основание чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно същата разпоредба договорът за потребителски кредит бил недействителен, ако в него не бил посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В случая в договора било посочено, че ГПР бил 63,01 %, което нарушавало изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, и само на това основание договорът бил нищожен. Освен това, в договора било посочено /чл. 3 (5)/, че ГПР включвал възнаградителната лихва, което било заблуждаващо за потребителя. Реално в посочения процент ГПР били включени разходи, които не съответствали на фиксираната лихва от 50%.

От значение бил и размерът на уговорената по договора неустойка за подсигуряване на поръчител или банкова гаранция, която следвало да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на §1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Неустойката за подсигуряване на поръчител или банкова гаранция била определена като месечна вноска /видно от погасителния план/ за срока на договора за потребителски кредит и следвало да бъде включена в ГПР.

Прибавянето към ГПР на сумата за непредоставено обезпечение, несъмнено водело до още по-голямо надвишаване на ограничението на чл. 19 ал. 4 ЗПК, а 2 оттам до нищожност на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК. В процесния договор липсвало посочване на действителния ГПР. Годишният процент на разходите бил част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществувала яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него. След като в договора не бил посочен реалният ГПР, при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи било налице нарушение на нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което било самостоятелно основание по чл. 22 ЗПК, водещо до недействителност на договора. В случая реалният ГПР, включващ заплатената лихва в общ размер 353.74 лева и неустойка в размер на 1149.26 лева, бил повече от 100% от отпуснатия заем.

Ето защо договорът бил нищожен на посоченото основание. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водела до настъпването на тази недействителност. Същата имала характер на изначална недействителност, защото последиците й били изискуеми при самото сключване на договора, и когато той бъдел обявен за недействителен, заемателят дължал връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Отделно от изложеното, разпоредбите на чл. 6 били изначално нищожни, като противоречащи на добрите нрави, с оглед изискването за вида обезпечение и срока за неговото предоставяне.

Уговорките за предоставяне на обезпечение след сключване на договора излизали извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получавал имуществена облага от насрещната страна в определен размер без обаче да се престарало от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което водело до неоснователно обогатяване и нарушавало принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Съгласно чл. 16 ЗПК оценката на платежоспособността се извършвала преди разрешаване отпускането на кредита, като едва след предоставяне на исканите обезпечения се сключвал договорът за кредит. Чрез цитираната клауза, на длъжника се вменявало задължение да осигурял 3 гаранция, която да обезпечи кредита, след като той вече бил отпуснат, като, ако не го направил, дългът му нараствал /чл. 18 от договора/, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Същевременно задължението за неустойка в размер на 1149.26 лева било предвидено въз основа на задължение /представяне на обезпечение в двудневен срок/, което не било свързано пряко с претърпени от ответника вреди. Целта на така предвидената неустойка била единствено облагодетелстване на ответника, без основание. Тази цел излизала извън функциите, които законодателят придавал на неустойката - обезпечителна, обезщетителната и санкционна функции. Ето защо същата противоречала на добрите нрави, което правело уговорката за дължимостта й нищожна. В този смисъл били и задължителните тълкувателни разяснения на тълкувателно решение № 1/2009 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т.3. На основание изложеното имал правен интерес от предявяване на иска. Искането по същество е да се обяви за нищожен сключения от страните договор за потребителски кредит № -/- г., на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а в случай на неоснователност на този иск, да се обяви нищожност на клаузата за неустойка за неизпълнение на задължение за представяне на обезпечение в двудневен срок, на основание чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 4 ЗЗД, и осъди ответника, да заплати на ищеца, сумите от 354.74 лева и от 1149.26 лева, като получени без основание по нищожния договор, и законната лихва върху тези суми от подаване на исковата му молба в съда на 14.11.2024 г. до изплащането им. Претендира разноски.

Ответникът (фирма) заема становище за недопустимост на предявените установителни искове, поради липса на правен интерес за ищеца от предявяването им, по които моли съда да прекрати производството по делото, и неоснователност на предявените от ищеца искове, които моли съда да отхвърли, като неоснователни, и му присъди сторените по делото разноски, с възражения и доводи, изложени подробно от пълномощника му в подадения в срок отговор, и в писмени молби, а в съдебно заседание, редовно призован, не изпраща представител, и не взема становище по предявените искове.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с исканията, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:

4

По допустимостта на установителните искове

Въпреки неоснователните възражения и доводи за противното на пълномощника на ответника в отговора му, за липсата на правен интерес за ищеца от тези предявени по делото искове, съдът ги намери за допустими с оглед т. 2 от Решението на СЕС (четвърти състав) от 23.11.2023 г. по дело С321/22, според което, чл. 7, §1 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на недължима престация, или когато той може да се позове на тази непротивопоставимост при защитата си от насрещен иск за изпълнение, предявен срещу него от този продавач или доставчик въз основа на същата клауза, което решение на СЕС, съгласно чл. 631 ГПК, е задължително за всички съдилища в държавите - членки на ЕС. Поради това не би могло да се счете, че ищецът няма правен интерес от предявените по делото установителни искове, а възраженията и доводите за противното на пълномощника на ответника в отговора му, са неоснователни.

По главния иск по чл. 22 ЗПК

На - г., във формата на електронен документ, представен по делото възпроизведен на хартиен носител, като препис, заверен от пълномощника на ищеца, страните са сключили в писмена форма по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ, договор за потребителски кредит № -/- г. (л. 5-10). Доколкото е сключен от разстояние, същият договор представлява такъв за предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл. 6 ЗПФУР. Поради това ответникът следва да докаже, че е поучил съгласието на ищеца за сключването му (чл. 18, ал. 1, т. 3 ЗПФУР). За доказването му се прилага ЗЕДЕУУ (чл. 18, ал. 2 ЗПФУР). Според същия, електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител, с възможност, да бъде възпроизведено, съставлява електронен документ, съдържащ електронно изявление, при съставянето на който, писмената форма на чл. 10, ал. 1 ЗПК, се смята за спазена (чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ). Електронно изявление е словесно такова, представено в цифрова 5 форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и представяне на информацията, което може да съдържа и несловесна информация (чл. 2 ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ - за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление, за установяване на неговото авторство. Законът допуска страните да се съгласят в отношенията си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ). Когато тези предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ, чиято доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписания писмен документ, ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл.