Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 260 от 13.07.2026, Районен съд - Козлодуй

Съд
Районен съд - Козлодуй
Дело
Гражданско дело 498/2026
Вид
Решение № 260
Подписан
13.07.2026
Състав
Галя Василева Петрешкова Ставарова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 260 гр. Козлодуй, 13.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КОЗЛОДУЙ, I-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Галя В. Петрешкова Ставарова при участието на секретаря ВИЛИАНА Г. ВЛАДИМИРОВА като разгледа докладваното от Галя В. Петрешкова Ставарова Гражданско дело № 20261440100498 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба от М. М. К., ЕГН **********, представлявана от адв. С. С. С., срещу „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869.

Предявен е главен иск с правно основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) за прогласяване на недействителността на Договор за потребителски кредит № 189953 от 13.06.2018 г. В условията на евентуалност са предявени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) за прогласяване нищожността на отделни клаузи от същия договор.

Ищцата твърди, че договорът е недействителен, тъй като не отговаря на императивните изисквания на ЗПК, по-конкретно на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради невярно посочен годишен процент на разходите (ГПР). Твърди се, че уговорената в чл. 8 от договора неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер на 1 026,40 лв. по своята същност представлява скрит разход по кредита, който не е включен в ГПР, с което се заобикаля и законовият таван по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Евентуално се поддържа, че клаузите за възнаградителна лихва и за неустойка са нищожни поради противоречие с добрите нрави.

Ответникът „Сити Кеш“ ООД оспорва исковете като неоснователни.

Твърди, че договорът отговаря на всички законови изисквания. Поддържа, че неустойката е санкция за неизпълнение на договорно задължение и съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК не се включва в ГПР. Излага доводи, че клаузата за възнаградителна лихва е валидна, тъй като ГПР по договора не надвишава законовия таван. Оспорва и претенцията за разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема за установено следното:

1

ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:

Безспорно е по делото, че на 13.06.2018 г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 189953, по силата на който на ищцата е предоставена сума в размер на 5000,00 лв. В договора са уговорени следните параметри: 15 погасителни вноски, годишен лихвен процент (ГЛП) – 39.96%, и годишен процент на разходите (ГПР) – 47.92%.

Съгласно т. 6 от договора, кредитополучателят е следвало да предостави обезпечение (поръчител или банкова гаранция). Съгласно т. 8, при непредоставяне на такова обезпечение, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 1026,40 лв.

От представения погасителен план е видно, че тази сума е разсрочена и е включена в месечните погасителни вноски, които се дължат при неизпълнение на задължението за обезпечение.

ОТ ПРАВНА СТРАНА:

По главния иск за недействителност на договора:

Съдът намира главния иск за основателен.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7-12 от ЗПК. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК императивно изисква в договора да бъдат посочени годишният процент на разходите (ГПР) и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването му.

Централният въпрос по спора е дали уговорената в т. 8 от договора сума от 1 026,40 лв., дефинирана като „неустойка“, е следвало да бъде включена в общите разходи по кредита и съответно в ГПР.

Съгласно § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК, „общ разход по кредита“ са всички разходи, включително лихви, комисиони, такси и всички други видове разходи, пряко свързани с договора, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати.

Ответникът се позовава на изключението по чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, според което в ГПР не се включват разходите при неизпълнение на задължения.

Настоящият състав намира, че уговорената „неустойка“ не притежава характеристиките на такава по смисъла на чл. 92 от ЗЗД. Нейната цел не е да обезщети вреди от неизпълнение, тъй като непредоставянето на обезпечение само по себе си не причинява пряка вреда на кредитора, а само увеличава неговия кредитен риск.

Както приема трайната съдебна практика, включително Тълкувателно решение № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС, клауза за неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, е нищожна. В конкретния случай, предвид начина на уговаряне (като сигурен и предварително изчислен разход, включен в погасителния план) и практически неизпълнимите условия за предоставяне на обезпечение, тази сума представлява не санкция, а допълнително възнаграждение за кредитора – скрито оскъпяване на кредита.

В този смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС). В 2

Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 СЕС приема, че разходи, които представляват „конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит“, задължително следва да бъдат включени в общите разходи по кредита и в ГПР.

Тъй като процесната „неустойка“ представлява такъв прикрит разход, известен на кредитора към момента на сключване на договора, тя е следвало да бъде включена в изчисляването на ГПР. Невключването води до посочване на невярна, по-ниска стойност на ГПР (47.92%). Посочването на неточен ГПР се приравнява на пълна липса на такъв, което е нарушение на чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и води до недействителност на целия договор на основание чл. 22 от ЗПК.

Наред с това, ако сумата от 1 026,40 лв. бъде прибавена към общите разходи, реалният ГПР би надхвърлил значително законовия таван от 50% (петкратния размер на законната лихва към датата на сключване на договора), установен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това представлява заобикаляне на закона и е самостоятелно основание за нищожност на уговорката за ГПР съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК.

Поради изложеното, главният иск за прогласяване на недействителността на целия договор за потребителски кредит е основателен и следва да бъде уважен.

С оглед уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по евентуалните искове за нищожност на отделни клаузи.

По разноските:

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът дължи на ищцата направените по делото разноски.

Ищцата претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния си представител на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв), тъй като е предоставена безплатна правна помощ поради материална затрудненост. Ответникът оспорва наличието на материална затрудненост. Съгласно трайната практика на ВКС, при представен договор за правна помощ, в който е декларирано основанието по чл. 38, ал. 1 от ЗАдв, съдът не извършва проверка на това обстоятелство. Преценката е на адвоката, а договорът е достатъчно доказателство. Поради това възражението на ответника е неоснователно.

Размерът на претендираното възнаграждение от 550,00 евро е съобразен с материалния интерес по делото и Наредба № 1/2004 г. за адвокатските възнаграждения. С оглед фактическата и правна сложност на казуса, съдът намира този размер за справедлив.

Ответникът следва да заплати и направените от ищцата разноски за държавна такса в размер на 26,91 евро.

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит 3 недействителността на Договор за потребителски кредит № 189953, сключен на 13.06.2018 г. между М. М. К. с ЕГН ********** и „Сити Кеш“ ООД с ЕИК 202531869.

ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД с ЕИК 202531869, с адрес гр. София, р-н Младост, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, да заплати на адв. С. С. С. от САК, със съдебен адрес гр. София, ул. „Георги С. Раковски“ № 165, ет. 2, сумата от 550,00 евро (петстотин и петдесет евро), представляваща адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД с ЕИК 202531869 да заплати на М. М. К. с ЕГН ********** сумата от 26,91 евро (двадесет и шест евро и деветдесет и един цента), представляваща направени разноски за държавна такса.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Враца в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Козлодуй: _______________________ 4