Решение № 203 от 13.02.2026, Районен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 203 гр. Велико Търново, 13.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, VI СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря СВЕТЛА М. ИВАНОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ Гражданско дело № 20254110102362 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на К. Н. К. срещу „***“ ООД, с която е предявен обуславящ иск за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № *** от *** г., евентуално - на клаузата на чл. 11 от договора, предвиждаща заплащането на неустойка, както и обусловен иск за осъждането на ответника за сумата от 592.00 лева, заплатена без основание над главницата договора.

Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № *** от *** г., по силата на който е получил сумата от 2000.00 лева, която е следвало да върне в срок от 12 месеца при ГПР от 63.31% и при ГЛП от 50.00%, както и че съгласно чл. 5 от договора е трябвало в 3-дневен да предостави обезпечение в противен случай е следвало да заплати неустойка в размер на 2 420.46 лева. Счита, че договорът е нищожен, тъй като посоченият процент на ГПР не отговаря на действително приложимия в правоотношението, доколкото в него не е включена уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение. Сочи, че целта на неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора и че същата излиза извън присъщите й функции.

Заявява, че уговорената възнаградителна лихва надвърля 3-кратния размер на законната лихва за страната, поради което клаузата, която я урежда също противоречи на добрите нрави. Твърди, че в изпълнение на задълженията си по договора до момента е заплатил сумата от 2 592.00 лева.

Ответникът оспорва предявените искове. Заявява, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече 1 недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Счита, че разглежданият случай е именно такъв. В тази връзка твърди, че неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за заем, а е договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Заявява, че ако неустойката се приеме са нищожна, то същата ще се счита изначално за неуредена между страните, респ. твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР, се явява неоснователно. Твърди, че договорните клаузи са индивидуално уговорени и ищецът е бил запознат със същите още преди сключването на договора. Обръща внимание, че ищецът е разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора, чрез която възможност са гарантирани в пълна степен неговите права на потребител. Не оспорва и изрично признава получаването на процесната сума от ищеца, но счита, че доколкото договорът и отделните му клаузи са действителни следва да задължи същата.

В проведеното открито заседание страните не изпращат представители, като с писмени молби поддържат заетите от тях становища.

Великотърновският районен съд, като взе предвид събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявени са обуславящи установителни искове по чл. 26, ал. 1 , пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, както и обусловен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

По делото не е спорно, че на *** г. между „***“ ООД, като кредитор, от една страна, и К. Н. К., като кредитополучател, от друга, е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който на ищеца е предоставена сумата от 2 000.00 лева, която последният се е задължил да върне на 12 месечни вноски при фиксирана лихва в размер от 50.00 % и годишен процент на разходите от 63.30 %. Съгласно чл. 5 от договора кредитополучателят се е задължил в 3дневен срок от сключването на договора да представи обезпечение – поръчител или банкова гаранция, като в случай на неизпълнение на това задължение същият дължи неустойка в размер от 2 420.46 лева, начислена автоматично и включена в погасителната вноска /чл. 11/.

Не е спорно също, че заемната сума от 2 000.00 лева е получена от ищеца на *** г.

От признанието на ответника се установява, че в изпълнение на задълженията си по договора ищецът е върнала сума в общ размер от 2 592.00 лева.

Сключеният между страните договор е потребителски, поради което същият намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, с оглед на което преценката относно действителността на съглашението следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен 2 договорът.

В случая от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесният договор отговаря изцяло на изискванията, съдържащи се в разпоредбите на чл. 9 – 11 от ЗПК.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК , годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за потребителски кредит е недействителен.

В случая в договора за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 63.30 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , като този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК към датата на сключването на договора. Въпросният размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно начислената неустойка за непредставяне на обезпечение, която се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК .

Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК , общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая посоченото вземане за неустойка е разход, свързан с предмета и управлението на договора, като същото на практика води до оскъпяването на кредита и представлява скрита възнаградителна лихва. От своя страна, самата клауза за неустойка при непредставяне на обезпечение се основава на нищожна уговорка, доколкото същата влиза в противоречие с добрите нрави. В случая уговорката е предвидена да санкционира неизпълнението на задължението за представяне на обезпечение, което обаче има вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение за връщане на дадената в заем сума. Т.е. в случая кредиторът се 3

„обезпечава” и „обезщетява”, а длъжникът се санкционира не затова, че не е изпълнил основното си задължение по договора /за връщане на заетата сума/, а за това, че не е предоставил обезпечение на задължението си. От друга страна, задължението на длъжника очевидно е уговорено по начин относно изискванията към вида обезпечение и относно срока за изпълнението му така, че да възпрепятства последния да изпълни същото, а самото непредставяне на обезпечение не води до вреди за кредитора /същият остава без обезпечение на вземанията си, но след изтичането на 3-дневния срок длъжникът все още не е в просрочие/ - следователно типичните функции на неустойката в случая стоят вън от неустоечната клауза. Противно на уговореното, учредяването на надлежно обезпечение следва да се вземе предвид към момента на сключване на договора и неизпълнението на това задължение да има за последица отказ от отпускане на заема, а не начисляване на допълнителни суми. Т.е. щом длъжникът не е в състояние да представи исканото обезпечение, кредиторът е разполагал с възможността да му откаже отпускането на заема, а не да санкционира липсата на обезпечение с неустойка.

Така, въз основа на ангажираните доказателства, съдът приема, че уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение представлява разход по договора, който е следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР като индикатор за общото му оскъпяване – аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК .

Съобразно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК , ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни /арг. от чл. 19, ал. 5 от ЗПК /. В настоящия случай сумата по договора за кредит е в размер на 2 000.00 лева, като само начислената неустойка, която е в размер на 2 420.46 лева, представлява 120 % от сумата по кредита, без да се включват останалите суми, формиращи ГПР. Ето защо, следва да се направи извод, че след като се прибави начислената неустойка, ГПР по договора за кредит далеч надхвърля максимално допустимия размер.

Както вече беше посочено, така уговорената неустойка има характер на скрита възнаградителна лихва, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната норма на чл.

19, ал. 4 от ЗПК. Това, от своя страна, обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. от чл. 19, ал. 5 от ЗПК / и липса на основание за дължимост на вземането.

С оглед гореизложеното, макар формално договорът за кредит да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 от ЗПК , вписаните в него параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира 4 икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 от ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителния размер на ГПР в договора, кредиторът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от сключена сделка, което обосновава извод за недействителност /нищожност/ на договора за кредит, на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК.

Поради установената нищожност на договора, на основание чл. 23 от ЗПК ищецът е дължал само чистата стойност на предоставения финансов ресурс.

С оглед извода за основателност на обуславящия иск, основателен се явява и искът за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 592.00 лева /302.68 евро/, представляваща разликата между предоставения финансов ресурс и възстановената сума, тъй като същата е платена без основание – въз основа на нищожна сделка.

По разноските:

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК , в полза на ищеца следва да се присъдят сторените разноски за държавна такса в размер от 257.36 лева, равняваща се на 131.59 евро.