Решение № 75 от 17.02.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 75 гр. София , 17.02.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 6-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание на десети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Иван Иванов

Зорница Хайдукова

Валентин Бойкинов като разгледа докладваното от Валентин Бойкинов Въззивно търговско дело № 20201001002643 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение № 5231/02.09.2020г., постановено по гр. дело № 1537/2019 г., Софийски градски съд, ГО, 16с-в е осъдил Държавата, представлявана от Министъра на финансите да заплати на „УП България 15“ЕООД на основание чл. 49 ЗЗД сумата от 111 367,72 лв., ведно със законната лихва от датата на предявяването на исковата молба - 01.02.2019 г. до окончателното погасяване на задължението, както и на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 33 937,80 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 31.01.2016 г. – 31.01.2019 г. , както и сумата от 7012, 08 лв. деловодни разноски.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от Държавата, представлявана от Министъра на финансите, с която се обжалва първоинстанционното решение в осъдителната част, като неправилно с искане да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени.

Извършена е размяна на книжата съгласно изискванията на чл.263, ал.1 ГПК, като по делото въззиваемата страна „УП България 15“ЕООД е изразила становище за неоснователността на въззивната жалба.

Софийски апелативен съд, намира, че въззивната жалба като подадена в законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, е процесуално допустима. След като прецени доводите на страните и събраните по делото 1 доказателства, съобразно изискванията на чл.235 от ГПК във вр. с чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна :

Въззивната жалба на Държавата, представлявана от Министъра на финансите е процесуално допустима – същата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, изхожда от легитимирана страна, имаща право и интерес от обжалване, насочена е срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на обжалване.

Обжалваното решение е правилно, като въззивният съд споделя изцяло мотивите на обжалваното решение , поради което и на осн. чл.272 ГПК препраща към мотивите на СГС.

Наведените във въззивната жалба доводи и възражения повтарят част от същите аргументи, които вече са били изтъкнати в производството пред първостепенния съд, на които в обжалваното решение е даден подробен отговор. Независимо от това следва да се добави и следното :

Между страните не се спори, а и се установява, че ищцовото дружество „УП България 15“ЕООД, в качеството на производител на електрическа енергия от възобновяеми източници, е страна по договор от 20.04.2010 г. , сключен с „Е.ОН България Продажби“ АД /преименувано впоследствие на „Енерго - Про Продажби“ АД/, в качеството на купувач, за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници (вятър), по преференциална цена, определена от КЕВР с решение № Ц-010/30.03.2011 г. По силата на договора, производителят продава, съответно купувачът ежемесечно изкупува електрическа енергия на база на издадени от ищеца фактури.

Не се спори, а и се установява, че Вятърна електроцентрала на ищеца е присъединена към електроразпределителната мрежа на „Електроразпределение Север“ АД на основание договор за присъединяване на обект на независим производител на електрическа енергия от 02.06.2009 г. с „Е.ОН България Продажби“ АД /преименувано на „Енерго - Про Продажби“ АД/.

Не е спорно, че съгласно чл. 35а от Закона за енергията от възобновяеми източници (нов - ДВ, бр. 109 от 2013 г., в сила от 1.01.2014 г.; обявен за противоконституционен с Решение № 13 на КС на РБ - бр. 65 от 2014 г.), за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса в размер на 20 %.

Не е спорно също така между страните, че с решение № 13 от 31.07.2014 г. на КС по к. д. № 1/2014 г.,(обн. ДВ бр. 65 от 2014 г.), са обявени за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр.

109 от 2013 г.), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35б, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от възобновяеми източници (ДВ, бр. 35 от 2011 г.; посл. изм. и доп., бр. 9 от 2013 г.).

В производството пред първостепенния съд е представено и е прието като 2 доказателство писмо от Комисията за енергийно и водно регулиране, в което е удостоверено, че „Енерго - Про Продажби“ АД е превеждало по бюджетната сметка на КЕВР удържаната от производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия , такса по отменената разпоредба на чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ, като датите на плащанията са както следва: за първото тримесечие: 15.04.2014 г.; за второто тримесечие: 15.07.2014 г. и за третото тримесечие: 15.10.2014 г., като постъпилите такси са прехвърлени към централния бюджет при спазване на указанията на МФ. Видно от приложената справка общия размер на удържаната сума, представляваща 20 % такса е 111 357,72 лв. (както следва: 54 227,52 лв. - първо тримесечие; 40 898, 09 лв. – второ тримесечие; 16 232,11 лв. – трето тримесечие), като са представени и извлеченията за извършени плащания към бюджета за удържаната 20 % такса от всички ВЕИ производители, включително и от доставчик „УП България 15“ ЕОД за тези тримесечия.

В производството пред въззивната инстанция не са ангажирани и събрани нови допуснати доказателства.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното :

С исковата молба съдът е сезиран с главен иск с правно основание чл.4, §3 от Договора за Европейския съюз във връзка с чл.49 от ЗЗД/отхвърлен като неоснователен от първоинстанционния съд/, а при условията на евентуалност иск по чл.49, вр. с чл. 45, ал.1 ЗЗД и иск по чл. 59, ал.1 от ЗЗД.

Тъй като първостепенният съд е отхвърлил главния иск, въззивният съд дължи произнасяне по въззивната жалба на Държавата, представлявана от министъра на финансите, срещу решението в осъдителната част като с оглед изхода на спора по първия евентуален иск, ще се възстанови висящността на спора по главния и евентуално втория евентуален иск.

Исковата претенция по първия евентуален иск е основана на твърдението, че задължението на ответника да обезщети ищеца произтича от незаконосъобразните действия на Народното събрание на Републиката, изразяващи се в приемането на новелата на чл. 35а от Закона за енергията от възобновяеми източници (обн. ДВ, бр. 109 от 20.12.2013 г., в сила от 1.01.2014 г.), с която е установено събирането на такса от 20 % за производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия и последващото бездействие на същия орган да уреди възникналите правни последици от обявяването на въпросната разпоредба за противоконституционна с Решение № 13 от 31.07.2014 г. по конст.дело № 1/ 2014 г. на Конституционния съд на Републиката (обн. ДВ, бр. 65 от 6.08.2014 г.), влязло в сила на 10.08.2014 г.

По основателността на твърденията в исковата молба и конкретните възражения, на които е изградена правната теза на ответника, съдът приема следното.

3

Твърдението за процесуална недопустимост на иска поради неподведомственост на спора на гражданските съдилища е неоснователно, като съображения в подкрепа на този извод са изложени в редица съдебни актове, постановени от различни състави на касационната инстанция. Последователната практика безпротиворечиво приема, че когато отговорността на държавата за вредите, причинени от незаконни актове или действия на нейните органи и длъжностни лица, не може да бъде реализирана по ЗОДОВ - специалният закон уреждащ отговорността на държавата при участие в процеса на съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти, отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 от ЗЗД. Затова и предявеният иск срещу държавата иск с правно основание чл. 7 от Конституцията на Републиката, във връзка с чл. 49 и чл. 45 от ЗЗД е допустим и следва да бъде разгледан, като въпросът за неговата основателност касае съществото на спора (Така Решение № 133 от 29.06.2016 г. по гр.д. № 5002/ 2014 г. на ВКС ІІІ г.о.) Неоснователно е и възражението, че „в обхвата на актовете, за които държавата носи отговорност, категорично не попадат актовете на законодателната дейност на Народното събрание“, защото „българската правна система не допуска възможност друг орган, освен Конституционния съд, включително и гражданският съд, да се произнася пряко или косвено по претенции за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, произтичащи от законодателната дейност на Народното събрание“.

Аргументи срещу това становище са изложени в Решение № 71 от 6.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г. на ВКС, IV г. о., които настоящият съдебен състав споделя изцяло. Според приетото в цитираното решение, по отношение на законите, приети при действието на настоящата Конституция - след 13.07.1991 г., съдът не разполага с правомощието да установява противоречието им с Конституцията от 1991 г., тъй като съгласно чл. 149, ал. 1, т. 2 на Конституцията компетентен да установи и обяви това е Конституционният съд.

Уреденото в чл. 5, ал. 2 от Конституцията непосредствено нейно действие обаче, оправомощава съда да прилага разпоредбите й, без да е необходимо това да бъде опосредствано от закон, който да урежда по-детайлно съответните правоотношения или установява ред за упражняване на признатите от Конституцията права. „Съдът не може да откаже да приложи закон по причина, че той противоречи на Конституцията, той може да тълкува закона в съответствие с Конституцията, т. е. при възможни различни тълкувания, съдът избира това, което съответства в най-голяма степен на Конституцията.“ По силата на задължението си да знае закона, съдът е длъжен да знае и решенията на Конституционния съд, с които той се произнася по искания за установяване на противоконституционност на законите. Влезлите в сила решения на Конституционния съд се ползват със сила на пресъдено нещо по отношение на всички (erga omnes) и съдът е длъжен служебно да я зачита, и както не може да приложи закон извън присъщото му действие във времето, така той не може да не зачете и действието на решение на Конституционния съд, с което е обявена противоконституционността на закон. „Съдът е 4 длъжен да приложи закона за отношенията, които са възникнали и приключили при неговото действие и да откаже приложението му за неприключилите отношения и за отношенията, които са възникнали, след като решението на Конституционния съд е породило действие.“

Несъстоятелно е и възражението, че държавата не разполага с процесуална и материална легитимация да отговаря по настоящия иск, който е основан на твърдения, имащи връзка с дейността на друг самостоятелен правен субект - Народното събрание.

Съгласно чл. 7 на Конституцията държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Според приетото в цитираното по - горе решение Народното събрание е държавен орган, олицетворяващ законодателната власт, а народните представители са лица от състава на този орган и са длъжностни лица, (както лицата от състава на другите държавни органи и лицата, които осъществяват еднолично функциите на държавен орган), които имат своя статут със съответните особености: функционален имунитет, имунитет от наказателно преследване и др.

Държавата може да освободи от имуществената отговорност за вреди и свои служители, които нямат функционален имунитет, но с това тя не освобождава от отговорност себе си. Освободените лица не отговарят имуществено за причинените вреди, нито пред пострадалия, нито по регрес, но с това пострадалият не се лишава от дължимото обезщетение, тъй като за него отговаря държавата, когато са налице съответните предпоставки за това.

В конкретния случай сочените в закона предпоставки са налице.

В мотивите на Решение № 71 от 6.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г. на ВКС, IV г. о. е изтъкната отговорността на Народното събрание приетите от него закони да съответстват на Конституцията, защото народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат при конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на Конституцията от мнозинството народни представители и затова то е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 на Конституцията Република България е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според законите на страната. „Приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е противоправно деяние (във висша степен) и приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти - както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с Конституцията“.