Решение № 265518 от 23.08.2021, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр. София, 23.08.2021 г.

В

ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ

СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на дванадесети март две хиляди и двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА И.

ЧЛЕНОВЕ:

ПЕТЪР САНТИРОВ мл.с-я ЕВEЛИНА МАРИНОВА при секретаря

Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. №

3035/2020 г. по описа на

СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С решение № 300870 от13.12.2019 г. постановено по гр.д. № 8306/2018 г. по описа на СРС, 162 с-в, е уважен предявения от „Б.Д.“ ЕАД срещу Б.А.М. и Ц.И. И.по реда на чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК субективно и обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92, вр. с чл. 138 ЗЗД , като ответницата Б.А.М. е осъдена да заплати на на „Б.Д.“ ЕАД сумата от 4106,13 лв., представляваща непогасен остатък от главницата по договор за кредит за текущо потребление от 14.09.2007 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 12.10.2017 г., до окончателното й изплащане, сумата от 1473,27 лв., възнаградителна лихва за периода 30.10.2015 г. - 14.09.2017 г., сумата от 721,89 лв. неустойка за забава за периода 12.10.2014 г. - 11.10.2017 г., сумата от 120 лв., такса разходи при изискуем кредит, като предявените искове са отхвърлени за разликата над уважения размер от 4106,13 лв. до пълния предявен размер от 5046,58 лв.,представляваща главница по договора, за разликата над уважения размер от 1473,27 лв. до пълния предявен размер от 5505,52 лв., представляваща възнаградителна лихва и за периода 15.09.2017 г. - 11.10.2017 г., за разликата над уважения размер от 721,89 лв. до пълния предявен размер от 1382,80 лв., представляваща неустойка за забава за периода 07.11.2010 г. - 11.10.2014 г., както и за разликата над уважения размер от 120 лв. до пълния предявен размер от 365 лв., представляващи такси по договора. Със същото решение и при условията на солидарна отговорност ответницата Ц.И.И. е осъдена да заплати на „Б.Д.“ ЕАД сумата от 463,80 лв., представляваща непогасен остатък от главницата по договор за кредит за текущо потребление от 14.09.2007 г., за който поръчителят отговаря, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 12.10.2017 г„ до окончателното й изплащане, сумата от 18,56 лв., възнаградителна лихва за периода 30.04.2017 г.

- 14.09.2017 г„ сумата от 12,21 лв., неустойка за забава за периода 01.05.2017 г. - 11.10.2017 г. и сумата от 120 лв., такса разходи при изискуем кредит, като предявените срещу този ответник искове са отхвърлени за разликата над уважения размер от 463,80 лв. до пълния предявен размер от 5046,58 лв. представляваща главница по договора, за разликата над уважения размер от 18,56 лв. до пълния предявен размер от 5505,52 лв., представляваща възнаградителна лихва и за периода 30.10.2015 г. - 29.04.2017 г. и 15.09.2017 г. - 11.10.2017 г„ за разликата над уважения размер от 12,21 лв. до пълния предявен размер от 1382,80 лв., представляваща неустойка за забава за периода 07.11.2010 г. - 30.04.2017 ., както и за разликата над уважения размер от 120 лв. до пълния предявен размер от 365 лв., представляваща такси по договора.

Със същото решение ищецът е осъден да заплати в полза на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 95,59 лв., разноски по делото от бюджета на съда, о ответникът М. е осъдена да заплати по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 92,42 лв., разноски по делото от бюджета на съда, а ответникът И. е осъдена да заплати в полза на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 11,99 лв., разноски по делото от бюджета на съда.

Срещу така постановеното решение, в частта, с която частично са били уважени обективно кумулативно съединените искове срещу Б.А.М., е подадена въззивна жалба от нея, чрез назначения й особен представител - адв. Н. Б., с оплаквания за неговата неправилност, поради допуснати от СРС нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че първоинстанционият съд неправилно е приел възражението за нищожност в цялост на процесния договор за неоснователно, поради липса на съгласие от страна на ответницата. Изтъква, че в случая кредитополучателят не е могъл да се запознае със съдържанието на договора по разбираем начин и са нарушени нормите на чл. 4 и чл. 5 от ЗЗП. Също така счита, че вземането по главницата по договор за кредит не се погасява с общата 5 годишна давност по чл. 110 ЗЗД, а с предвидената в чл. 111 ЗЗД 3 годишна давност за периодични плащания.

Въззиваемият ищец – „Б.Д.“ ЕАД, чрез пълномощника си - адв. К. С., с надлежно учредена представителна власт по делото, в срока по чл. 263 ГПК, е подал писмен отговор, с който оспорва жалбата по подробно изложени съображения и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Счита, че длъжникът – Б.М. лично е подписала и се е запознала с договора, като и е било предоставена необходимата информация. Поддържа, че според т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по ТД № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС след като сумата по кредита е станала изискуема, договорът се преобразува от срочен в безсрочен и отпада действието на погасителния план. Следователно следва да се приложи общата 5 годишна погасителна давност. Претендира разноски и юрисконсулско възнаграждние.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Решението не е обжалвано нито от ищеца, нито от ответника, в частта, с която частично са уважени и отхвърлени предявените по реда на чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК срещу Ц.И. обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 92, вр. с чл. 138 ЗЗД, както и в частта, с която частично са отхвърлени исковете срещу Б.А.М., поради което решението в тези си части същото е влязло в законна сила.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

В конкретния случай ищецът е подал заявление с вх. № 3079379/12.10.2017 г. по чл. 417 ГПК за сумите: главница в размер на 5166,58 лв., заедно със законната лихва върху нея от 12.07.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 5295,57 лв. за периода от 30.10.2015 г. до 11.10.2017 г., санкционираща лихва в размер 1378,76 лв. за периода от 07.11.2010 г. до 11.10.2017 г., 245 лв., представляващи такса изискуемост и такса управление, 241,72 лв. платена държавна такса за подаване на заявлението. На основание заявлението е образувано ч.гр. дело № 73126/2017 г. по описа на СРС, 162 с-в. С оглед неизпълнение на указанията на съда делото е било прекратено и е даден едномесечен срок за подаване на осъдителен иск по реда на чл. 415, ал. 1, т.3 ГПК, какъвто е бил своевременно предявен от ищеца.

Безспорно между страните по делото е обстоятелството, че между „Б.Д.“ ЕАД като кредитодател и Б.А.М. като кредитополучател и Ц.И.И., поела солидарна отговорност като поръчител наред с главния длъжник, е сключен Договор за банков кредит на 14.09.2007 г., по силата на който Банката се е задължила да отпусне банков кредит в размер на 6000 лв., със срок на действие на процесното кредитно правоотношение до 15.09.2017 г. Съгласно уговореното между страните кредитополучателят е поел правно задължение да заплаща на банката първоначална лихва за първите 6 месеца в размер на 6.69%. За останалия срок на кредита се заплаща лихва формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определян от кредитора, който към датат на сключване на назстоя договор е 5.19%, стандартна надбавка в размер 7.51 процентни пункта или общ лихвен процент 12.70%.

Уговорено е потестативно право на банката с едностранно волеизявление да променя размера на дължимата годишна възнаградителна лихва при настъпване на следните обстоятелства: 1.при изменение на поне 1% за месец на стойностите LEONIA, EURIBOR, LIBOR; 2. При изменение на поне 1% за месец на валутен кур евро/лев или евро/щатски долар; 3.при именение на поне 0.5% за месец на индекса на потребителските цени в България; 4. Въвеждане на рестрикции от страна на Централната банка върху Банка ДСК; 5.промени в нормативните актове, както и в регулациите на Централната банка, засягащи функционирането и изискванията към банките; 6.при изменение на поне 10% за месец на стойностите на средните годишни пазарни лихвени нива по привлечените депозити; 7.съществена промяна в паричната политика на Централната банка, като премахване на валутния борд, обезценка на лева, деноминация на лева, смяна на парите – чл. 9.3 от ОУ на договора. Следователно съответните клаузи на чл. 7 от договора и чл. 9.3 от общите условия към него за да бъдат обявени за нищожни трябва ищецът да докаже, че те са индивидуално уговорени. По делото не са наведени твърдения и доказателства в тази насока.

Съгласно приетото и неоспорено от страните заключение на вещото лице по изслушаната СГЕ, което настоящият състав намира за компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие, се установява, че подписите за „кредитополучател“ в долната дясна част на всеки лист от договора за кредит са положени от ответницата Б.М..

Вещото лице е посочило, че при изследване на подписите на всеки лист, с помощта на увеличителни прибори и косо падащо осветление се е установило, че същите са положени със свободни движения, с бърз темп и променлив натиск, в който не се наблюдава наличие на необосновани спирания или несигурност на пишещата ръка.

При сравняване на изследваните подписи в процесния договор с образците от подписа на ответницата са се установили съвпадения в общите – транскрипция, степен на обработеност, относителен размер, степен на свързаност, степен на разтегливост и др. Следователно оплакването в жалбата за нищожност на договора за кредит поради липса на съгласие и неинформираност на кредитополучателя с клаузите на договора, съответно за унищожаемост на същия поради явно неизгодни условия по смисъла на чл. 27 ЗЗД, са неоснователни.

Действително по своята същност сключеният между страните Договор за банков кредит представлява потребителски договор, доколкото кредитополучателят е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДРЗЗП и чл.

5, ал. 2 ЗПК (отм.), но действащ към момента на пораждане на процесното кредитно правоотношение. Следователно, приложим е ЗЗП и по-конкретно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, която урежда т. нар. генерална (обща) клауза за неравноправност на уговорките в потребителските договори, както и разпоредбата на чл. 146 ЗЗП, която регламентира нищожност на такава клауза, освен ако не е била индивидуално уговорена от страните.