Решение № 689 от 17.08.2026, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 689 гр. гр. Хасково, 17.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Нели Д. Иванова при участието на секретаря Златимира Ст. Маркова като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело № 20265640100064 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба на „Изи Финанс" ЕООД, ЕИК 201196810, със седалище и адрес на управление гр.София, 1408, район „Триадица“, ж.к.“Иван Вазов“, ул.“Балша“ №17, ап.1, представляван от управителя Б. И. Н., против Д. А. Ч. с ЕГН:**********, адрес гр*******************, с която е предявен иск с правно основание чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, за установяване съществуването на вземания, за които е издадена Заповед № 1222 от 09.09.2025г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч. гр. д. № 2458/2025 г. по описа на Районен съд –Шумен.

В исковата молба се твърди, че на 04.01.2025г., между ищцовото дружество в качеството му на кредитодател и ответника - в качеството му на кредитополучател, бил сключен Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 523419, при условията на ЗПФУР. Сключването на самия договор се извършвало въз основа на подробна информация, достъпна на уеб адрес: www.minizaem.bg, където били публикувани и общите условия за предоставяне на кредит от разстояние. Съгласно ОУ, сключването на договора ставало след регистрация на клиента в сайта и попълване на въпросник, както и маркиране на полето "Съгласен съм с общите условия", с което кандидатът безусловно приемал същите, след което той получавал и-мейл, в който се съдържала преддоговорна информация за условията на договора. Ако кандидатът бъдел одобрен, той получавал на личния си и-мейл Договор и общи условия за писмено потвърждаване, което ставало по следния начин: клиента получавал чрез съобщение по телефон на предоставения от него 1 телефонен номер четири цифрен, уникален код. Той получавал втори и-мейл, в който се съдържал специален линк, като след отварянето му следвало да въведе получения от него код. По принцип, преди извършване на паричния превод клиентът получавал обаждане на посочен от него телефонен номер, като разговорът се записвал и по този начин клиентът отново потвърждавал сключването на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние.

В случая, при кандидатстване ответникът посочил телефонен номер:

********** и имейл: ***************, а активиращият му код бил:

***********. Ищецът поддържа, че сключването на договора чрез електронната платформа представлявало годно доказателство по смисъла на чл. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 9 от ЗПФУР и чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР във вр. с чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ, като приложим по повод дефиницията на електронен документ бил чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014г. на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014г. Твърди, че в хода на кандидатстване кредитополучателят изпратил снимка на личната си карта, от което било видно, че предоставените лични данни съвпадат. Предоставена била и снимка тип „селфи" с личната карта, при което било видно, че снимащия се и лицето от снимката на личната карта съвпадат. Доколкото нямало сигнал, че документът за самоличност е откраднат, било явно, че именно ответникът предоставил снимките. Предоставена била и снимка от видеоразговор, по време на който се извършвала идентификация на клиента. Ищецът твърди, че гореописаната процедура била извършена от ответника, в резултат на което му бил отпуснат кредит с главница в размер на 500.00 лв. Съгласно чл. 2, ал. 1 и ал.2 от Договора, кредитодателят се задължавал да преведе на кредитополучателя сума в размер на 500.00 лв. по посочен от кредитополучателя начин - в случая сумата била преведена по банкова сметка на ответника в „УниКредит Булбанк" АД. Съгласно от чл. 4, ал. 3, т. 2 от Договора за кредит, вземането за главница в размер на 500.00 лв. било разпределено на 30 вноски за периода 03.02.2025г. - 23.06.2027г. първите 29 от които - в размер на 16,67 лева, а последната - 16,57 лева. Ищецът твърди, че липсвали плащания за главница по процесния договор и в тази връзка бил изпратен имейл, чрез който на датата на получаването му надлежно била обявена предсрочна изискуемост. Възможността за обявяване на предсрочна изискуемост по имейл била предвидена в гл. IX, т. 5 от ОУ към договора, но ако се приемело, че същата не била надлежно обявена, то следвало да намери приложение т. 1 от TP № 8 от 2017г. по т.д. 8 от 2017г. на ОСГТК на ВКС. Въз основа на горното и в случай, че се приемело, че вземането не е надлежно обявено за предсрочно изискуемо, моли да се приеме изискуемост на всички вземания за главница, падежирали към момента на формиране на сила на пресъдено нещо. С оглед процесуалните срокове, към датата на постановяване на решението съществувала вероятност всички вноски да са падежирали. С настоящата искова молба ищцовото дружество претендирало главница за периода 03.02.2025г. - 30.03.2026г. в общ размер на 250.05 лв., която била част от цялата присъдена с издадената заповед за изпълнение главница. Сочи се, че при изплащане на вноските по кредита клиентът трябвало да преведе освен дължимата главница също и договорна лихва, която била фиксирана и не 2 търпяла изменения по време на договора. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от процесния договор, лихвеният процент бил в размер на 40.15 %, като в случая липсвали плащания за договорна лихва и се претендира такава в размер на 34.94 лв. за периода 04.01.2025г. - 01.09.2025г., съобразен с обявената предсрочна изискуемост. Освен това, в чл.2, ал.4, т.3 от договора била уговорена и „такса ангажимент“, представляваща 33% от размера на главницата, която била дължима изцяло към датата на сключване на договор с фиксиран лихвен процент. В случая тя възлизала в на 162,20 лева и била изцяло падежирала. Твърди се, че таксата ангажимент била включена в ГПР по договора, чиито размер бил изцяло съобразен с чл.19, ал.4 от ЗПК и размерът му бил под максимално допустимия. Посочва се, че ищецът направил опити за уреждане на отношенията между страните по извънсъдебен ред, които били безуспешни, поради което депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК и било образувано ч. гр. д.

№2458/2025г., по което била издадена заповед за изпълнение. Длъжникът подал възражение срещу нея, поради което и на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК съдът указал на ищеца да предяви установителен иск, за да докаже вземането си, поради което се пораждал правен интерес от завеждане на настоящото дело.

Предвид изложеното, се иска да бъде постановено решение, с което да бъде установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищцовото дружество сумата в общ размер на 447,19 лева, от които: 250,05 лв. – главница по Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 523419/04.01.2025г.;

34,94 лв. договорна/ възнаградителна лихва за периода 04.01.2025г. 01.09.2025г. и 162,20 лева – такса ангажимент, ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на входиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение до пълното погасяване на сумата. Претендира се присъждане на направените в заповедното и в настоящото исково производство разноски.

В срока по чл.131 от ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответника, чрез упълномощения от него процесуален представител адв. Д. П. от АК-Хасково, който не оспорва претенцията за главница в размер на 250 лева, но оспорва дължимостта на претендираните договорна лихва и такса ангажимент. Не оспорва твърдението, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № 523419 от 04.01.2025г. и сочи, че приложение спрямо същия намират изискванията на ЗПК и ЗЗП. Счита процесният договор за недействителен. На първо място поддържа, че същият не отговаря на изискванията за неговото задължително съдържание. ГПР по кредита бил посочен само като абсолютна стойност, но липсвала посочена методика за формирането му, не ставало ясно кои компоненти били включени в него и как е формиран. Освен това посоченият ГПР не отговарял на действително прилагания по кредита, а при включване на такса ангажимент при формирането му, щяло да се надвиши ограничението по чл.19, ал.4 ЗПК. По този начин се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. По изложените в отговора доводи поддържа, че не е спазена нормата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, което представлявало нарушение на чл.22 ЗПК, водещо до недействителност 3 на договора. Освен това, счита уговорената „такса ангажимент“ за нищожна, като противоречаща на добрите нрави, тъй като същата представлявала допълнителна печалба за кредитодателя и с нея се достигало до неоснователното му обогатяване. Зададена едностранно от кредитодателя, същата не позволявала на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Клаузата, с която била уговорена, не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Ако се приемело, че същата се дължи за сключване на договора при фиксиран лихвен процент, то липсвала предоставена услуга срещу заплащането

. Клаузата предвиждала заплащане на такса, свързана с управлението на кредита, което било в противоречие на чл.10а, ал.2 и ал.3 от ЗПК и водело до нищожност на уговорката. В заключение счита, че уговорената „Такса ангажимент“ е нищожна като неравноправна, противоречаща на закона и накърняваща добрите нрави. В светлината на гореизложеното и позовавайки се на разпоредбата на чл.23 от ЗПК поддържа недължимост на всички вземания извън това за главницата, с оглед на което моли за отхвърляне на претенциите за договорна лихва и такса ангажимент, като неоснователни. Претендира разноски по делото.

Съдът като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното :

На 04.01.2025г. между „Изи Финанс“ ЕООД и Д. А. Ч. е сключен договор за предоставяне на кредит № 523419. Със сключване на договора заемодателят се задължил да предостави на заемателя парична сума в размер на 500лв.

Редът и условията, при които е отпуснат кредитът се уреждат в договора, в който е уговорено размерът на месечната погасителна вноска, срока на кредита – 900 дни, фиксиран годишен лихвен процент 12%, лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора – 0,033%, обща дължима сума 738,79лв., както и за сключване на договора при фиксиран годишен лихвен процент дължима такса „ангажимент“ в размер на 33% от размера на главницата, годишен процент на разходите – 63,04%. Уговорени са и всички останали условия, при които следва да се изплаща заема. В самия договор е визиран и погасителния план с падежните дати и размерите на месечните погасителни вноски. По делото са приложени и общи условия към договорите за предоставяне на кредит от „Изи Финанс“ ЕООД, както водената между страните кореспонденция по ел.поща. Видно от преводно нареждане от 04.01.2025г. на ответника е заплатена от ищеца сумата от 500лв. по договор за заем номер 523419. На 09.09.2025г. ищцовото дружество изплаща до ответника известие за предсрочна изискуемост, поради просрочване на две последователни вноски по отпуснатия с процесния договор заем.

Във връзка с подадено заявление от ищеца по чл.410 от ГПК, съдът е издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №1222/09.09.2025г. по ч. гр. д. №2458/2025г. по описа на РС-Шумен, с която е разпоредено длъжникът Д. А. Ч. да заплати на кредитора "Изи Финанс" ЕООД сумите от 500лв. – главница; 34,94лв. – договорна лихва за периода от 04.01.2025г. до 01.09.2025г. и 162,20лв. – такса, дължими по договор за кредит 4

№523419, сключен между страните на 04.01.2025г., както и направените по делото разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. Така издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е възразена от длъжника по реда на чл.414 от ГПК, поради което е указано на ищеца – заявител, че има възможност да предяви иск по чл.422 от ГПК в едномесечен срок за установяване дължимост на вземането.