Решение № 2402 от 09.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2402 гр. София, 09.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Василена Дранчовска

Членове:

Цветомир М. Минчев

Катя Н. Велисеева при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско дело № 20251100501969 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

Образувано е по подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба с вх. № 22200/22.01.2025 г. на ответника С. Б. Д., ЕГН **********, чрез назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител – адв. М.П., срещу решение № 22229/07.12.2024 г., постановено по гр. дело № 8011/2024 г. по описа на СРС, 173 състав, с което по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД е признато за установено съществуването на парични задължения в размер на сумите, както следва: 572,75 лв., представляваща главница за доставена, но незаплатена, топлинна енергия за периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2022 г. по отношение на топлоснабден имот – апартамент в гр. София, ж. к. ********, с аб. № 210938, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 29.09.2023 г. до окончателното плащане, както и 42,53 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2022 г. до 21.09.2022 г., за които суми по ч. гр. дело № 53740/2023 г. по описа на СРС, 173 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 09.10.2023 г.

Във въззивната жалба са изложени съображения за недопустимост на обжалваното решение в частта, с която в полза на ищеца е присъдена законната лихва върху главницата за топлинна енергия от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК (29.09.2023 г.) до окончателното плащане, поради липсата на формулиран в исковата молба петитум в тази 1 насока, допускайки по този начин нарушение на принципа на диспозитивното начало. По същество обжалваното решение се счита за неправилно поради превратно тълкуване на част от писмените доказателства по делото – споразумение от 30.05.2023 г., което не е достатъчно, за да обоснове извод относно качеството потребител на топлинна енергия.

Оспорва да е бил собственик и/или ползвател на процесния имот в рамките на исковия период, твърдейки, че представената настанителна заповед от 01.11.2007 г. не е достатъчна да установи, че същият му е предаден за ползване от страна на собственика Столична община. Оспорва да е давал съгласие за ползване на услугата за предоставяне на топлинна енергия, каквото не е доказано да е дадено и от собственика на имота. Оспорва доказателствената стойност на изслушаните и приети по делото експертизи, тъй като са изготвени въз основа на изходящи от ищеца документи, които не са част от кориците на делото. Оспорва да е доказано поставянето му в забава. По изложените съображения се отправя искане обжалваното решение да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което предявените искове да се отхвърлят.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна - „Топлофикация София“ ЕАД, с който я оспорва. Счита, че изводите на първоинстанционния съд съответстват на събраните в хода на процеса доказателства. По изложените съображения се отправя искане въззивната жалба да се остави без уважения, а обжалваното решение да се потвърди. Претендира и разноски.

Третото лице - помагач на страната на въззиваемия – „Техем Сървисис“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение по отношение на тях. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения, дадени с т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.

В случая, първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Видно е от формулирания с исковата молба петитум, че от страна на ищеца е заявено изрично искане за присъждане на законна лихва върху главницата за топлинна енергия без посочен начален период на претенцията, който обаче следва от разпоредба на чл. 422, ал. 1 ГПК, според която 2 искът за съществуване на вземането се смята за предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4.

Ето защо, независимо от липсата на изрично посочване от ищеца в исковата молба на началната дата на този вид претенция, а именно: 29.09.2023 г., не означава, че отразявайки я в диспозитива на обжалваното решение, съдът е допуснал нарушение на принципа на диспозитивното начало, поради което в тази част то не е недопустимо. Същото е и правилно поради следните съображения:

Съгласно задължителните за правоприлагащите органи разяснения, съдържащи се в т. 1 от ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК, ВКС, „правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) – арг. чл. 150, ал. 1 ЗЕ.

Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 153, ал. 1 и § 1 от ДР), които регламентират и страните по договора при публично известни общи условия в редакцията, приложима след 17.07.2012 г., а с това и в рамките на процесния период. Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ потребител, респ. клиент на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Следователно, тази законова уредба сочи за купувач (страна) по договора за доставка на топлинна енергия собственикът на топлоснабдения имот или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване, като законодателят е обвързал това качество с реалното ползване на съответния вид енергия. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни отношения с ищцовото дружество. В случая, след съвкупна преценка на доказателствата по делото настоящият съдебен състав изцяло споделя решаващите изводи на първоинстанционния съд относно качеството потребител на топлинна енергия по отношение на ответника С. Б. Д. в рамките на исковия период. Действително, данните по делото сочат, че в периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2022 г. не той, а трето за спора лице – Столична община е било собственик на процесния имот, но в същото време от представената настанителна настанителна заповед от 01.11.2007 г. се установява, че ответникът Д. заедно със сестра си Ю.П. са били настанени в процесното общинско жилище – апартамент в гр.

София, ж. к. ********, за който се отнасят процесните вземания за главница за топлинна енергия и лихва за забава върху нея. Липсата на ангажирани по делото доказателства относно сключването на договор за наем в изпълнение на посочената настанителна заповед, респективно на приемо-предавателен протокол, удостоверяващ фактическото предаване на жилището, не означава, че то не е ползвано от ответника Д., тъй като видно е представената по делото декларация – заявление от 19.11.2007 г., че той е отправил изрично искане до 3 топлофикационното дружество за откриване на партида на негово име, като данните по делото сочат, че такава е била открита и същата се е водила на негово име в т. ч. и в рамките на исковия период. В този смисъл, неоснователни са възраженията на въззивника, че не е имал качеството на собственик или ползвател на процесния имот, доколкото в конкретната хипотеза приложение следва да намерят задължителните разяснения, възприети с т. 1 на ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК, ВКС, а именно: „че клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а, § 1 от ДР на ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.

Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот“. Както се посочи по-горе, считано от 19.11.2007 г. партидата при ищеца, отнасяща се за аб. № 210938, е открита на името на ответника Д., въз основа на подадената от него молба в тази насока, от което следва правният извод, че между него и топлопреносното предприятие е постигнато съгласие за сключване на договор за продажба на топлинна енергия, без да има данни, че впоследствие същото е било оттеглено.

Следователно, именно той се явява пасивно легитимиран да отговаря за процесните вземания за главница за доставена, но незаплатена, топлинна енергия и лихва за забава върху нея, касаещи процесния имот. Нещо повече, сам ответникът Д. е потвърдил този факт, сключвайки споразумение от 30.05.2023 г. с ищеца, с което е признал за натрупани задължения към „Топлофикация София“ ЕАД, част от които касаят процесния период от 01.05.2021 г. до 30.04.2022 г., което той не бил сторил в случай, че е считал, че не е страна по сключен договор за продажба на топлинна енергия с ищеца по силата на подаденото от него заявление – декларация за откриване на партида от 19.11.2007 г. Касае се извънсъдебно признание на неизгоден за страната факт, ползващо се с висока доказателствена стойност в процеса, още повече, че същият се подкрепя от останалите обсъдени по-горе доказателства по делото. В допълнение следва да се отбележи, че съгласно служебно изготвената справка от НБДН регистрираният постоянен и настоящ адрес на ответника Д. съвпада с адреса на процесния имот, което също е индиция, че същият е обитаван от него в т. ч. и в рамките на исковия период, доколкото по делото няма данни за осъществила се впоследствие промяна в тази насока. Нещо повече, такава е настъпила едва на 16.06.2023 г., т. е. след исковия период, когато ответникът Д. и сестра му Ю.П. са закупили имота от Столична община, но това обстоятелство е ирелевантно и не опровергава възприетите по-горе правни изводи относно качеството му на потребител на топлинна енергия по отношение на него в периода от 01.05.2021 г. до 30.04.2022 г. По изложените съображения, правилен се явява възприетият от 4 първоинстанционния съд, че именно С. Д. е бил клиент на топлинна енергия за битова нужди по отношение на процесния имот в рамките на исковия период, поради което изложените с въззивната жалба възражения в обратния смисъл не следва да бъдат споделени.