Решение № 652 от 30.07.2025, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 652 гр. Бургас, 30.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Донка Янк. Русинова при участието на секретаря Таня Н. Михова като разгледа докладваното от Вяра Ив. Камбурова Въззивно гражданско дело № 20252100500692 по описа за 2025 година

Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по повод въззивна жалба вх.№12896/24.03.2025г., подадена от П. С. К., ЕГН **********, чрез адв.Елена Петрова – БАК, със съдебен адрес:гр.Бургас, ул.,,Васил Левски“№9,ет.1, срещу решение №470/05.03.2025г., постановено по гр.д.№8366/2024г. по описа на Районен съд- Бургас.

С горецитираното решение, съдът е осъдил П. С. К., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на А. Я. К., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 6250 щатски долара, представляваща стойност на последна вноска от дължима главница по договор за заем от 03.08.2010 г., ведно със законната лихва върху нея от предявяване на исковата молба на 05.12.2024г. до окончателното й изплащане.

Със същото решение, съдът е осъдил ответника К., да заплати на ищеца К. сумата от 6516,03 лева, представляваща дължима мораторна лихва върху присъдената вноска от главницата по договор за заем от 03.08.2010 г. за периода 07.12.2019 г. – 12.03.2020 г. и за периода 09.04.2020 г. – 04.12.2024 г., като е отхвърлил иска за разликата над присъдената сума до пълния претендиран размер от 6587,20 лева, както и за дата 06.12.2019 г. и за дата 05.12.2024 г. и за периода 13.03.2020 г. – 08.04.2020 г. като неоснователен.

Съдът е осъдил П. С. К., да заплати на А. Я. К., сумата от 2616,19 лева разноски по делото.

Съдът е осъдил А. Я. К. да заплати на П. С. К., ЕГН **********, сумата от 13 лева, разноски по делото.

С жалбата се изразява недоволство от първоинстанционния съдебен 1 акт в осъдителната част, като се излагат съображения за неговата недопустимост. Жалбоподателят намира същия за неправилен и незаконосъобразен поради нарушения на материалния закон, и необоснован.

Посочва се, че при постановяване на обжалваното решение, районният съд допуснал съществено процесуално нарушение, довело до нарушаване правото на защита на ответната страна.

Навеждат се доводи за произнасяне свръхпетитум. Твърди се, че ищецът в първоинстанционното производство не формулирал точно и ясно петитума в исковата молба, което следвало да определи пределите на търсената съдебна защита(не ставало ясно дали искът е предявен като частичен). Акцентира се върху задължението на съда да следи служебно за процесуалните предпоставки, обуславящи съществуването и надлежното упражняване правото на иск.

Излага се становище във връзка с изводите на районния съд за нищожност на клаузата в т.2 от договора, предвиждаща, че предсрочната изискуемост на заема настъпвала автоматично.

Заявява се, че в настоящия случай следвало да се отчете конкретиката на правния спор, тъй като страните по делото се позовавали на посочената клауза и настъпилата предсрочна изискуемост. Развиват се съображения в тази насока.

Твърди се, че неизпълнението на задължението за връщане на първата вноска с падеж най - късно до 06.03.2019г., водело до предсрочна изискуемост на цялото вземане. В подкрепа на изложеното се цитира ТР№3/2023г.от 21.11.2024г. на ОСГТК на ВКС.

Посочва се, че съгласно т.2 от договор за заем от 03.08.2010г., цялата неплатена сума станала дължима незабавно и без предизвестие при нарушаване условията за изпълнение задълженията, предвидени в т.1 от същия- след неплащане на първата дължима погасителна вноска с падеж най късно до 06.03.2019г.

Жалбоподателят счита, че от посочената дата изминал период, по дълъг от пет години, поради което претендираната част от дълга била погасена по давност.

Излагат се аргументи относно определения размер на акцесорния иск за лихва за забава. Навеждат се доводи във връзка с приложение разпоредбата на чл. 162 от ГПК.

Посочва се, че съдът неправилно изчислил размерът на акцесорния иск, тъй като следвало да се приложи курс на лева спрямо щатския долар към момента на падежа на паричното задължение.

Твърди се, че поради допуснатите съществени процесуалния нарушения, постановеното решение се явявало недопустимо.

Иска се обезсилване на първоинстанционното решение като недопустимо и връщане делото на районния съд за ново разглеждане и отстраняване нередовности или отмяна на решението в обжалваната част и постановяване съдебен акт на настоящата инстанция, с който предявените искови претенции бъдат отхвърлени като неоснователни.

Претендира се присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от въззиваемия А. Я. К., чрез адв. Р. П. –БАК, с който същата се оспорва 2 изцяло.

Твърди се, че безспорно по делото се установило, че въззивникът получил по договор за заем сумата от 31250 щатски долара, както и че последният не върнал нито една от петте дължими вноски в размер на 6250 щатски долара, с падеж на последната – 06.12.2019г.

Посочва се, че ищецът в първоинстанционното производство ясно заявил искането си в исковата молба, за осъждане на П. К., да заплати на А. К., сумата от 6250 щатски долара или равностойността им по фиксинга на БНБ – 11250лева, представляващи главница по договор за заем от 03.08.2010г., сумата от 6364.10 лева, представляваща лихва за забава, считано от 06.12.2019г. до 05.12.2024г., ведно със законната лихва върху сумата от 11250лева, считано от датата на подаване на исковата молба – 05.12.2024г. до окончателното й изплащане, както и разноските по делото, вкл. за адвокатско възнаграждение.

Навеждат се доводи във връзка с изложеното във въззивната жалба, че след като ищецът не потърсил първата си вноска с падеж на 06.03.2019г., същият губел правото си да претендира и главницата по последната с падеж на 06.12.2019г. Излагат се съображения, като се цитира ТР№3/2023г. на ОСГТК на ВКС.

Иска се отхвърляне на въззивната жалба като неоснователна и потвърждаване решението на районния съд като правилно и обосновано.

Претендира се присъждане на строените по делото разноски за въззивната инстанция, включително за адвокатско възнаграждение.

Страните не се явяват лично, редовно и своевременно уведомени. В с.з., чрез процесуалните си представители поддържат въззивната жалба, респ. отговора на въззивната жалба.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ГПК, от лице, за което съществува правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение, отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК, поради което същата е допустима.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид оплакванията в жалбата, становищата на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявените искове са с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.

Пред Районен съд – Бургас е предявен иск от А. Я. К. /ищец/ против П. С. К. /ответник/ за осъждане ответника да заплати на ищеца сумата от 6250 щатски долара или равностойността им в лева по фиксинга на БНБ – 11250 лв., представляващи главница по договор за заем от 03.08.2010г. и сумата от 6364.10 лв., представляваща лихва за забава върху главницата , считано от 06.12.2024г до 05.12.2024г., ведно със законната лихва върху сумата от 11250 лв., считано от датата на подаване на исковата молба – 05.12.2024г. до окончателното й изплащане, както и разноските по делото. Ищецът твърди, че страните са сключили договор за заем от 03.08.2010 г, съгласно който ищецът е предоставил на ответника сумата от 31250 щ.д., която страните се съгласили да бъде върната на пет равни вноски от по 6250 щ.д. всяка, със следните падежи: 06.03.2019г., 06.05.2019г., 06.06.2019г., 06.07.2019г. и 06.12.2019г.

Посочва, че съгласно клауза от договора – т.2, при нарушаване условията за плащане, заемателят дължи незабавно и без предизвестие цялата неплатена 3 сума по т.1 от договора. В случая се твърди, че ответникът не е заплатил нито една от дължимите вноски, поради което е нарушил посочената уговорка и на това основание се претендира последната вноска от 6250 щ.д., както и лихва за забава за периода 06.12.2019г. до 05.12.2024г. в размер на 6364.10 лв., както и законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изпращане на главницата. С молба от 17.12.2024г. ищецът е уточнил, че главното вземане претендира в щатски долари – 6250 щ.д., а сумата от 6587.20 лв. е претенцията за лихва за забава, считано от 06.12.2019г. до 05.12.2024г.

В срока за отговора ответникът е оспорил исковете по основание и размер и моли за тяхното отхвърляне.

Признава, че действително между страните по делото е сключен договор за заем на 03.08.2010г. при посочените условия. Вземането на кредитора било разсрочено на отделни погасителни вноски, като изискуемостта на всяка част настъпва в различен момент.

При заявеното от ищеца в исковата молба пълно неизпълнение на договора – не е платена нито едно от вноските, ответникът не е предприел никакви действия за приложение на т.2 от договора. В тази връзка прави възражение за погасяване по давност на вземането на кредитора като излага довод, че още с непогасяване на първата вноска /06.03.2019г./, съгласно т.2 от договора е настъпила предсрочна изискуемост на цялото вземане, вкл. и на претендираната вноска. Моли за отхвърляне на иска.

По делото е представено заверено копие на договор за заем от 03.08.2010г., в с.з. по искане на ответника, е представен оригинала на договора.

Според приложимия закон, чл. 240 ЗЗД гласи следното: с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Съгласно ал.2 заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено, а според ал.4 -ако не е уговорено друго, заемателят трябва да върне заетите пари или вещи в течение на един месец от поканата.

За основателността на претенцията по чл. 240 ЗЗД следва да се установят по делото следните предпоставки: съществуването на договор за заем между страните, 2 предаването на заемната сума на ответника, изискуемостта на задължението за връщане на заемната сума.

Установяването на тези обстоятелства е в доказателствена тежест на ищеца, според правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК. При пълно главно доказване от страна на ищеца на пораждащия претенцията му юридически факт, следва ангажиране на отговорността на заемополучателя, включително солидарния длъжник по чл. 121, ал. 1 ЗЗД, респ. поръчителят по чл. 141 ЗЗД - задължен по силата на закона солидарно с главния длъжник, за реално изпълнение по договора за паричен заем. Обратното, при липса на осъществено доказване от посочения вид, претенцията ще следва да се отхвърли като неоснователна.

Ответникът е този, който следва да докаже, по силата на посоченото правило, правоизключващи, правопогасяващи, правоунищожаващи или правоотлагателни възражения, в случай на релевиране.

Както бе посочено по-горе по делото е представен договор за заем в писмена форма, сключен на 03.08.2010 г. между страните по делото. Същият 4 не е оспорен по чл. 193 ГПК от страна на ответника.

Според правната уредба на договора за заем – чл. 240, ал. 1 ЗЗД – той е реален договор и следователно предаването на заеманата сума е елемент от фактическия състав на сключването на договора, от което произтича насрещното задължение на заемополучателя /длъжника/ да върне тази сума съобразно клаузите на договора, като в настоящия случай, ищецът следва да докаже, че е изправна страна по договора за заем, а именно – че е предоставил паричната сума, предмет на процесния договор. В случая това обстоятелство не се оспорва от ответника.

Спорният между страните въпрос е за това дали вземането е погасено по давност.

Правилен е изводът на районния съдия, прилагайки задължителните указания на ТР №1 от 27.04.2022г по т.д.№1/2020, ОСГТК на ВКС, а именно, че в мотивите на решението си съдът е длъжен да се произнесе по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или събраните по делото доказателства. С последващи решения на ВКС е уточнено, че това разрешение касае не само договорите за банкови кредит, но е приложимо и по отношение на другите договори, касаещи срочни задължения. С други думи, предсрочната изискуемост, която е уредена в чл.71 ЗЗД и представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на договора, което се упражнява с едностранно волеизявление, трябва до достигне до насрещната страна по договора. Следователно уговорка в договора за настъпване на автоматична предсрочна изискуемост при неизпълнение, не поражда действие.