Определение № 5514 от 01.12.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5514 гр. София, 01.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Филип Владимиров като разгледа докладваното от Филип Владимиров Касационно гражданско дело № 20258002103265 по описа за 2025 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на насрещните страни в производството – ищеца Е. Д.

М., чрез адв. Ю. и ответника – Софийски градски съд (СГС), чрез процесуалния му представител – съдебен помощник Рулинска, против решение № 279 от 29.05.2025 г. по гр. д.

№ 170/2025 г. на Окръжен съд - София.

От ответниците по жалби са постъпили отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с които изразяват становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационен контрол по жалбата на насрещната страна и за нейната неоснователност. Претендират разноски.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбите е посоченото въззивно решение, с което: 1/ е отменено решение № 14994 от 21.12.2022 г. по гр. д. № 18393/2022 г. на Софийски районен съд в отхвърлителната част на предявения от Е. Д. М. против СГС иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ до размера от 400 лв. и претенцията е уважена с присъждане на сумата от 400 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото на ищеца на разглеждане и решаване в разумен срок на гр. д. № 15299/2019 г. по описа на СГС за периода 31.12.2019 г. – 05.04.2022 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.04.2022 г. до изплащането й; 2/ е потвърдено първоинстанционното решение в останалата отхвърлителна част на иска за разликата над 400 лв. до 20 000 лв.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил от фактическа страна, че производството по гр. д. № 15299/2019 г. по описа на СГС е образувано на 22.11.2019 г. по подадена искова молба от Е. М. срещу ВКС за заплащане на обезщетение в размер на 50 000 1 лв. за неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на н. д. № 1018/2019 г. по описа на ВКС. Приел е, че срокът от три години, през който по посоченото дело не е било проведено редовно първо открито съдебно заседание, а производството е било висящо, е прекомерен. За да обоснове решаващия извод, че поради прекомерната продължителност на производството следва да се ангажира отговорността на ответника, втората съдебна инстанция е съобразила установените в практиката на ЕСПЧ критерии по приложението на чл. 6, §1 ЕКЗПЧ: 1. фактическа и правна сложност на делото, 2. поведение на жалбоподателя и 3. поведение на компетентните органи на държавата. Установено е, че от датата на образуване на конкретното дело на ищеца М. – 22.11.2019 г. до 25.10.2022 г., градският съд е забавил производството по него в продължение на 3 години, като е допуснал следните нарушения: оставил е исковата молба без движение с разпореждане, постановено два месеца след сезирането му (постъпване на молбата в съда); при последвалото предоставяне от страна на съда на правна помощ на ищеца с определението от 25.02.2020 г., по делото не са извършвани съдопроизводствени действия до 14.05.2020 г., т.е. налице е забавяне за период повече от 2 месеца и половина; след 14.05.2020 г. съдът е разпоредил препис от исковата молба да се връчи на ответника едва с разпореждането от 03.11.2020 г., като отново е налице забавяне за период от около 6 месеца; след постъпване на отговора на исковата молба на 26.11.2020 г. има забавяне на производството, тъй като съдът е изготвил проекто-доклад и е насрочил делото в открито съдебно заседание едва с определението си от 01.07.2021 г., като в продължение на 7 месеца не са извършвани каквито и да било съдопроизводствени действия; впоследствие е изминал период от 9 месеца от разпореждането на съда за насрочване на делото до първото открито съдебно заседание на 05.04.2022 г., когато отново не е даден ход на делото по причина у ответника, като делото е отложено чак за 25.10.2022 г. При тези фактически данни инстанцията по същество е приела, че е налице период от 2 години и 8 месеца, заключен между датата на определяне на процесуалния представител на ищеца до датата на първото открито съдебно заседание, когато е даден ход на делото без да са налице данни производството да е приключило с постановяване на краен съдебен акт. Застъпено е становище, че почти три години след образуването на делото не е проведено първо открито съдебно заседание, при това без уважителни причини и при липса на констатирани нередовности на исковата молба, поради което този времеви период е преценен като неразумен за разглеждане на делото в началния етап на производството. Констатирано е още, че в случая ответникът не е ангажирал доказателства за оборване презумпцията относно причинените на ищеца обичайни вреди от неразумната продължителност на производството. Като е съобразил горните три релевантни критерия от значение за преценката, че срокът на разглеждане на въпросното гражданско дело на ищеца е неразумен, въззивният съд е определил и присъдил като справедливо по правилото на чл. 52 ЗЗД обезщетение на неимуществени вреди в размер на 400 лв. За да обоснове този размер на обезвредата, съдът по обжалваното решене е приел, че процесното дело, с оглед неговия предмет и възможни правни последици, не е от толкова съществено значение за правната сфера на ищеца, като неразумното забавяне на делото в случая не е довело до съществени 2 вреди поради несвоевременно упражняване на субективни права. Съобразявайки и разясненията в съдебната практика относно приложението на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, решаващият състав е намерил, че в случая твърденията на ищеца за претърпените вреди са в рамките на обичайните и то от забавено производство, чиито правни последици не биха засегнали сериозно неговите права и интереси. В горната връзка са отчетени и обстоятелствата, че производството пред СГС не е било образувано по иск за защита на трудови права или за опазване на здравето или живота на ищеца, поради което е необосновано присъждане на обезщетение в по - висок размер, от една страна и от друга - че ищецът е инициирал стотици дела през последните години пред множество съдилища в страната, с различен характер и срещу различни ответници.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът - ищец не поставя конкретни правни въпроси, които да са изводими от решаващите мотиви на въззивния съд по обжалваното решение. Поддържа се наличието на основанията за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК като страната бланкетно се позовава и на нормата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната от ищеца част.

Касаторът - ответник в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към своята жалба поставя правни въпроси, с които обосновава искане за селектирането й по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че са обусловили изхода на делото и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, а именно:

1. „Въз основа на какви критерии и съотношението между тях се извършва преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС?“;

2. „Кои са критериите, определящи „справедливостта“ по чл. 52 ЗЗД при определяне на конкретен размер на обезщетението, във връзка с решаване на делата в разумен срок?“;

3. „Задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.

235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК?“.

Поддържа се, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречи на съдебната практика на ВКС, намерила израз в решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г., решение № 48 от 06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г., решение № 334 от 19.06.2025 г. по гр. д. № 3984/2024 г., всички по описа на IV г.о., задължителната такава, опредметена в ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК (по първото и второ питане), както и в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., решение № 17 от 18.02.2021 г. по гр. д. № 2253/2020 г. на III г.о., решение № 192 от 29.01.2018 г. по т. д. № 44/2017 г. на I т.о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на I т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II т.о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на I т.о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на II т.о. (по третото питане).

3

Касационното обжалване не може да се допусне и по двете жалби.

По жалбата на ищеца.

Селектирането на касационната жалба на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се извършва по релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение (така указанията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Този въпрос (материалноправен или процесуалноправен) следва да е включен в предмета на спора и обусловил формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, и по отношение на този въпрос са осъществени някои от допълнителните предпоставки, предвидени в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, както и да обоснове поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Върховният касационен съд не е задължен да изведе значимия въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В съобразителната част на тълкувателния акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба.

В случая изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата на ищеца не съдържа конкретно формулиран правен въпрос, поставен за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал.

1, т. 1 и т. 3 ГПК и не позволява извеждането му от ВКС от съдържанието на това изложение, което се припокрива с оплакванията в касационната жалба за неправилност на обжалваното решение и представлява изложение на фактите, които според жалбоподателя са релевантни към размера на обезщетението на неимуществени вреди. Визираното в изложението несъгласие с фактическите изводи на съда и с анализа на доказателствата, както и доводите за материална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия на селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.

По жалбата на ответника.

Повдигнатите от тази страна три въпроса удовлетворяват общо основание за селектиране на касационната жалба, тъй като обуславят изхода по конкретното дело, изводими са от решаващите мотиви на въззивния съд и са поставени в основата на неговата дейност по разрешаване на спора (вж. постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).