Определение № 4347 от 14.09.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4347 гр. София, 14.09.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Касационно гражданско дело № 20268002101855 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника А. С. А. срещу въззивно решение № 450 от 18.08.2025 год., постановено по в. гр. дело № 1068/2024 год. по описа на Окръжен съд – Благоевград, поправено с решение № 597 от 25.11.2025 год., с което, след като е отменено решение № 220 от 02.11.2022 год., постановено по гр. дело № 1199/2021 год. по описа на Районен съд – Сандански, е определен на основание чл. 128, ал. 1 СК режим на лични контакти на бабата М. Д. Я. и дядото Д. И. Я. с децата Е. А.

А. /родена през год./ и Д. А. А. /родена през год./, който режим на лични контакти се осъществява в гр. С. в присъствието на Е. К. И. – баба на децата по бащина линия и в присъствието на социален работник, който е с образование по специалност „Психология“ или е педагог от Агенция „Закрила на детето“, отдел „Закрила на детето“ - град С., както следва: всеки последен петък от месеца в рамките на 2 часа, като личните контакти се осъществяват съобразно учебните занятия на децата, и когато децата са на училище сутрин режимът се осъществява за времето от 17.00 ч. до 19.00 ч., а когато децата са след обяд на училище режимът се осъществява за времето от 10.00 ч. до 12.00 ч., като този режим се спазва до настъпването на обстоятелства за неговото изменение.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради 1 нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не бил събрал необходимите доказателства, въпреки изричните указания дадени с решение № 563 от 03.10.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4618/2023 год., ІІІ г. о., ГК. При определяне на мерките за лични отношения приложил общ подход за двете деца, без да съобрази препоръчаните от експертите – психиатър и психолог и в приет по делото социален доклад необходими мерки за преодоляване на настъпилото в отношенията между всяко от децата и прародителите отчуждение, готовността на ищците да ги приложат и поведението им в хода производството по делото. Вещите лица били дали заключение кое е най-доброто за всяко дете с оглед данните по делото, което ако било съобразено от въззивния съд, то лични отношения въобще не следвало да бъдат допускани. Децата нямали осъзната потребност да общуват с баба си и дядо си, а и при констатираната сложна обстановка следствие смъртта на майка им и силно обтегнатите взаимоотношения, уважаването на искането по чл. 128 СК щяло да е във вреда на децата, тъй като не било възможно безпроблемното протичане на контактите на ищците с тях и имало опасност да им се нанесат сериозни психични травми. В този смисъл интересът на децата следвало да се преценява с оглед възможностите на бабата и дядото да общуват с тях и да не ги правят свидетели на скандали и обвинения спрямо техният баща и неговата майка, т.е. доколко ищците можели да отглеждат и възпитават децата и какво влияние могат да окажат върху развитието им като личности. Вещите лица били потвърдили пред въззивната инстанция, че няма гаранция за действията на ищците пред децата и не може да бъде дадена, с оглед амбивалентното им отношение и поведение и явно неотработените емоции. Въззивният съд напълно бил пренебрегнал влязлата в сила осъдителна присъда за извършено престъпление по чл. 147, ал. 1 НК от Д. Я. срещу бащата на децата /чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК/. Въззивният съд бил отказал без мотиви да уважи искането на ответника за изготвяне на нов социален доклад от ДСП – гр. Г. Д., съобразно изричните указания на ВКС, за това дали и какви действия били предприети от ищците по изпълнение на препоръките, дадени с доклада от ДСП – гр.

С. и заключението на вещите лица за необходимостта от провеждане на продължителна психологическа работа с ищците, с цел усвояване на приемливо поведение за възстановяване на контактите им с двете деца и съумяване да отработят по правилен начин със специализирана помощ негативните емоции, с които са натоварени по повод кончината на дъщеря им и дисхармоничните взаимоотношения с бащата на децата за гарантиране на емоционалното и психическо добруване на всяко от децата. Според установената практика на ВКС, съдът бил длъжен служебно да следи за интересите на децата, т.е. той не можел да откаже да прецени твърдение на страна или да допусне доказателствено искане, независимо от това кога е направено, щом те са от значение за установяване най-добрия интерес на децата. Съгласно чл.

2

128, ал. 1 СК, мерките за лични отношения с бабата и дядото се определяли, ако това е в интерес на детето. Интересът на детето изисквал да бъдат преценени всички обстоятелства, имащи отношение към възможността за правилното му отглеждане и възпитание, за създаване на трудови навици и изграждането му като съзнателна личност. Според § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето, преценката за найдобър интерес на детето се основавал на желанията и чувствата му, физическите, психически и емоционални потребности, възрастта, пола, миналото и други негови характеристики, опасността или вредата, която му е причинена или има опасност да бъде причинена, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към детето.

Възрастта на детето и здравословното състояние на неговите баба и дядо били едни от определящите фактори дали и с каква продължителност следва да бъдат определени мерки по чл. 128, ал. 1 СК. С оглед възрастта на всяко едно от децата следвало да бъде преценено какви грижи трябва да бъдат полагани за тях и в състояние ли са бабата и дядото да ги полагат, а когато детето било в най-ниска възраст, налагаща постоянни грижи, то позволява ли здравословното им състояние да ги полагат – в противен случай, детето би могло да бъде подложено на неоправдан риск. Неоправдан риск можел да възникне и когато дълго време нямало контакти между бабата и дядото и детето, какъвто несъмнено бил случаят с детето Д. А., която не била имала съзнателни контакти с ищците; когато емоционалната връзка била прекъсната, а детето /все още с неукрепнала психика/ било е поставено в ситуация да общува с тях продължително време, без присъствието на родителя си или друг свой близък. Въззивният съд не бил съобразил, че определянето на режим на лични отношения с ищците, без присъствие на бащата, би могло да създаде опасност за емоционалното му здраве, каквото било и изричното заключение на вещите лица. Не бил отчел, че ищците съзнателно или не въвличат детето Е. А. в конфликтите с баща й, както и приживе с нейната майка. По този начин те поставяли под заплаха психичното й здраве и поведението им се нуждаело от корекция, нещо, което било констатирано както в социалните доклади, така и от вещите лица. Отделно от това детето Е. А. било настроено негативно спрямо ищците в резултат на техните действия спрямо майка й и баща й – тя била пряк свидетел, че бабата и дядото се държат зле с майка й, а също така настройвали и нея срещу баща й. Ищците обвинявали бащата, насаждали у детето ненавист към него, заплашвали го. Налагал се извод, че ищците прехвърляли вината за случилото се с Р.

Я. само и единствено върху ответника. В случая не били налице задължителните предпоставки за уважаване на иск по чл. 128 СК – ответникът не се противопоставял на контактите на децата с ищците, а само и единствено изпълнявал волята на децата си, които ясно заявявали, че не желаят да имат контакти с ищците /вещите лица били посочили, че децата не са манипулирани, а подкрепят баща си/; осъществяването на контакти с ищците не било в най-добър интерес на децата – според вещите лица, ищците трябвало да проведат продължителна психологическа работа с цел усвояване 3 на приемливо поведение за възстановяване на контактите им с двете деца и с цел гарантиране на емоционалния им и психически комфорт, като към настоящия момент децата не били готови да се отделят от значимите обекти – в случая бащата и бабата по бащина линия, поради факта, че отделянето от тях предизвиквало у децата тревожност от раздяла, което съотнесено към възрастта и травменото преживяване със загуба на майката при драматични обстоятелства било рисково за емоционалното състояние и общото функциониране на децата.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл.

280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:

1/ В производство по спорна съдебна администрация по чл. 128 СК за определяне на мерки за лични отношения между баба и дядо и ненавършили пълнолетие техни внуци, задължен ли е съдът да извърши преценка за най-добрия интерес на всяко от децата поотделно, както и да събере служебно доказателства, необходими за формиране на тази преценка?

2/ В производство по спорна съдебна администрация по чл. 128 СК за определяне на мерки за лични отношения между баба и дядо и ненавършили пълнолетие техни внуци, съдът без да разполага със специални знания в съответната област, може ли да пренебрегне изцяло заключението и препоръките на приетата по делото комплексна експертиза, която дава ясно становище за най-добрия интерес на децата при определяне режима на лични отношения?

3/ Какви са предпоставките, при които съдът преценява най-добрия интерес на децата, при определяне режима на лични отношения между малолетни деца и техните баба и дядо, съгласно чл.128, ал. 1 и 3 СК? Интересът на детето свежда ли се само до общите постановки на § 1, т. 5 от ДР на 3aкона за закрила на детето и т. 3 от ППВС № 1/12.11.1974 год. или следва да се преценява персонално и индивидуално за всеки отделен случай и за всяко отделно дете?

4/ Има ли преклузия за сочене и събиране на доказателства от въззивния съд в производство, в което следва да се преценят интересите на ненавършили пълнолетие деца? При определяне на мерките за лични отношения между баба и дядо и малолетни внуци по смисъла на чл. 128 СК, и наличие на твърдение от родителя за съществуваща опасност за психическото и емоционалното здраве на децата, за съда съществува ли задължение служебно да събира доказателства, включително да изисква изготвянето на социален доклад, относно обстоятелства, имащи отношение при решаването на спора в интерес на ненавършилите пълнолетие деца?

5/ По какви критерии следва да се ръководи съдът при преценката за интереса на детето при определяне на режим на лични контакти с техните баба и дядо по смисъла на чл. 128 СК при наличие на твърдение от родителя за съществуваща опасност за 4 психическото и емоционалното здраве на детето?

6/ Коя е първата необходима предпоставка за уважаване на иска с правно основание чл. 128, ал. 1 СК и съществува ли правен интерес от водене на дело по чл.

128, ал. 1 СК, след като бащата, като единствен жив родител, не препятства осъществяването на лични контакти, но детето не желае да осъществява такива?

Възпрепятстването за осъществяване на личен контакт между бабата и дядото и внуците от страна родителя презюмира ли се или подлежи на пълно и главно доказване в производството по чл. 128, ал. 1 СК?

7/ Имат ли значете за режима на лични отношения по чл. 128, ал. 1 СК възрастта на децата, здравословните проблеми на дядото и прекъснатият за продължително време контакт между тях? Когато съдът е сезиран с искане по чл. 128, ал. 1 СК длъжен ли е същият да се ръководи на първо място от интересите и желанията на децата при постановяване на съдебното решение и представлява ли нарушение на материалния закон поставянето на приоритетно място на качествата и желанията на бабата и дядото – ищци, при определяне параметрите на режима на лични контакти? При определяне на мерки за лични отношения по предявен иск с правно основание чл. 128, ал. 1 СК от бабата и дядото, какво е значението на обстоятелството, че едното дете заявява категорично нежелание за срещи и лични отношения с тях, а другото дете не ги познава и определянето на лични отношения в този случай е ли в най-добър интерес на децата?