Решение № 228 от 05.03.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 228 гр. София, 05.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Златина Рубиева

Членове:

Петя Алексиева

Иванка Иванова при участието на секретаря Мария Г. Паскова като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело № 20241000500332 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.

С решение № 261011 от 24.07.2023г., постановено по гр. д. № 1927/2017 г., Софийски градски съд, І ГО, 4 състав е осъдил „Дженерали Застраховане“ АД да заплати на И. Х. Т. и Б. Х. Н., в качеството им на наследници по закон на починалата в хода на процеса ищца Е. В. А., на основание чл. 432, ал. 1 КЗ вр. чл. 45 от ЗЗД и чл. 86 ЗЗД сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане настъпило при пътнотранспортно произшествие на 27.10.2016 г., около 11.55 часа, в гр.

София, кв. „Подуяне“, по улица без име пред бл. 75В /Пицария Виктория/, причинено виновно от К. Б. В., при управление на л.а. марка „Фолксваген“, модел „Поло“, с рег. № ********, който в нарушение на правилата за движение по пътищата, извършвайки маневра заден ход, не се убедил, че пътят зад превозното средство е свободен и няма да създаде опасност за останалите участници в движението, не следил непрекъснато пътя, при което блъснал пешеходката Е. В. А. предприела пресичане на алеята между бл. 75А и 75В, оформено като паркинг за автомобили, като й причинил средна телесна повреда, за което е постановена Присъда от 29.09.2021 г. на СРС, по НОХД № 2243/2020 г., влязла в сила на 15.10.2021 г., чиято отговорност била застрахована със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ по застрахователна полица № BG /08/116002101529, валидна до 05.08.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 10.02.2016 г., когато е изтекъл тримесечният срок за произнасяне по извънсъдебната претенция за 1 изплащане на обезщетение към застрахователя, до окончателното й изплащане. С решението СГС, I ГО, 4 състав е осъдил „Дженерали Застраховане“ АД да заплати на Адвокатско дружество „Г. и партньори“ в качеството на процесуален представител на И. Х. Т. и Б. Х. Н., в качеството им на наследници по закон на починалата в хода на процеса ищца Е. В. А. сума в общ размер от 7320 лв., представляваща възнаграждение за защита от адвокат определено по чл. 38 ЗА с включен ДДС. С решението СГС, I ГО, 4 състав на основание чл. 78, ал. 6 ГПК е осъдил „Дженерали Застраховане“ АД да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата 1200 лв. – дължимата държавна такса и сумата от 650 лв. – разноски за вещи лица.

Срещу решението на СГС в осъдителната част, както и относно началната дата на законната лихва, считано от 10.02.2016 г. до окончателното плащане е постъпила жалба от ответника в първоинстанционното производство, чрез пълномощника му. В жалбата се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната част, като се сочи, че съдът не е взел под внимание всички установени по делото факти и не ги е отчел в тяхната съвкупност. Поддържа се възражение за неустановен безспорно фактическия състав на непозволеното увреждане. При условие на евентуалност, са излага становище, че първостепенният съд е завишил обезщетението за неимуществени вреди, като не е съобразил, че пострадалата е претърпяла една единствена увреда, обема, тежестта и периода на търпените болки и страдания. Прави се оплакване, че неправилно съдът е кредитирал изключително гласните доказателства на свидетелите на ищците, като е пренебрегнал обективния характер на отразените факти за здравословното състояние на пострадалата в другите приложени по делото медицински документи (епикриза, СМЕ и др.). Поддържа се възражение, че приносът на пешеходката превишавал значително този на водача на МПС. В жалбата се сочи, че първоинстанционният съд не е отчел в достатъчна степен обстоятелството, че макар и продължителен, обичайният оздравителен период не е бил завършен, поради настъпилата смърт на ищцата на 28.02.2017 г.

Допълва се, че фактите сочат, че ищцата е била успешно лекувана и изписана без усложнения за домашно лечение, при това вертикализирана. Сочи се, че никъде в медицинската документация нямало данни за такива „невероятни“ болки на нито един етап от нейното лечение в болничното и извънболничното проследяване на състоянието й. Поддържа се твърдение, че предвид възрастта на пострадалата и фактът, че тя е починала на 28.02.2017г. не можело да се твърди и приеме без резерви от съда, че процесът на възстановяване след операцията не е успешен и не се е подобрявала с добра бъдеща прогноза относно фрактурата. Излага се твърдение, че съдът е следвало да отчете икономическата обстановка в страната през 2016г., обстоятелството, че пострадалата е била пенсионерка, както и че така определената сума няма обезщетителен характер за пострадалото лице, нито отразява сравнително краткия период, в който това лице е търпяло болки и страдания. В жалбата се твърди, че решението е неправилно относно присъдените лихви за забава, 2 считано от дата на изтичане тримесечния срок след предявяване на претенцията пред застрахователя. Излага се становище, че както към датата на подаване на претенция пред застрахователя, така и към датата на исковата молба претенцията не е била доказана нито по основание, нито по размер.

Прави се искане въззивният съд да уважи жалбата, като отхвърли исковете или да намали както общия размер на обезщетение, така и присъдения такъв, посочен в диспозитива на решението, при отчитане най-малко или по-висок от 50 % принос на пострадалата. Предявява се претенция за заплащане на разноски пред двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК от ищците е постъпил отговор, в който се поддържа становище за правилност на решението и за неоснователност на жалбата, като се излагат подробни съображения. Предявява се претенция за заплащане на адвокатско възнаграждение за оказана безплатно правна помощ и съдействие.

Въззивната жалба, с която въззивният съд е сезиран, е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна – ответник, поради което се явява допустима.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявените искове са с правно основание чл. 432, ал.1 КЗ, вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 497, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД и с предмет – присъждане на обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди в размер на 30 000 лв. – частичен иск от пълния претендиран размер от 80 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 10.02.2016 г. – датата, на която е изтекъл определения в чл. 496, ал. 3 КЗ срок до окончателното й изплащане. По отношение началния момент на законната лихва е направено уточнение с допълнителна искова молба от 13.10.2017 г. /лист 152 от делото пред СГС/, като е посочено, че е допусната техническа грешка и лихвите за забава се претендират, считано от 10.02.2017г.

Искът е основан на отговорността на застрахователя спрямо увредения за нанесени от застрахования вреди. При така предявен иск ищцата следва да установи, че е извършено противоправно деяние от водач на застрахован с договор за застраховка „Гражданска отговорност” при ответника автомобил, че това деяние й е причинило вреди и те са в причинна връзка с противоправното деяние.

С обжалваното решение, СГС, І ГО, 4 състав е приел, че ищцата Е. В. А. е доказала предпоставките на разпоредбата на чл. 432, ал.1 КЗ, вр. с чл. 45 ЗЗД, за да бъде ангажирана отговорността на ответника. В хода на производството ищцата Е. В. А. е починала на 28.02.2017г., като на основание чл. 227 ГПК съдът е конституирал нейните наследници по закон – И. Х. Т. и Б.

Х. Н. – племенници. Първостепенният съд е приел, че дължимото от ответника обезщетение за неимуществени вреди възлиза на сумата от 60 000 3 лв., приел е, че първоначалната ищца е допринесла за настъпване на произшествието, като е определил 50 % принос, поради което е уважил предявения иск за сумата от 30 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 10.02.2016 г.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Обжалваното решение е валидно, същото е частично недопустимо в частта относно присъдената законна лихва върху обезщетението за периода от 10.02.2016г. до 09.02.2017г. Съдът е бил редовно сезиран с молба от 13.10.2017 г., в която ищците са посочили начален момент на законната лихва – 10.02.2017 г., вместо 10.02.2016 г. Това уточнение е обективирано и в изготвения по реда на чл. 377 ГПК, вр. чл. 140 ГПК проект за доклад, като в съдебно заседание на 26.09.2018г. и на основание чл. 377 ГПК, вр. с чл. 375 ГПК, вр. с чл. 146, ал. 1 ГПК съдът е приел за окончателен проекта за доклад в т. ч. и началния момент на законната лихва, който е включен в предмета на делото. Първостепенният съд, въпреки това, в решението е посочил, че присъжда законна лихва, считано от 10.02.2016г. Поради това решението в частта, в която ответникът е осъден да заплати законна лихва върху обезщетението в размер на 30 000 лв. за периода от 10.02.2016 г. до 09.02.2017 г. е недопустимо, като постановено в нарушение на принципа на диспозитивното начало по искане, каквото не е било предявено. В тази част обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде обезсилено на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК и да бъде прекратено производството по делото.

Във връзка с доводите във въззивната жалба на ответното застрахователно дружество въззивният състав приема следното:

С Присъда от 29.09.2021 г. на СРС, по НОХД № 2243/2020 г., влязла в сила на 15.10.2021 г. подсъдимият К. Б. В. е признат за виновен в това, че на 27.10.2016 г., в гр. София при управление на МПС нарушил правилата за движение по пътищата и по непредпазливост причинил средна телесна повреда на Е. В. А. – престъпление по чл. 343, ал.1, б. „б“, вр. с чл. 342, ал.1 НК, поради което на основание чл. 378, ал.4, т.1 от НПК, вр. с чл. 78а от НК го е освободил от наказателна отговорност и му е наложил глоба.

От данните по делото – констативен протокол, протокол за оглед на местопроизшествие, приета и неоспорена АТЕ, показанията на водача К. В. съдът приема за установен следния механизъм на ПТП: На 27.10.2016г., около 11.55 часа, в гр. София, кв. „Подуяне“, по улица без име пред бл. 75 В в близост до Пицария Виктория, К. В., при управление на л.а. марка „Фолксваген“, модел „Поло“, с рег. № ********, извършвайки маневра движение на заден ход, блъснал пешеходката Е. А., в момент, в който пешеходката тръгнала да пресича пътното платно, след удара пешеходката 4 паднала на пътното платно, а водачът В. преустановил движението на лекия автомобил и слязъл от него. Съгласно заключението на приетата АТЕ, причина за ПТП е както субективното поведение на водача на л.а. марка „Фолксваген“, който преди да предприеме извършването на маневра „движение на заден ход“ не се е убедил, че пътят зад управлявания от него лек автомобил е свободен и без да осигури безопасното извършване на маневрата, така и субективното поведение на пострадалата пешеходка, която предприела пресичане на пътното платно на необозначеното за това място, зад движещ се на заден ход автомобил. Вещото лице е категорично, че в конкретния случай, водачът на лекия автомобил е имал обективна възможност да възприеме спрялата пешеходка на тротоара до колчета. Експертът допълва, че пострадалата също е имала обективна възможност да не предприема пресичане зад л.а., за да предотврати произшествието. Вещото лице установява, че в конкретния пътен участък не е имало наземна маркировка нито пътни знаци, нито място обозначено за пешеходци - това е било междублоково пространство, между блок 75А и блок 75В, като това пространство е било оформено като паркинг за автомобили.

Съдът не кредитира показанията на свидетеля К. В. в частта им, в която свидетелят излага, че пешеходката, след опит да пресече улицата зад неговия лек автомобил, е направила една, две крачки и паднала. В тази част показанията на К. В. противоречат, както на влязлата в сила присъда, така и на АТЕ, протокола за оглед, според които пострадалата не е паднала сама, а е било налице съприкосновение с лекия автомобил, управляван от К. В., тъй като по бронята му е имало „забърсване“.