Решение № 241 от 15.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 241 гр. София, 15.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета Антонова

РОЗАЛИНА Г. БОТЕВА при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20211100508768 по описа за 2021 година

Образувано е по въззивна жалба подадена от „Г.“АД срещу решение № 20053289/25.02.221г. постановено по гр.д. № 27810/2020г. по описа на Софийския районен съд, 7-ми състав в цялост и с което:

I. са уважени предявените от „РТ П.“ООД искове, както следва:

- с правно основание чл. 124 от ГПК вр.чл.266 ал.1 от ЗЗД за признаване за установено спрямо „Г.“АД, че дължи сумата от 15 620,00 лв. представляваща неплатена част от възнаграждение по договор за изработка № ПР-1/07.01.2019г.;

-с правно основание чл.92 ал.1от ЗЗД за сумата от 1562,00 лв. – неустойка за забава по чл.8.4 от договор за изработка № ПР-1/07.01.2019г., ведно със законната лихва върху главницата от 1562,00 лв. считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 30.06.2020г. до окончателното й изплащане

- с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД вр. 214 ал.2 от ГПК, който ответника „Г.“АД е осъден да заплати законна лихва върху главницата от 15 620,00 лв. считано от датата на подаване на исковата молба – 30.06.2020г. до оконателното й изплащане;

II. с което е отхвърлено направеното от „Г.“АД възражение за прихващане спрямо предявената от ищеца претенция по чл.92 от ЗЗД със свое насрещно вземане с правно основание чл.92 от ЗЗД за сумата от 3924,00лв. – неустойка за забава по чл.8.2 от договор за 1 изработка № ПР-1/07.01.2019г. и присъдени разноски на ищеца на основание чл.78 ал.1 от ГПК.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е постановено при нарушение на материалния закон при преценка на доказателствата, като изводите на съда не кореспондират със събрания доказателствен материал, който се тълкува превратно и се правят бланкетни правни изводи, съответно не са обсъдени направените от ответника възражения.

Въззиваемата страна „РТ П.“ООД в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение са несъстоятелни, като първоинстанционният съд правилно е приел, че е налице точно изпълнение от страна на изпълнителя по договор за изработка и забава на възложителя за заплащане на цената, поради което е уважил предявените искове, съответно отхвърлил възражението за прихващане на ответника.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно, а при преценка допустимостта му счита:

Първоинстанционния съд първоначално е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искови претенции с правно основание чл.266 ал.1 от ЗЗД и чл.92 ал.1 от ЗЗД.

В хода на производството – второ по ред, но първо редовно открито съдебно заседание на 12.02.2021г. по искане на ищеца и на основание чл.214 ал.1 от ГПК първоинстанционният съд е допуснал изменение на петитума на иска по чл.266 ал.1 от ЗЗД като вместо осъдителен, същия се счита предявен като установителен. В обжалваното съдебно решение, районният съд се е произнесъл именно по установителния иск, като го е уважил изцяло.

Абсолютна процесуална предпоставка /положителна/ за допустимостта на всяка искова претенция е правния интерес. Правният интерес се извежда от заявените от ищеца фактически обстоятелства, описващи твърдяното засягане на негово субективно право и вида на защитата, която търси.

От предявяване на установителен иск ще е налице правен интерес, когато конкретното засягане на правната сфера на ищеца изисква защита чрез установяване на правото му със сила на присъдено нещо, а "преценката на съда относно допустимостта на установителния иск зависи не от вида на спорното право, а от степента на засягането, което състоянието на спора предизвиква в правната сфера на ищеца“ - мотивите по т. 1 от ТР № 2

8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС. Във всички случаи на предявен установителен иск, ищецът следва да докаже фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът - фактите, от които произтича правото му.

В настоящият случай в съдебно заседание на 12.02.2021г. районният съд по реда на чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК е обявил като безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните, че главницата от 15620,00 лв., за която е издадена от ищеца фактура № 2843/24.01.2020г. и представляваща незаплатена част от дължимо възнаграждение по договор за изработка ПР-1/07.01.2019г. и по който работата е приета от възложителя, е погасена чрез плащане с платежно нареждане от 14.07.2020г. Изрично процесуалният представител на ответника е направил изявление, че не оспорва дължимостта на сумата, а качественото изпълнение на изработеното.

След допуснатото изменение на иска и с оглед новоустановените за безспорни факти, ищецът е следвало да заяви, обоснове и докаже фактите, от които произтича правния му интерес да установи със сила на присъдено нещо, че ответника дължи незаплатеното възнаграждение по договора за изработка, при условие, че същото е погасено от него /от негово име от трето за спора лице/ чрез плащане. Липсват факти и обстоятелства от първоначално изложените в исковата молба, които да са релевантни към фактите, подлежащи на доказване от ищеца за установяване на правния му интерес, нито такива са наведени и установени.

Притезателното право на ищеца е удовлетворено с доброволно плащане, като ответника не е оспорил нито съществуването на договорното правоотношение и неговото съдържание, нито ивършеното плащане на процесната сума от негово име от трето лице, напротив признал е същестуването му, както и е признал изискуемостта на задължението и представил доказателства за плащане. Съвсем отделен и ирелевантен за преценката допустимостта на иска е въпросът дали ответника в настоящото производство оспорва качеството на изработеното или не, съответно какви са твърденията му относно наличие на забава на изпълнителя, която го освобождава от собствената му забава – факти релевантни по предмета на спора относно иска с правно основание чл.92 от ЗЗД и възражението за прихващане с правна квалификация на вземането – чл.92 от ЗЗД.

С оглед горното, настоящият съдебен състав счита, че липсват установени факти и обстоятелства, които да обосноват правния интерес от предявяването на установителния иск по чл.124 ал.1 вр. чл.266 ал.1 от ЗЗД.

Липсата на посочената предпоставка /абсолютна процесуална предпоставка за допустимост/, определя иска като недопустим, като разпоредбата на чл. 130 ГПК предвижда констатиране недопустимостта на иска на етап проверка на исковата молба съответно – в случая изменение на иска по чл.214 ал.1 от ГПК, както и във всеки един момент докато производството е висящо като израз на служебното начало в процеса / Определение № 447/24.09.2010 г. по ч. гр. д. № 416/2010 г. на ВКС, III г. о. и Определение № 625/18.12.2013 г. по ч. гр. д. № 7304/2013 г. на ВКС, I г. о/. К огато съдът констатира, че ищецът няма правен интерес, независимо от етапа, на който се намира разглеждане на делото прекратява производството по делото. Когато недопустимостта се констатира от въззивната инстанция, каквата е настоящата хипотеза, първоинстанционното решение се обезсилва и 3 производството прекратява – в случая в частта относно разгледания установителен иск - чл.

270 ал. 3 изр. трето от ГПК.

Досежно правилността обжалваното решение в останалата, допустима част, съдът намира следното:

Относно предявените претенции по чл.92 от ЗЗД за заплащане на неустойка за забава от страните по делото – ищецът – чрез иск, а ответника – чрез възражение.

Страните твърдят, че в тяхната правна сфера е възникнало притезателно право за получаване на обезщетение за вреди от забавено изпълнение по договор за изработка.

Всяка от страните, предвид разпоредбата на чл.154 ал.1 от ГПК, следва да установи кумулативното наличие на следните предпоставки: наличие на договорна клауза за неустойка при забава изпълнението на някое от договорните задължения на насрещната страна и нейното съдържание– за ищеца – забава при плащане на цената от страна на възложителя, за ответника – забава при изпълнение на работата от страна на изпълнителя и по причини, за които страната допуснала забавата отговаря.

Видно от съдържанието на договор № ПР-1/07.01.219г. в чл.8.2 и чл. 8.4 е уговорена неустойка за забава – съответно при забава за предаване на изработеното от изпълнителя съобразно сроковете по договора – в размер на 0,5 % от общата цена по договора за всеки ден закъснение, но не повече от 10 % и при забава за плащане на уговореното възнаграждение в размерите и сроковете по договора от възложителя – в размер на 0,5 % от размера на незаплатената сума за всеки просрочен ден, но не повече от 10 % от незаплатената сума.

Няма спор, а и се установява от неоспорения двустранно подписан писмен договор – л.8-11 от делото на СРС, че между страните е възникнало правоотношение по договор за изработка със съдържание описано в цитирания писмен документ. Страните не спорят, а и се установява от фактура № 25282/13.3.2019г., че преди завеждане на делото възложителят /ответник в първоинстанционното производство и въззивник в настоящото/, а именно на 13.03.2019г. е извършил окончателното авансово плащане по чл.3.2.1, съответно преди предявяване на исковата молба на 30.06.2020г. - на 27.02.2020г. е заплатил част от сумата по фактура №2843/24.01.2020г. в размер на 4000,00 лв., както и по реда на чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК с доклада по делото изготвен от първоинстанционния съд е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните, че на 14.07.2020 г. трето за настоящия спор лице – ДАЕСЕФ АД е извършило плащане на задължението на ответника в полза на ищеца на остатъка от уговорената цена по договора за изработка и предмет на установителния иск в размер на 15620,00 лв.- л.61 от делото, като сметката на ищеца е заверена, както и че на 14.02.2020г. с двустранно подписан протокол от представителите на двете дружества работата е окончателно предадена съответно приета от възложителя.

Относно вземането за неустойка на ищеца:

От обстоятелствената част на исковата молба е видно, че ищецът претендира неустойката за периода 29.02.2020г.-21.03.2020г. и върху неплатената в срок главница от 15620,00 лв. в размер на 10 % от същата.

В разпоредбата на чл.3.2.2 от договора за изработка, страните са уговорили, че окончателното плащане на сумата от 19620,00 лв. се дължи до 10 работни дни след извършване на 72-часови проби на инструменталната екипировка, подписване на приемо4 предавателен протокол и представяне на данъчна фактура за сумата по договора.

Няма спор, че на 14.02.2020г. страните са подписали приемо – предавателен протокол за окончателното приемане на изработеното – л.34 от делото на СРС.

Съдът намира за несъстоятелни възраженията на ответника, че фактурата е получена едва през м.07.2020г., и когато е осчетоводена в неговото счетоводството. Действително, от заключението по ССчЕ изготвено в първоинстанционното производство, неоспорено от страните, се установява, че фактура № 2843/24.01.2020г. издадена от изпълнителя за остатъка от неплатената към момента на издаването й възнаграждение по договора за изработка – 19620,00 лв. с ДДС е надлежно осчетоводена от възложителя, отразена е в месечната справка-декларация по ЗДДС за м.07.2020г. съответно е ползвал данъчен кредит по фактурата в размер на 3270,00 лв.

Осчетоводяването на фактурата не е равнозначно на получаването й от ответника.

От представената и неспорена електронна кореспонденция между страните по имейл се установява, че фактурата е изпратена до ответника съответно получена от същия на дата 24.01.2020г.,– л.28-29 от делото на СРС. Допълнителен аргумент за получаването на фактурата много преди осчетоводяването й в счетоводството на ответника, е извършеното от него плащане на 27.02.2020г. именно по тази фактура, но за част от сумата.