Решение № 1328 от 07.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1328 гр. София, 07.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Румяна М. Найденова

Радина К. Калева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20241100507856 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Сити Кеш“ ООД срещу решение № 6789 от 15.04.2024г., постановено по гр. д. № 62108/2023г. на СРС, 167 с-в.

С обжалваното решение СРС е признал за установено в отношенията между М. П. С., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „******* и „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, че клаузата на чл. 11, ал. 2 от сключения между тях Договор за паричен заем № 524785 от 13.05.2021 г., предвиждаща заплащането на неустойка за непредставяне на обезпечение, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. С решението „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.

„Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, е осъдено да заплати на М. П. С., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „*******, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата в размер на 320,73 лв., представляваща платена при начална липса на основание – нищожна клауза на чл. 11, ал. 2 от Договор за паричен заем № 524785 от 13.05.2021 г., предвиждаща заплащането на неустойка за 1 непредставяне на обезпечение, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба на 13.11.2023 г., до окончателното плащане.

В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.

Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Моли решението да бъде отменено и исковете да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни и недоказани.

Претендира направените разноски пред двете съдебни инстанции.

В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество - неоснователна.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми.

Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.

Действително по делото не е представен договора за кредит. В исковата молба е формулирано искане от ответното дружество по реда на чл. 190 ГПК да бъде изискана цялата преписка, включително и договора за кредит. С проекта за доклад по чл. 140 ГПК съдът е уважил така направеното доказателствено искане, като изрично е предупредил въззивника, че непредставянето на документите ще бъде преценявано по реда на чл. 161 ГПК.

Видно от приетата по делото ССЕ, вещото лице е проверило 2 представените от Сити кеш документи, между които и договорът за заем № 524785. Ето защо, съдът намира, че страните са били обвързани от валидно облигационно правоотношение, включително и клауза за неустойка по чл. 11 ГПК с посоченото в исковата молба съдържание. Вещото лице посочва, че договорът за кредит му е бил предоставен от „Сити Кеш“, тоест намирал се е в държане на дружеството и отказът му да предостави същия на съда правилно е бил преценен от СРС по реда на чл. 161 ГПК.

Сключеният между страните договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В исковата молба е посочено, че процесната неустойка е уредена в чл. 11 от договора, като е посочено, че съгласно същата страните се споразумяват, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на определен, като в случай, че не предостави договореното в договора обезпечение в тридневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря на условията, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в определен размер.

Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. д.

№ 1/2009г., ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Като клауза уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че 3 не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Разяснено е по-нататък, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка, произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения, като примерно са изброени следните критерии, които следва да се съобразят при преценката дали конкретна клауза за неустойка противоречи на добрите нрави: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност на неустойката, могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.

Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. С оспорената в настоящото производство договорна клауза е уговорена компенсаторна неустойка за неизпълнение, но не на главното задължение на заемателя – да върне заетата сума на падежа, а на задължението в тридневен срок от подписване на договора да представи обезпечение за кредитора. Неизпълнението на това задължение е санкционирано с неустойка в размер надхвърлящ 50 % от размера на заетата сума. При преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. д.

№ 1/2009г., ОСTK, съдът намира, че така уговорената неустойка излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл. 3 ЗЗД. Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение, различно от главното, като начинът по който е уговорена сочи, че заемателят всякога ще 4 дължи неустойка, ако в краткия тридневен срок от подписване на договора не осигури обезпечение, дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си задължение – да връща на падежа главницата, ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен – той в срок да получава главницата и възнаграждението си – кредиторът ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем и не обезпечава реално претърпени вреди. По тези съображения съдът намира, че неустоечната клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Предвид гореизложеното предявеният установителен иск е основателен и правилно е бил уважен.

С оглед основателността на иска за нищожност на атакуваната клауза и при липса на други основания за имущественото разместване, предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД също е основателен.

От приетата по делото ССЕ се установява размерът на платената неустойка, поради което предявеният иск за връщане на така посочената сума като платена при начална липса на основание следва да бъде уважен изцяло.

Във въззивната жалба са релевирани оплаквания, че СРС не се е произнесъл по твърденията на ответника за злоупотреба с процесуални права.

Носителят на правото на иск е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни, поради което и предявяването на иск поначало е правомерно. Предявяването на иск е неправомерно само, ако е недобросъвестно и съставлява злоупотреба с право. То е недобросъвестно, когато ищецът знае, че няма нарушено право, но предявява иск с цел да причини вреда или други неблагоприятни последици на насрещната страна или когато се осъществява с цел да се извлече някаква облага от това. В настоящия случай предявените искове за обявяване на нищожна на клаузата на чл. 11 от договора за потребителски кредит и осъждането на ответника да плати неоснователно получената сума, представляваща недължимо платена неустойка са уважени от съда, тоест налице е нарушено право и в този смисъл поведението на ищеца не е недобросъвестно и не съставлява злоупотреба с право. Страната, за която нищожната клауза създава задължения може да реализира правото си само по съдебен ред, след като между страните не е постигнато съгласие за нейната отмяна. Воденето на множества дела между същите страни, търсейки реализиране на права, произтичащи от различни правоотношения, е допустимо, макар и да е налице сходност на подлежащите на изследване релевантни факти.