Решение № 4391 от 07.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4391 гр. София, 07.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско дело № 20251110148110 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от И. И. А., чрез адв. Г., срещу „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване за нищожен на договор за паричен заем № ******** от 25.07.2025 г., сключен между И. И. А. и „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, поради противоречие на закона.

Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на 25.07.2025 г. сключил с ответника договор за потребителски кредит за сума в размер на 800 лв., платима на 7 вноски, при месечен лихвен процент от 3,900% и годишен процент на разходите от 57,547%. В чл. 6 от процесния договор било посочено, че заемателят следвало да предостави на кредитора едно обезпечение – банкова гаранция, ипотека, особен залог върху движима вещ или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В чл. 6, ал. 2 страните се договорили, че в случай на непредставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 519,44 лв., която била включена в погасителния план и в действителност общата сума за връщане по договора възлизала в размер на 1449 лв., вместо описаната в договора 929,56 лв. Поддържа, че процесният договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК. Ето защо моли съда да уважи предявения иск, като приеме, че договорът е нищожен на посоченото основание. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, чрез адв. Ш., е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск по подробно изложени съображения. Възразява изцяло срещу твърденията на ищеца, че договорът, респ. клаузата на чл. 6 били нищожни на посочените основания. Ето защо моли съда да отхвърли 1 предявените искове. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото не е спорно, че на 25.07.2025 г. между ищеца И. И. А., в качеството й на заемател, и ответника „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, в качеството му на заемодател, е бил сключен Договор за паричен заем № ********/25.07.2025 г., по силата на който „КРЕДИ ЙЕС“ ООД предоставило на И. И. А. сумата в размер на 800 лв., която ищецът се задължил да върне на 7 месечни вноски, всяка от които в размер на 132,80 лв., заедно с възнаградителна лихва при месечен лихвен процент в размер 3,900% и годишен процент на разходите от 57,547%.

В чл. 6 от договора е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 1, т. 5 от Общите условия към договора за заем и с още едно от посочените по – долу обезпечения, по избор на Заемателя:

1. Ипотека върху недвижим имот, съгласно чл. 10, ал. 1, т. 1 от Общите условия;

2. Особен залог върху движимо имущество, съгласно чл. 10, ал. 1, т. 2 от Общите условия;

3. Банкова гаранция, съгласно чл. 10, ал. 1, т. 3 от Общите условия;

4. Ценна книга издадена в полза на Заемодателя.

Съгласно чл. 6, ал. 2 от договора, с подписването му заемателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че заемателят не предостави договореното в чл. 6, ал. 1 от договора обезпечение дължи на заемодателя неустойка в размер на 519,44 лв., с начин на разсрочено плащане подробно посочен в погасителен план към договора за заем.

В погасителния план към договора са посочени падежните дати за заплащане на погасителните вноски по договора, както и техният размер. Посочено е, че сумата от 132,80 лв., представляваща общият размер на една месечна вноска, е формирана без неустойка, а с включена неустойка по чл. 6 от договора общият размер на погасителната вноска е 207,00 лв.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно обстоятелствата, които обуславят недействителност на договора за паричен заем № ******** от 25.07.2025 г.

Сключеният между И. И. А. и „КРЕДИ ЙЕС“ ООД договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за 2 доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Ищецът поддържа на първо място, че процесният договор за паричен заем е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора, с която е било уговорено, че дължи неустойка, не е включена в ГПР.

В настоящия случай неустойката по чл. 6, ал. 2 от договора е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения от заемодателя начин в чл. 6, ал. 1 от Договора. Следователно задължението за заплащане на неустойка е уговорено като обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да върне предоставената му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на кредитора.

Така установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката може да има и санкционен характер. В случая неустойката е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.

Задължението за осигуряване на обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.

Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, чиято стойност е по-висока от установеното договорно възнаграждение, представлява скрито под формата на неустойка допълнително възнаграждение за кредитодателя, т.е. последното е установено в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Този извод на съда – че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено допълнително възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено това задължение, тъй като договора е предвидено неустойката да се заплаща на вноски подобно на главницата и възнаградителната лихва.

По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер 3 на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 57,547%, който не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – неустойката по чл. 6, ал. 2 от договора, която в случая следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд).

По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

В разглеждания случай е несъмнено, че с уговорената в чл. 6, ал. 2 от договора за кредит неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т.нар "скрита възнаградителна лихва". Този извод на първо място следва от специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по отношение на което е уговорена неустойката – в 3 дневен срок от сключване на договора. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне.

Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, като в случая съдът приема, че с разглежданата неустоечна клауза се заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. В случая само размера на неустойката представлява около 65% от заетата сума и заедно с нея се формира годишен процент на разходите, който несъмнено е значително по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК.

С оглед гореизложеното, задължението по чл. 6, ал. 2 от договора не е свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, който, в противоречие на правилото чл. 11, т. 10 от ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл. 6, ал. 2 от договора, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на 4 потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му (така Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).

При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките СРС приема, че макар формално договорът за паричен заем да покрИ. изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.