Решение № 3167 от 15.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3167 гр. Пловдив, 15.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20235330119362 по описа за 2023 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, вр. чл. 10а от ЗПК, вр. чл. 19 ал. 4 от ЗПК и по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата П. М. П., ЕГН: **********, от град Х., област П., ул. „***********“ бл. № ***, ет. ***, ап. ***, чрез пълномощник адв. Г. М., е предявила против „Би Енд Джи Кредит” ООД, ЕИК: 201513004, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Незабравка” № 25, ет. 5, представлявано от управителите К. Б. и С. Г., искове за признаване на установено, че са нищожни клаузите по чл. 10 ал. 1 и 2, предвиждащи такси за бързо разглеждане и за експресно обслужване от договор за кредит с номер *********** 18.01.2023 г., както и за осъждане на ответника да й върне сумата в общ размер от 265, 11 лева, заплатена по тези две клаузи при начална липса на основание, ведно със законната лихва от предявяване на иска28.12.2023 г. до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит с номер ********** 18.01.2023 г., по който на ищеца се предоставил в заем сумата от 500 лева, за срок от 8 месеца, при фиксиран лихвен процент- 37, 32 % и ГПР- 44, 02 %, при общ размер на плащанията- 572, 48 лева. Според чл. 10 ал. 1 от договора се предвиждала услуга за бързо разглеждане, срещу сумата от 171, 04 лева, а според чл. 10 ал. 2 от договора- услуга за експресно обслужване, срещу възнаграждение от 256, 56 лева. Двете клаузи били неравноправни и нищожни, защото противоречали на разпоредбата на чл. 10а от ЗПК.

Отделно от това, те не били включени и в ГПР, с което се заобикаляла разпоредбата на чл.

19 ал. 4 от ЗПК. Неточният му размер пък представлявал заблуждаваща търговска практика 1 по чл. 68г ал. 4 и чл. 68 д ал. 1 от ЗЗП. Заемната сума в размер на 500 лева, а по двете такси се дължало възнаграждение от общо 428, 14 лева, поради което и размерът им противоречал на добрите нрави и чрез тях се постигнало единствено неоснователно обогатяване на кредитора. По двете клаузи ищцата била заплатила сумата от общо 265, 11 лева, но тя била платена при начална липса на основание, доколкото тези уговорки били нищожни, поради което сумите подлежали на връщане. Моли да се признае за установено, че съответните две клаузи са нищожни, както и да се осъди ответникът да върне платеното по тях. Претендира и разноски. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа исковете.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с твърдения за неоснователност на иска. С оспорените клаузи не се накърнявали добрите нрави, те не били в противоречие с общоприетите житейски норми на справедливост и добросъвестност, като в случая се прилагал принципът на свободата на договаряне по чл. 9 от ЗЗД. Посочва се, че ГПР бил точно посочен, защото в него следвало да се включват само разходите за услуги, които са задължително условие за сключване на договора, а в конкретния случай потребителят сам пожелал допълнителните действия. Те обаче не били задължителна предпоставка за отпускане на кредита, защото договорът можел да се сключи и без тях. Освен това лицето имало преддоговорна информация за тези клаузи и такси и се съгласил с тях, като така те били и индивидуално уговорени. Твърди се още, че липсвал правен интерес от установителния иск, защото бил предявен осъдителен, като с първия иск се целяло единствено неоснователно обогатяване на адвоката на ищеца, което не следвало да се допуска. Не се оспорва размерът на платените суми по двете процесни клаузи. Моли за отхвърляне на исковете, също претендира и разноски, като прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца. В с.з. страната не се явява, не се представлява и не взема становище.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за кредит с номер *********** г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 500 лева.

Кредитът е отпуснат при следните условия: за срок от 8 месеца, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 37, 32 %, при ГПР- 44, 02 %, при обща стойност на плащанията от 572, 48 лева. Предвидени са още такса за бързо разглеждане на искането в размер на 171, 04 лева и такса експресно обслужване от 256, 56 лева.

Като писмени доказателства са приети договора за кредит, както и три разписки от Изипей за платени от ищцата по кредита суми в общ размер на 810, 85 лева.

Представена е и справка за пълно предсрочно погасяване на кредита.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото относно това, че ищецът е кредитополучател по договор за заем, като между страните по делото е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, 2 по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.

9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

С исковата молба като предмет на процеса са въведени две клаузи от договора, по отношение на които се твърди, че са нищожни- таксата за бързо разглеждане и таксата за динамично плащане, които следва да бъдат обсъдени, за да се прецени дали действително те са предвидени в противоречие със специалния ЗЗП.

Изрично нормата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК предоставя възможността за събиране на такси и комисионни, но не и такива, които са свързани с усвояване или управление на кредита. Разглеждане на документите и изплащане на кредита по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита- разглеждане на искането, отпускане на исканата сума, оформяне на съответните документи и т.н., т.е. все действия, които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на услугата. В този смисъл това не е допълнителна услуга, която следва да се заплаща, а представлява действия, които са присъщи при отпускането на всеки един кредитразглеждане на искането и изплащане на съответната сума. По този начин се плаща за права, които потребителят има- правото да му се разгледат документите при кандидатстване за кредит, което е недопустимо от гледна точка на принципите на добросъвестност и справедливост.

Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването на кредита, съдът намира, че ответникът не е имал правото да начислява или да претендира заплащане от страна на кредитополучателя такса за бързо разглеждане на кредита или експресно обслужване, поради което са налице клаузи, които противоречат на нормата на чл. 10а от ЗПК. Независимо дали същите са включени в ГПР и дали потребителят предварително е имал възможността да се запознае с тях, доколкото тези такси са предвидени в противоречие със закона, на общо основание- чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, те се явяват нищожни, поради което предявеният иск се явява основателен и следва да се уважи.

Отделно от това, недействителността на договора за потребителски кредит се обуславя и от неспазване на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да 3 преценява кои суми точно ще дължи. Няма спор, като това се признава и в отговора, че в ГПР не са включени сумите по двете такси, като с включването им многократно ще се надхвърли границата, предвидена в чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е реалното му оскъпяване по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за 4 да се приеме, че договорът, съдържащ тази клауза, е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, а оттук- е налице една нищожна кредитна сделка.

По отношение на осъдителния иск, следва да се приеме, че всичко платено над главницата по договора е заплатено при начална липса на основание и затова следва да бъде осъден ответникът да върне тези суми на ищеца. След като въпросните клаузи за допълнителни такси се явяват нищожни, а оттук- и несъществуващи, по тях не се дължи изпълнение от потребителя, а платеното се явява недължимо и подлежи на връщане. От вноските бележки за платени суми по кредита се установява, че е платена над главницата сумата от 310, 85 лева, от която за двете такси- общо претендираните 265, 11 лева. Така вторият осъдителен иск следва да бъде уважен в поддържания му размер и претенцията да се присъди за търсената сума, която се дължи ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.