Решение № 7088 от 21.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7088 гр. София, 21.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Златка Чолева

Цветелина Ал. Костова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Красимир Мазгалов Въззивно гражданско дело № 20251100501434 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение №20748 от 17.11.2024г., постановено по гр.дело №10819/2024г. по описа на СРС, ГО, 127 с-в, по предявен от ответника С. Г. В. с ЕГН:********** срещу ищеца „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ЕООД с ЕИК:175074752 насрещен иск с правно основание чл.26, ал.1, пред.1

ЗЗД, процесният договор за потребителски кредит

№40006802902/26.11.2021г. е обявен за нищожен. Признато е за установено по предявения от ищеца „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ЕООД срещу С. Г. В. иск по реда на чл.422 ГПК, че ответникът на основание чл.23 ЗПК дължи на ищеца сумата от 3000 лева- чиста стойност по договора за потребителски кредит, ведно със законна лихва за забава от подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение- 28.02.2023 г. до окончателно погасяване на вземането, за която е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение №22297/30.07.2023г. по ч.гр.д.№10895/2023г. по описа на СРС, 127 състав, като са отхвърлени предявените обективно кумулативно съединени искове по реда на чл.422 ГПК с правно основание чл.240, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца 1051,25 лева възнаградителна лихва по договора за потребителски кредит за периода от 15.12.2021г. до 06.01.2023г., 512,73 лева обезщетение за забава за периода от 16.12.2021г. до 06.01.2023г. и 113,85 лева обезщетение за забава за периода от 06.01.2023г. до 27.02.2023г., които суми са предмет също на горепосочената заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК. Отхвърлен е и предявеният от ищеца срещу ответника осъдителен иск за сумата от 2850 лева- възнаграждение по 1 допълнителен пакет услуги „Фаст“ и „Флекси“ към договора за потребителски кредит.

Срещу така постановеното решение в частта с която е уважен предявения от ответника насрещен иск с правно основание чл.26, ал.1, пред.1 ЗЗД, както и в частта с която са отхвърлени обективно кумулативно съединените искове по реда на чл.422 ГПК с правно основание чл.240, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумите 1051,25 лева възнаградителна лихва за периода от 15.12.2021г. до 06.01.2023г., 512,73 лева обезщетение за забава за периода от 16.12.2021г. до 06.01.2023г. и 113,85 лева обезщетение за забава за периода от 06.01.2023г. до 27.02.2023г, е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ищеца „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че не са налице основания за прогласяване нищожността на процесния договор за кредит и последният отговаря изцяло на законовите изисквания. Претендира отмяна на решението на СРС в обжалваната част и уважаване на исковете за възнаградителна и мораторна лихва изцяло, както и присъждане на разноски съобразно изхода на спора.

Въззиваемият ответник С. Г. В. е подал в срок отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата като неоснователна. Излага съображения за правилност на решението в обжалваната от ищеца част и моли същото да бъде потвърдено, а въззивната жалба отхвърлена. Претендира да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от ЗАдв.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакуваното съдебно решение, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно в обжалваната от ищеца част, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на ЗПК, е нищожна. Съдържанието на договора за потребителски кредит е установено в разпоредбата на чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а според чл. 22 от ЗПК, същият е недействителен при нарушаване изискванията, посочени в чл. 11, ал. 1, т.

7-12 и т. 20 от ЗПК. Следователно, в специалният закон - ЗПК, са въведени специални основания, при доказване на които целият договор за кредит се приема за недействителен, по силата на самия закон.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита и условията за прилагането му, а съгласно т. 10 годишния процент на разходите по кредита (ГПР), както и общата сума, дължима от 2 потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.

Формално процесният договор за кредит отговаря на горепосочените изисквания, доколкото са посочени лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. В тази връзка следва да се отбележи, че приемането на разпоредбите на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, в сила от 23.07.2014 г. е с цел да се избегне възлагане от търговеца на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна по договора- потребителя. Законодателят е отчел, че размерът на възнаградителната лихва за предоставяне на парични средства на потребителя не винаги е меродавен, тъй като към него могат да се насложат допълнителни разходи- такси, комисионни и други разноски, които увеличават кредитната тежест за потребителя. Именно за да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил максимален размер на ГПР, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общо оскъпяване на кредита.

Въведено е императивното правило в чл. 19, ал. 5 ЗПК, че нарушаването на чл. 19, ал. 4 ЗПК влече нищожност на клаузите от договора, поради противоречието им със закона, което съдът е длъжен да съобрази.

Настоящият състав споделя изводите на СРС в обжалваното решение, че заложения в договора ГПР реално не съответства на действително възложените на потребителя разходи по договора. Това е така, доколкото предоставената главница по договора е в размер на 3000 лв., срокът за връщането е на 24 месечни вноски от по 181,94 лв. и общата дължима от потребителя сума по договора е в размер от 4365,97лв., но в същото време е посочено, че възнаграждението за допълнителни услуги /“Фаст“ и „Флекси“/ е в общ размер от 2850 лева и вноската за него е в размер на 118,75 лева, дължими заедно с месечните погасителни вноски по кредита. Така общото задължение става 7215,97 лева, а общата месечна вноска300,69 лева. По своето естество така посочените в споразумението към договора разходи за "допълнителни услуги", за които е предвидено отделно възнаграждение, са свързани с усвояване и управление на кредита и като такива, за тях кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони, като за "допълнителни услуги". Последната забрана е императивно уредена в чл. 10 а, ал. 2 от ЗПК. Следователно, целта на посочените в договора "допълнителни услуги" към договора е да бъде заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита до 50% и кредиторът да получи допълнително възнаграждение за предоставянето на сумата (скрита възнаградителна лихва), уговорена в противоречие с добрите нрави и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. По този начин при сключване на процесния договор за кредит е уговорено задължение за потребителя да заплати на заемодателя възнаграждение, което не е взето предвид при изчисляване на посочения в договора ГПР, в резултат на което последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, представляващ общите разходи по кредита. Неоснователно е твърдението на ищеца, че допълнителните услуги се закупуват по избор на потребителя, тъй като те са инкорпорирани в самия договор за кредит и са включени в месечните погасителни вноски по него.

Според нормата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски 3 кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, поради което с нарушаване на забраната по чл.10 а, ал. 2 ЗПК по същество се заобикаля ограничението в определяне ГПР до 50%, съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК по договора за потребителски кредит, което противоречи и на добрите нрави. Противоречат на добрите нрави уговорки, с които се цели постигане на неприсъщ резултат на конкретния вид сделка, при които едната страна се обогатява неоснователно за сметка на другата, използвайки икономически по - силната си позиция и подготвеност за участие в гражданския и търговския оборот.

Неоснователно е и възражението на жалбоподателя, че договорът не е изцяло недействителен, тъй като, според чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, нищожността на отделни части от договора може да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта не може да бъде заместена по право от повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че договорът би бил сключен без недействителната му част. Нищожните клаузи на договора относно определяне на ГПР не биха могли да се заместят по право от повелителни норми на закона, понеже по правило договорът за потребителски кредит е възмезден и кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит. На следващо място, при противоречие с коя да е от хипотезите на чл. 11 ЗПК (в случая чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК), съгласно специалната императивна разпоредба на чл. 22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да се приеме за изцяло недействителен.

Констатираната недействителност на процесния договор има за последица и недължимост на уговорените в него акцесорните задължения, включително за възнаградителна лихва, както е приел и СРС. В този случай и според предвиденото в императивната норма на чл. 23 от ЗПК, потребителят дължи само чистата стойност на кредита без лихва или други разходи във връзка с него.

Ето защо въззивната жалба е изцяло неоснователна и решението следва да бъде потвърдено в цялата обжалвана от ищеца част като правилно и законосъобразно.

По отношение на разноските:

С оглед изхода на спора право на разноски има само въззиваемия ответник.

Претендират се само разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗАдв в полза на адвокат М. Д. Д. от САК.

Като съобрази обжалвания общ интерес пред въззивната инстанция, както и извършените действия единствено по подаване на отговор на въззивната жалба и молба за даване ход на делото в отсъствие на въззиваемия, без осъществяване на същинско процесуално представителство, съдът счита, че в полза на адвокат М. Д. Д. от САК следва да се присъди адвокатско възнаграждение от 400 лв. за тази инстанция.

Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3 ГПК.

4

Предвид изложените съображения, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение №20748 от 17.11.2024г., постановено по гр.дело №10819/2024г. по описа на СРС, ГО, 127 с-в в обжалваната от ищеца част.

В останалата част решението е влязло в сила като необжалвано от страните.

ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ЕООД с ЕИК:175074752 да заплати на на адвокат М. Д. Д. от САК с ЕГН:********** сумата от 400 (четиристотин) лева- адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от ЗАдв за въззивната инстанция.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5