Решение № 4317 от 15.08.2023, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 4317 гр. София, 01.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Яна Борисова Въззивно гражданско дело № 20231100500865 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20059550 от 28.09.2020 г., постановено по гр.д.№ 13257 по описа на СРС за 2020 г., е допусната на основание чл.34,ал.1 от ЗС делба между Д. П. А. и К.

П. А. на следния недвижим имот: апартамент *******, находящ се в гр.София, ул.

„Иван Шумков“, ж.к. „Разсадника – коньовица“, със застроена площ от 53,47 кв.м., с идентификатор ***., при следните квоти: за Д. П. А. – ½ ид.ч., за К. П.

А. – ½ ид.ч. С решението е отхвърлен предявеният от К. П. А. иск с правно основание чл.124,ал.1 от ГПК за признаване на установено спрямо Д. П. А., че е собственик на недвижимия имот на оснвоание изтекла придобивна давност.

Производството по настоящото дело е образувано по повод подадена въззивна жалба от К. П. А. против решението в неговата цялост. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението. Въззивникът сочи, че съдът не е изследвал в дълбочина всички доказателства по делото и най-вече свидетелските показания.

Сочи, че е владял имота от 28.04.2013 г., когато наследодателят починал, като и до настоящия момент имотът се ползвал единствено от него спокойно, явно и необезпокоявано, без претенции или възражения от страна на другата съделителка, поради което с изтичането на предвидената в закона давност, жалбоподателят станал единствен собственик на имота. Моли решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск по чл.124 от ГПК бъде уважен, като искът за делба бъде отхвърлен.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от въззиваемата, с който оспорва въззивната жалба, като моли да бъде оставена без уважение, а решението да бъде потвърдено.

1

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Съдът намира, че решението е и правилно, като споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях.

Във връзка с оплакванията, изложени във въззивната жалба, е необходимо да се добави следното:

Безспорно е между страните, че след смъртта на общия им наследодател П. Г. А., а именно на 28.04.2013 г., фактически имотът се е ползвал единствено от сина му К. П.

А.. Спорът, пренесен и във въззивното производство, касае два момента – дали същият е имал качеството на владелец или на държател по отношение на идеалните части, притежавани от другия наследник –Д. А., евентуално, в случай, че се приеме, че е упражнявал владение върху целия имот, то какъв е неговият вид – добросъвестно, респ, недобросъвестно, с оглед различния давностен срок, предвиден в закона, в рамките на който и при упражняване на фактическа власт върху имота се придобива правото на собственост на оригинерно основание.

Разпоредбата на чл.69 от ЗС урежда презумптивно, че се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.

Съгласно задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 2012 г. на ОСГК, презумпцията на чл.69 от ЗС е неприложима в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността произтича от наследяване, тъй като при наследяването основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение – с приемане на наследството владението като част от имуществото на наследодателя продължава от наследниците по право независимо, че само един от тях остава в наследствения имот. В тази хипотеза наследникът е владелец на своята идеална част и държател на идеалните части на останалите наследници. За да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, сънаследникът следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се демонстрира намерението за своене на чуждите идеални части, като тези действия трябва да бъдат доведени до знанието на останалите съсобственици, т.е. да бъде отблъснато владението им по силата на наследяването, като едва от този момент се превръща от държател на чужди идеални части във владелец. Тези действия следва да бъдат доказани във всеки отделен случай, като в тежест на сънаследника, упражняващ фактическа власт върху съсобственсънаследствен имот е да докаже, че е упражнявал тази фактическа власт върху имота явно, необезпокоявано, непрекъснато повече от десет години и че е довел до знанието на останалите съснаследници намерението си да свои имота.

Фактът, че един от сънаследствените имоти се ползва само от някой от наследниците, без противопоставяне от останалите, сам по себе си не доказва нито предаване на владение, нито промяна в намерението на сънаследника, който ползва 2 имота, независимо от продължителността на това фактическо състояние, защото с неползването на вещта собствеността не се губи. Непротивопоставянето на останалите наследници е мълчалив акт, който не може да служи като доказателство за предаване на владение /Решение № 41 от 15.06.2022 г. по гр.д.№ 2728 по описа за 2021 г. на ВКС/.

В практиката е прието, че такива действия са отказа на ползващия имота сънаследник да допуска останалите сънаследници в имота, или доведено до знанието на останалите сънаследници намерение на сънаследника-държател да се разпореди с имота само в своя полза, или ползването на имота по начин, който ясно показва, че изключва владението на останалите сънаследници, както и че декларирането на имота в данъчните служби на свое име, без това деклариране да е станало известно на останалите сънаследници, не представлява действие на отричане на техните права,плащането на данъци и консумативни разноски за имота, извършването на ремонти в имота също не са такива действия /напр. Р ешение № 635 от 25.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1405/2009 г., I г. о., ГК/.

В случая ищецът по установителния иск освен твърдения за еднолично обитаване на имота след смъртта на общия наследодател, извършени ремонтни дейности и липса на упражнявана фактическа власт от страна на другия наследник, които действия съобразно константната практика на ВКС, както вече се посочи в изложението, не са годни да демонстрират отблъскване на владението на другия наследник, не е въвел никакви други твърдения за конкретни действия, с които е демонстрирал намерението си да свои изцяло вещта, не е провел и доказването им. Ето защо и само на това основание правилно установителният иск за признаване на установено, че е собственик на имота е бил отхвърлен от първоинстанционния съд и имотът е допуснат до делба, доколкото същият е придобит по силата на наследяване от страните при равни квоти, като ищецът след смъртта на наследодателя е бил владелец на своите ½ ид. части, а по отношение на останалите ½ ид. части, притежавани от сестра му, е имал качеството на държател.

Но дори и да беше доказано, че ищецът е променил намерението си, което е демонстрирал явно пред другата съделителка и така е започнал да упражнява владение върху чуждите идеални части, то от смъртта на наследодателя – 28.04.2013 г. до предявяване на иска за делба – 10.03.2020 г. не е изтекъл предвиденият в закона 10годишен давностен срок. Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя, че в случая са приложими правилата на специалната 5-годишна давност. В разпоредбата на чл.70 ЗС е посочено кога владението е добросъвестно, а именно когато владелецът владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. В случая такива обстоятелства не са налице, поради което и на това основание искът отново би бил неоснователен.

С оглед изложеното, решението, предвид неговата правилност, следва да бъде изцяло потвърдено.

По отношение на разноските:

С оглед изхода на спора право на разноски има въззиваемата. Същата е поискала присъждане на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв., за което е представен договор за правна защита и съдействие, в който е отбелязано, че е заплатено в брой при подписването на договора. В молба, депозирана преди откритото съдебно заседание, процесуалният представител на въззивника е направил възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение.

3

Съгласно чл.7,ал.4 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за процесуално представителство, защита и съдействие по дела за делба възнаграждението се определя съобразно интереса на представляваната страна според правилата на ал. 2, но не по-малко от 1500 лв. за всяка фаза. В случая възнаграждението е уговорено в минимален размер, съобразно изискванията на чл.7,ал.4, поради което възражението за прекомерност е неоснователно и възнаграждението следва да се присъди в пълен размер.

Такава мотивиран, СЪДЪТ

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20059550 от 28.09.2020 г., постановено по гр.д.№ 13257 по описа на СРС за 2020 г.

ОСЪЖДА К. П. А., ЕГН: ********** да заплати на Д. П. А., ЕГН: ********** сумата от 1500 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните, на основание чл.280, ал.1 от ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4