Решение № 1030 от 17.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1030 гр. София, 17.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Василена П. Мидова при участието на секретаря Екатерина К. Т. като разгледа докладваното от Невена Чеуз Въззивно гражданско дело № 20241100514365 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Същото е образувано по въззивна жалба на Прокуратурата на РБългария, ответник в първоинстанционното производство срещу решение № 16 807/13.09.2024 г., постановено по гр.д. 47 233/2021 г. по описа на СРС, 44 състав, в частта в която е осъдена да заплати на Е. З. И. на основание чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ сумата от 10 500 лв. – обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконно повдигнатото му обвинение в извършване на престъпления по ДП 136/09 г. по описа на ГД“Национална полиция“, пр.пр.

7381/09 г. по описа на СГП и пр.пр. 30754/2016 г. по описа на СРП и сумата от 7 994, 75 лв. – обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение поради отстраняването му от длъжност в периода 19.05.2010 г. – 15.12.2010 г. , ведно със законната лихва върху главниците, считано от 12.08.2018 г. до окончателното изплащане.

В жалбата са наведени твърдения, че решението, в неговата обжалвана част, е неправилно и необосновано. Заявени са твърдения, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди противоречи на възприетия в чл. 52 от 1

ЗЗД принцип за обществена справедливост. Твърди се, че вън от житейски нормалните вреди, не са събрани доказателства за психическото и емоционалното състояние на ищеца и за накърняване на неговата репутация.

Твърди се, че не било взето предвид, че именно представител на ответника бил изготвил постановление за прекратяване на наказателното производство. Не било съобразено, че интензивността на отрицателното въздействие на повдигнатото обвинение е била по-ниска в сравнение с хипотезите на лицата, по отношение на които е взета и се прилага по-тежка мярка за неотклонение.

Не било взето предвид, че не се доказали трайни вреди върху физическото и психическото здраве на ищеца, нито че делото е било медийно отразено.

По отношение обезщетението за имуществени вреди са наведени твърдения за липса на проведено доказване, че същите са в резултат на процесното наказателно производство като приложената заповед на министъра на икономиката, енергетиката и туризма съдържала данни за временно отстраняване от работа поради привличането му в качеството на обвиняем, което отстраняване станало от органа по назначението, а не по реда на чл. 69 от НПК. Твърди се, че въпросната заповед била индивидуален административен акт и подлежала на съдебен контрол за законосъобразност, а отговорността за претендираните имуществени вреди подлежала на реализация по реда на чл. 1 от ЗОДОВ.

Иска се отмяна на решението, в неговата обжалвана част, като бъде постановено ново, с което заявените искове да бъдат отхвърлени.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК не е депозиран писмен отговор от ищеца в първоинстанционното производство Е. З. И..

Предмет на въззивното производство е и въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство Е. З. И., чрез процесуален представител адв. Д. Т. срещу решение № 16 807/13.09.2024 г., постановено по гр.д. 47 233/2021 г. по описа на СРС, 44 състав, в частта в която е отхвърлен иска му срещу Прокуратурата на РБ на основание чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ за горницата над 10 500 лв. до претендирания размер от 15 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди в резултат на незаконно повдигнатото му обвинение в извършване на престъпления по ДП 136/09 г. по описа на ГД“Национална полиция“, пр.пр. 7381/09 г. по описа на СГП и пр.пр. 30754/2016 г. по описа на СРП и за разликата над сумата от 7 994, 75 лв. – обезщетение за имуществени 2 вреди под формата на пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение поради отстраняването му от длъжност в периода 19.05.2010 г. – 15.12.2010 г. до пълния претендиран размер от 10 299, 20 лв., както и за сумата от 12 359, 04 лв. – обезщетение за имуществени вреди под формата на неполучено обезщетение за безработица.

В жалбата са заявени твърдения, че в обжалваната част, решението на СРС е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и при необоснованост. Заявени са възражения за липса на обсъждане от страна на СРС на отражението върху здравето и психиката му, продължителните затруднения да намери друга професионална реализация, масово отдръпване и сериозно разколебаване на доброто отношение към негови близки, познати и колеги, продължаващи негативни преживявания, усещания и спомени и понастоящем. Заявени са възражения за липса на мотиви по въпроса защо не е уважен иска за неимуществени вреди изцяло без да се посочат обстоятелства, които да налагат намаляване размера на присъдено обезщетение. Заявени са възражения за нарушение на чл. 52 от ЗЗД като определения размер на обезщетението не бил справедлив. Същият бил определен в противоречие с трайната практика, според която когато незаконното обвинение е в област, в която е професионалната реализация на обвиняемия следва да се прецени как се е отразило то върху възможността за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името на професионалист. Не било съобразено и обстоятелството, че в качеството му на държавен служител, към която длъжност изискванията за почтеност, неопетненост и строго спазване на закона са силно завишени. Не било съобразено и обстоятелството, че обвиненията срещу него били медийно тиражирани и станали достояние на цялата общественост.

В жалбата се твърди, че СРС неправилно бил присъдил обезщетението за причинени имуществени вреди от неполучено трудово възнаграждение в неговия нетен размер без да изложи мотиви за това. Заявени са съображения, че съгласно чл. 13 ал.1 т.13 от ЗДДФЛ се облага с данък, поради което е неправилно да се присъждат суми, които вече веднъж са обложени с данък.

Заявени са възражения срещу извода на СРС, че „липсват данни за осигуряването на ищеца за последните 15 календарни месеца преди 3 прекратяването на служебното му правоотношение“, тъй като според чл. 4 ал.1 т.2 от КСО държавните служители са задължително осигурени за общо заболяване, майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост, смърт, трудова злополука, професионална болест и безработица.

При тези възражения е заявено искане за отмяна на първоинстанционното решение в неговата обжалвана част като бъде постановено ново, с което заявените искове бъдат уважени изцяло.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК ответникът Прокуратурата на Р България не е заявил отговор.

При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим.

Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив е очертан само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми.

В рамките на първоинстанционното производство са разгледани обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.

2 ал.1 т.3 пр. 3 от ЗОДОВ.

Съобразно цитираната разпоредба, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието и прокуратурата от обвинение в извършване на престъпление, ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление.

С оглед така очертания фактически състав по делото, следва да бъде доказано от ищеца, че е налице съдебен акт, с който по отношение на лицето, което твърди, че е претърпяло вреди от визираните по-горе органи е прекратено образувано наказателно производство като от тези действия на правозащитните органи като пряка и непосредствена последица да са били причинени вреди на ищеца. Отговорността на държавата е пряка, увреденият се обезщетява директно от съответния правозащитен орган, към което принадлежи съответното длъжностното лице. Тя е обективна т.е. носи се независимо дали вредите са причинени виновно или не.

4

Тежестта на доказване е правилно разпределена от състава на СРС, съобразно правилата на чл. 154 от ГПК, в постановеното по реда на чл. 140 от ГПК определение 26016/24.07.2023 г. Докладът по делото е приет от страните без възражения.

Фактическата обстановка е правилно установена от състава на СРС като по отношение на същата във въззивните жалби не са заявени възражения, поради което настоящият съдебен състав не намира причина да преповтаря или ревизира същата в рамките на настоящото решение.

Страните не са формирали спор относно обстоятелството, че ищецът – въззивник е бил привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 283 пр.1 вр.

26 ал.1 от НК и по чл. 313 ал.1 пр.2 вр. с чл. 26 ал.1 от НС като наказателното производство срещу него впоследствие е било прекратено. Това се установява и от приложените по делото писмени доказателства.

Спорът концентриран между страните е относно размера на причинените неимуществени вреди на ищеца с оглед неправилно приложение на нормата на чл. 52 от ЗЗД респ. основателността и размерите на двете обективно кумулативно съединени претенции за обезщетение за имуществени вреди.

Ищецът претендира обезвреда на причинените му неимуществени вреди вследствие на воденото срещу него наказателно производство.

Размерът на същите, съобразно правилото на чл.52 от ЗЗД, се определя от съда по справедливост. Справедливостта като понятие няма абстрактен характер, а следва да бъдат съобразени редица обстоятелства и факти при определяне размера на обезщетението, съобразно задължителните указания, дадени с ППВС 4/1968 г.

В случая следва да бъдат взети предвид възрастта – 32 години към датата на привличането му като обвиняем; интензитета на страданието; периода от време, в който наказателното производство е водено - около 6 години и 8 месеца водено досъдебно производство, през което време по същото е внесен обвинителен акт в СГС респ. делото е връщано двукратно на Прокуратурата за отстраняване на нередовности на обвинителния акт.

На следващо място, следва да бъде съобразено, че през периода на водене на производството по отношение на ищеца - въззивник е предприета мярка на неотклонение и нейната тежест като мярка за процесуална принуда – 5 парична гаранция; тежестта на повдигнатото обвинение – за извършване на две престъпления в условията на продължавано престъпление, за всяко от които законът предвижда наказание лишаване от свобода до 3 години т.е. същите не притежават белезите на „тежко престъпление“ по смисъла на чл. 93 т.7 от НК.

Следва да бъде отчетено обстоятелството, че ищецът - въззивник е с чисто съдебно минало, неосъждан /решение 673/15.11.2010 г. на ВКС, по гр.д.

1916/2009 г., Четвърто ГО/.

При определяне на размера на дължимото обезщетение следва да се отчете и факта, че обвинението за извършване на умишлено престъпление касаят сферата на професионална реализация на ищеца – държавен служител, задължаваща го да действа в съответствие със закона и при зачитане и гарантиране на правата и свободите на гражданите и интересите на държавата, посочено в чл. 4 ал.1 от ЗДСл /в този смисъл решение 267/26.06.2014 г. по гр. д. 820/ 2012 г. на ВКС, Четвърто ГО /.

Следва да бъде съобразено и обстоятелството, че при определяне размера на обезщетението за обичайните вреди, същото следва да се определи според стандарта на живот, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия / решение 165 от 16.06.2015 г. по гр. д. 288/2015 г., Трето ГО на ВКС, решение 480 от 23.04.2013 г. по гр.д. 85/2012 г., ІV ГО на ВКС и др./.

Следва да се има предвид, че доказване на с формални доказателства на обичайните презумптивни вреди, които се изразяват в нравствени, емоционални, психически, психологически терзания на личността; накърнената чест и достойнство, доверието му в държавността; смущения в социалното общуване; дестабилизиране на здравословното състояние без болестни прояви не е необходимо /решение 699/25.11.2024 г. по гр.д. 3683/23 г. на Трето ГО на ВКС/. Когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. В исковата молба такива се претендират от уронване доброто му име на професионалист, социална изолация и временно 6 отстраняване от длъжност. Фактът на социална изолация и нежелание на кръга от колеги, приятелски кръг и познати да общуват с ищеца е установен от събраните по делото гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетелите А.Д. и С.И., ценени при съблюдаване правилото на чл. 172 от ГПК, които се кредитират от състава на съда с оглед тяхната логична последователност и непротиворечивост респ. същите не се опровергават или разколебават от останалите ангажирани по делото доказателства.