Решение № 607 от 13.01.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 607 гр. София, 13.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 56 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: НЕДЕЛИНА Д. СИМОВА

МИТОВА при участието на секретаря ПЕТЯ Н. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от НЕДЕЛИНА Д. СИМОВА МИТОВА

Гражданско дело № 20241110143727 по описа за 2024 година

Предявени са активно субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 200 КТ за заплащане на сумата от по 200 000 лв. /след допуснато изменение на исковете, при което те са предявени в пълен размер/, претендирана от всяка от ищците Ф. Д. М. и К. Д. Б. като обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие на трудова злополука от 25.09.2023 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 25.09.2023 г. до окончателното й изплащане.

Ищците твърдят, че са деца на В. Л. Б., бивш служител на ответното дружество, починала на 25.09.2023 г. на работното си място вследствие на трудова злополука, призната за такава с разпореждане на НОИ. Твърди се, че вследствие на смъртта на майка си, настъпила при претърпения инцидент, търпят вреди, изразяващи се в болки и страдания от внезапната загуба на единствения си жив родител, с когото поддържали близки отношения. Сочат, че ответникът бил канен извънсъдебно да заплати обезщетение, но отговор не последвал. Предвид тези твърдения, ищците искат от съда да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на всяка от тях сумата от 100 000 лв., предявена частично от иск в пълен размер на 200 000 лева, която сума се претендира от всяка от ищците като обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие на трудова злополука от 25.09.2023 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 25.09.2023 г. до окончателното й изплащане

Ответникът не е подал отговор на исковата молба.

Съдът, след като взе предвид доводите на страните, и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

По делото не се спори между страните, а и се установява от приложените 1 писмени доказателства /трудов договор от 04.09.2023 г. – л. 8, съобщение за смърт – л.

11, разпореждане на НОИ – л. 17/, се установява, че В. Л. Б. е била служител на ответното дружество, както и че злополуката, настъпила с нея на 25.09.2023 г., е призната за трудова.

Видно от удостоверение за наследници с изх. № ****/04.10.2023 г., издадено от Община *********, ищците Ф. Д. М. и К. Д. Б. са деца на починалата.

За установяване от претърпените от ищците болки и страдания по делото са събрани гласни доказателствени средства.

От показанията на св. Д. Л., близка приятелка на ищцата К. Б., се установява, че К. била много близка с родителите си, виждали се през седмица, били много задружно семейство. Баща й починал шест месеца преди да настъпи внезапната смърт на майка.

След смъртта на баща си К. започнала да посещава майка си всяка седмица. Ходела при нея през уикенда, посещавала я дори през седмицата, тъй като била студентка.

Твърди, че е разчитала на майка си, включително е получавала финансова помощ от нея – знае, че тя е платила таксата на К. за университета. К. се възхищавала на майка си и моралната сила, която проявила след смъртта на баща й. Казвала, че майка й била най-близкия й приятел. Обяснява, че след загубата и на майка си, К. се затворила в себе си. Не искала да излиза и да се вижда с никого месеци по-късно.

Според показанията на св. М. К., близка приятелка на Ф., се установява, че последната имала силна връзка с майка си, която присъствала активно в живота и и този на нейните деца. Виждали се почти ежедневно, като В. активно й помагала в грижата за децата - водела ги и ги прибирала ги от училище и на извънкласни дейности. В. пътувала заедно с Ф. на семейни почивки, посещавали занятия по йога също двете. След загубата на майка си Ф. станала тревожна, изпитвала страх.

В показанията си св. В. В., съсед на В., който живее в апартамента над нейния, обяснява, че цялото семейство имали силна емоционална връзка. Двете дъщери приели много тежко загубата на майка си. В. много им е помагала, включително се е грижела за децата на Ф.. Твърди, че семейството се събирало всяка седмица, когато идвала К., заедно посещавали и вила извън града.

Съдът кредитира изцяло показанията на свидетелите като обективни и непротиворечиви, като отчита, че свидетелите добросъвестно изложиха твърдения за релевантните по делото факти.

От заключенията по изготвените съдебно-психологични експертизи, изготвени от вещото лице Л. Б., ищцата Ф. М. след инцидента с майка си е станала свърпредпазлива и сттрахлива, потърсила е помощ при психолог и е ползвала алтернативни методи за лечение като медитация, без да е употребявала лекарства.

Случилото се е отключило у нея адаптационно разстройство с тревожни реакции, които не са отшумели и към момента. При това Ф. страда и от безсъние. Вещото лице счита, че е налице необходимост от прилагане на медикаментозно лечение в бъдеще за преодоляване на състоянието на тревожност.

По отношение на ищцата К. Б. вещото лице сочи, че по време на срещата й с нея, К. плакала през цялото време, въпреки че се опитвала да се овладее. Обяснява, че от петте фази на тъгата, през всяка от които човек може да минава повече от веднъж /отричане или изолация, гняв, пазарене, депресия и пиремане/, К. към момента на изследването се намира във втората фаза на тъгата – гняв, което в случая обяснява с обстоятелството, че само няколко месеца след загубата на баща й, върху нея се е стоварила тежестта от загубата на майка й.

2

Вещото лице сочи още, че смъртта на родител е едно от най-тежките събития за всяко дете, оставящо чувство за осиротяване дори и когато детето е на възраст над 60 години.

При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна страна следното:

За основателността на исковете с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ следва да се установи от ищците по делото, че са претърпели болки и страдания от смъртта на пострадалия, починал вследствие на травматично увреждане, признато по предвидения в закона ред за трудова злополука, че към момента на настъпване на трудовата злополука същият е бил в трудово правоотношение с ответника и естеството и интензивността на претърпените вреди, обуславящи размера на обезщетението.

Обстоятелството относно наличие на трудова злополука не се оспорва от ответната страна и съдът приема същото за установено. Спорът е съсредоточен относно размера на дължимото от работодателя обезщетение, като следва да бъде обсъдено и искането за спиране на производството по делото по съображения за образувано висящо досъдебно производство, което според ответника има значение при определяне на обема на отговорността на ответника работодател.

Както е посочил и в протоколно определение от откритото съдебно заседание, проведено на 16.12.2024 г., наличието на досъдебно производство не представлява основание по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, налагаща спиране на производството. Според цитираната разпоредба, когато съдът, който разглежда гражданскоправния спор, констатира, че са налице престъпни обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на този спор и не е възможно тези обстоятелства да се установят в самото гражданско производство, същото следва да бъде спряно. Съгласно установената съдебна практика, имуществената отговорност на работодателя при смърт на работника, причинена от трудова злополука, е обективна и безвиновна; работодателят носи риска от травматично увреждане на работника дори и при липса на причинна връзка между условията на труда и злополуката - съгласно чл. 200, ал. 2 КТ, работодателят отговаря имуществено и когато злополуката е причинена от непреодолима сила, както и когато е настъпила по време на почивка на работника.

Отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е гаранционно – обезпечителна, тя е отговорност за обезщетение, за обезвреда и не представлява санкция за неправомерно поведение на работодателя /Решение № 129/19.11.2020 г. по гр. дело № 516/2020 г. на ВКС, III г. о.; Решение № 290/18.11.2015 г. по гр. дело № 15/2015 г. на ВКС, IV г. о., и др./. Ето защо обстоятелството дали шофьорът на превозното средство, с което е причинено увреждането, има вина за настъпването на злополуката, респективно дали е извършил престъпление, не е елемент от фактическия състав на тази отговорност и не е обуславящ за изхода на гражданското дело (в този смисъл например Решение № 116/15.05.2013 г. по гр. д. № 745/2012 г. на ВКС, IV г. о., Определение № 566/19.09.2013 г. по ч. гр. д. № 5301/2013 г. на ВКС, IV г. о. и др., Определение № 581 от 18.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4041/2015 г., IV г. о., ГК, Определение № 368 от 17.09.2020 г. на ПАС по в. ч. гр. д. № 417/2020 г.).

Не се спори между страните, че процесната злополука има характер на трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО. Според сочената разпоредба трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило неработоспособност или смърт. Влязлото в сила разпореждане за признаване на злополуката като трудова има доказателствена сила за 3 гражданския съд, разглеждащ спора по чл. 200 КТ и е недопустимо да се преразглежда въпросът доколко увреждането е в причинна връзка с извършваната работа по трудовото правоотношение /решение № 1247/09.12.2008 г. по гр. дело № 4465/2007 г. на ВКС, III г. о., решение № 319/22.06.2010 г. по гр. дело № 204/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 374/23.07.2014 г. по гр. дело № 3766/2013 г. на ВКС, IV г. о. и др./.

Спорният въпрос по делото е относно определяне размера на дължимото обезщетение.

Обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на пострадал от трудова злополука възмездява страданията или загубата на морална опора и подкрепа, понесени от близките на починалия. Изхождайки от предпоставката, че неимуществените вреди са неизмерими в пари, а увредените лица са в различни отношения с пострадалия, Пленумът на Върховния съд на Република България е приел ограничителни критерии за определяне на лицата, имащи право на обезщетение. Така съгласно т. 2 от Постановление № 4 от 25.05.1961 г. на Пленум на Върховния съд на Република България, при смърт на пострадалия, поради непозволено увреждане кръгът на лицата, които имат право на неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост и обхваща най-близките роднини като низходящите, възходящите и съпруга. С Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленум на Върховния съд на Република България, т. 2 от Постановление № 4 от 25.05.1961 г. е допълнена в следния смисъл: имат право на обезщетение за неимуществени вреди и отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие непозволено увреждане, както и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак. От друга страна с Постановление № 2 от 30.11.1984 г. по гр. дело № 2/84 г., Пленумът на ВС е възприел като разграничителен критерий прякото и непосредствено родство по права линия и съпружеската връзка. Приел е, че кръгът на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, е посочен изчерпателно в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на Върховния съд и няма основания за разширението му. С Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по т..д. № 1/2016 г. на ОСГТК на ВКС, тази практика е преодоляна, като е прието, че материално легитимирано да получи обезщетение по изключение е и всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.

Обезщетение се присъжда при доказана особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Несъмнено децата на починалия работник, както е в настоящия случай, попадат в кръга на провоимащите лица да получат обезщетение за неимуществени вреди.

Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Последната, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, се разглежда от съдебната практика не като абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики.