Решение № 5639 от 08.11.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5639 гр. София, 06.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Теодора М. Петрова при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100506630 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 20197672 от 13.10.2021 г., постановено по гр. д. № 2063/2019 г. по описа на СРС, 48 състав, изменено в частта за разноските с Определение № 20020271 от 10.03.2022 г. по описа на СРС, 48 състав, постановено по реда на чл. 248 ГПК, е частично уважен предявеният от Г. О. З. срещу М. О. З. осъдителен иск с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 2114, 89 лв., представляваща неплатени консумативни разходи за периода от м.05.2014 г. до м.04.2015 г. за наетия имот – апартамент № 14, находящ се в гр. София, бул. “******* по договор за наем, сключен на 01.04.2014 г., както и начислени в тази връзка лихви, такси и разноски, посочени в запорно съобщение от 13.03.2018 г. по изп. дело № 20179190400276 по описа на ЧСИ С.А., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба /10.01.2019 г./ до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 3349, 27 лв. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по банкова сметка на СРС сумата от 100, 37 лв., , представляваща разноски по делото.

Пак със същото решение ищецът е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника сумата от 184, 27 лв., представляваща разноски в производството пред СРС съобразна отхвърлената част на иска.

Така постановеното решение е обжалвано от ищеца в частта, с която предявеният осъдителен иск е отхвърлен за разликата от 2 114, 89 лв. до пълния предявен размер от 3 349,27 лв., с оплаквания за неговата неправилност, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите. Във въззивната жалба се поддържа, че ответникът с недобросъвестното си поведение, изразяващо се в незаплащане на консумираната от него топлинна енергия е станал повод за издаване на изпълнителен лист и образуване на 1 изпълнително дело срещу ищеца за заплащане на процесните суми. Въззивникът сочи, че съдът е допуснал процесуални нарушения като не се е произнесъл по направеното в първоинстанционното производство искане за увеличение на иска до размер от 4120, 14 лв. съобразно представена справка от ЧСИ С.А. за общия размер на дълга по изп.дело № 276/2017 г. към 22.06.2021 г. Поддържа, че с оглед на основателността на предявения иск неправилно е осъден да заплати разноски на ответника. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да уважи иска до пълния размер от 4 120, 14 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното заплащане на сумата.

Претендира разноски.

Въззиваемият – ответник, не е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба.

Решението в частта, с която предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД е уважен за сумата от 2114, 89 лв. не е обжалвано от ответника, поради което е влязло в законна сила.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части /постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита/.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, настоящият състав на съда намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Решението в частта, с която предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД е уважен за сумата от 2114, 899 лв. не е обжалвано от ответника, поради което същото влязло в законна сила обвързва съда със сила на пресъдено нещо относно съществуването на валидно облигационно правоотношение по договор за наем, по силата на което ищецът е предоставил за ползване на ответника недвижим имот – апартамент № 14, находящ се в гр. София, бул. “******* с площ от 59, 70 кв.м., като за ответника е възникнало задължение за заплащане на консумативните разходи - .

Въпросът, който очертава предмета на въззивната проверка и който е спорен между страните е относно основателността на предявения иск за заплащане на сума в общ размер на 1 234, 38 лв., от които 179, 53 лв. – лихва от 05.02.2017 г. (момента на влизане в сила на заповедта за изпълнение) до 27.03.2018 г., 2, 45 лв. – лихва от 05.02.2017 г. ( момента на влизане в сила на заповедта за изпълнение) до 27.03.2018 г., 100, 00 лв. – разноски по изп. дело № 276/2017 г. на ЧСИ С.А., рег. № 919, с район на действие СГС в полза на взискателите ТД на НАП София - град и Топлофикация София ЕАД, 562, 73 лв. – такси и разноски съгласно Тарифа за такси и разноски към ЧСИ, 389, 67 лв. – публични държавни вземания в полза на държавата, присъединени по чл. 458 от ГПК, посочени в запорно съобщение от 13.03.2018 г. по изп. дело № 20179190400276 по описа на ЧСИ С.А..

За да отхвърли предявения иск за разликата до пълния предявен размер от 3349, 27 лв. първоинстанционният съд е приел, че след момента на влизане в сила на заповед за изпълнение от 20.09.2016 г., издадена по ч.гр.д. №50248/2016 г., по описа на СРС, 56 – ти състав ищецът е бил уведомен за наличието на подлежащи на изпълнение парични задължения, от който момент е могъл да ги погаси и по този начин да предотврати начисляването на допълнителни задължения за лихви, такси и разноски по образуваното изпълнително дело. Поради което и ответникът дължи заплащане единствено на сумите, за които е издадена Заповед за изпълнение от 20.09.2016 г. по ч.гр.д. №50248/2016 г., по описа на СРС, 56 – ти състав, заедно със законна лихва, начислена върху главницата за топлинна 2 енергия и дялово разпределение за периода от подаване на заявлението – 02.09.2016 г. до датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение – 04.02.2017 г.

С оглед оплакването във въззивната жалба за допуснато нарушение на материалния закон следва да се посочи, че според задължителните указания дадени в т.1 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд извършва самостоятелна поверка относно правната квалификация и сам определя основанието на иска, доколкото се касае до правилно прилагане на закона, вменено като задължение от императивното правило на чл. 5 ГПК.

Ограниченията в обсега на проверка на въззивната инстанция се отнасят до установяване само на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумирането на установените факти под приложимата материалноправна норма. Или за да определи действителното основание на спорното материално право, съдът винаги изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения /В този смисъл Решение № 55 от 27.04.2015 г. по гр.д. № 5558/2014 г. по описа на ВКС, І Г.О. постановено по реда на чл. 290 от ГПК, Решение № 454 от 03.06.2010 г. по гр.д. № 195/2010 г. по описа на ВКС, ІV Г.О. постановено по реда на чл. 290 от ГПК/, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес /чл. 6, ал. 2 ГПК/, съдът е задължен да разреши правния спор относно твърдените вземания съобразно твърдените от ищеца в исковата молба факти при точна и коректна интерпретации за фактите. Следователно основанието на иска е не правната квалификация на искането, а фактите, от които то произтича, и които ищецът е длъжен да посочи по силата на разпоредбата на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че както в определението от 27.05.2021 г., в което е обективиран доклада по делото, така и в диспозитива на своето решение първоинстанционният съд е посочил неправилно, че предвеният иск е с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗД. В исковата молба са изложение твърдения, че вземането произтича от неоснователно обогатяване, изразяващо се в направени от ищеца разноски и заплатени лихви по изпълнително дело, с което ответникът е спестил разходи за сметка на ищеца. Ето защо и с оглед твърденията в исковата молба, уточнителните молби и формулирания петитум настоящият състав на съда приема, че същите индивидуализират иск с правно основание чл. 59 ЗЗД. Констатираната неточност, изразяващи се в непрецизната правната квалификация дадена от първоинстанционния съд обаче не води до недопустимост на постановения съдебен акт в обжалваната част, тъй като съдът е разгледал и се е произнесъл по релевантните за спора факти и в съответствие със заявения от ищеца петитум.

По отношение на наведеното във въззивната жалба оплакване за допуснато от съда процесуално нарушение поради непроизнасяне по искане за увеличение на предявения иск следва да се отбележи, че в действителност, по делото е представена като доказателство справка, издадена от ЧСИ С.А. относно размера на задълженията по изпълнително дело № 276/2017 г., като в становище на ищеца от 21.06.2021 г. е поискано в случай, че посоченият размер на дълга в справката е по-голям от размера на заявената с исковата молба претенция, то същото изявление да се счита за увеличение на иска.

Настоящият състав на съда приема, че макар изявлението да е направено в срока по чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК, то същото не представлява по същността си надлежно формулирано искане за изменение на иска чрез увеличаване на размера му, тъй като ищецът не е формулирал ясно искането си до съда относно размера, до който да се допусне изменение на иска, а го е заявил единствено като възможност под условие, преценката на която не може да бъде възложена в дискрецията на съда с оглед на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес.

При съобразяване на обстоятелството, че съдът не е бил надлежно сезиран с искане за изменение на размера на иска, то не е налице соченото във въззивната жалба процесуално 3 нарушение с оглед на липсата на изрично произнасяне относно допускане на изменение на иска под формата на увеличение на първоначално заявения му размер.

Моментът, до който може да бъде поискано увеличение на иска е до приключване на съдебното дирене в първата инстанция – арг. чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК. Съдът не намира, че наведените във въззивната жалба оплаквания могат да бъдат разглеждани като изменение на размера на иска, поради което и въззивната инстанция дължи произнасяне относно основателността на иска по отношение на вземането така, както е заявено в първоинстанционното производство – за сума в размер на 3349, 27 лв.

С оглед на наведените оплаквания за неправилност на решението, следва да бъде посочено, че страна по облигационното правоотношение с “Топлофикация София“ ЕАД е собственикът на имота, какъвто в конкретния случай не се спори, че е ищецът, поради което и същият се явява пряк длъжник спрямо дружеството. Съществуването на наемно правоотношение между ищеца и ответника, по силата на което последният е поел задължение да заплаща консумативни разходи, не променя това обстоятелство, а единствено е основание за ангажиране на отговорността на наемателя поради неизпълнение на договорните му задължения по наемното правоотношение.

От момента на връчване на заповедта за изпълнение на ищеца в качеството му на длъжник на “Топлофикация София“ ЕАД същият е имал възможност да предприеме съответните действия по защита, както и да изпълни подлежащите на изпълнение парични задължения, с което да избегне начисляване на допълнителни лихви, такси и разноски по образуваното изпълнително дело. Обстоятелството, че ищецът не е разполагал с парични средства за погасяване на процесните задължения по издадената заповед за изпълнение, за което се навеждат твърдения във въззивната жалба, е правноирелевантно за изхода на настоящият спор, доколкото се касае до парично задължение, за което на общо основание се прилага правилото, съгласно което родът не погива и неизпълнението на парично задължение е винаги забавено. Като не е изпълнил паричните задължения, за които е издадена заповед за изпълнение от 20.09.2016 г., издадена по ч.гр.д. №50248/2016 г., по описа на СРС, 56 – ти състав, ищецът със собственото си поведение е станал причина за образуване на изпълнително дело в рамките на което е дължимо заплащането на допълнителни лихви, такси и разноски. Нещо повече, длъжник по заповедта за изпълнение е самият ищец, поради което не е налице неоснователно обогатяване, тъй като жалбоподателят е заплатил собствените си задължения. В този смисъл предявеният иск за неоснователно обогатяване за разликата над уважения размер от 2114,89 лв. до пълния предявен размер от 3349, 27 лв. е неоснователен.