Определение № 305 от 02.06.2026, Апелативен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 305 гр. Варна, 02.06.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в закрито заседание на първи юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Милен П. Славов

Членове:

Петя Ив. Петрова

Мария Кр. Маринова като разгледа докладваното от Милен П. Славов Въззивно частно гражданско дело № 20263000500236 по описа за 2026 година намира следното:

Настоящото производство е образувано въз основа на частни жалби, подадени от всяка от насрещните страни против определения, постановени по гр. д. № 647/25г. по описа на ОС-Шумен, както следва:

1.Частна жалба, подадена от Е. Г. М. чрез адв. Г. Б. от ОК-Шумен, насочена против определение № 72/30.01.26г., с което на основание чл. 130 от ГПК е била върната подадената от него искова молба с предявени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК срещу Д. А. Н. и Г. Г. А., и производството по делото е било прекратено, поради недопустимост. Счита се, че определението е неправилно и незаконосъобразно. Сочи се, че същото е постановено в нарушение на процесуалните правила на чл. 129 и сл. ГПК, тъй като с предходно определение № 1538/03.11.25г. първоинстанционният съд е приел, че исковете са допустими и редовно предявени, поради което е връчил преписи от исковата молба на ответниците. Ако е била налице нередовност, то исковата молба е следвало да бъде оставена без движение с даване на конкретни указания на ищеца за отстраняване на нередовностите, включително и досежно правния му интерес от предявените искове. На следващо място се поддържа, че първоинстанционният съд е допуснал смесване на институтите на чл. 129 и чл. 130 ГПК - при съмнения за недопустимост на иска съдът е следвало да даде указания на ищеца (например да изложи фактически твърдения, обосноваващи правния му интерес) и да му определи срок, в който да ги изпълни, като едва при неотстраняването им може да се приложат последиците на чл. 130 ГПК. В тази връзка се позовава на съдебна практика на ВКС. Изложено е още, че при заявен установителен иск за собственост, правният интерес на ищеца следва да се преценява в поширок аспект, имайки предвид поведението на ответника спрямо правата на ищеца. В случая се сочи, че ответниците отричат правото на собственост 1 върху съответните парични средства на ищеца, както извънсъдебно, така и с подадените отговори на исковата молба по делото. Поради това се счита, че за ищеца е налице правен интерес от предявените искове. И на последно място – поддържа се, че с процесното определение съдът е лишил ищеца да упражни правомощието си да предприеме изменение на редовно предявените искове от установителни в осъдителни такива. Поради всичко гореизложено се претендира отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

В предвидения срок е депозиран отговор на частната жалба от насрещните страни Д. А. Н. и Г. Г. А., и двете представлявани от адв. Б. Б. от АК-Шумен, с който същата е оспорена като неоснователна. Сочи се, че първоинстанционният съд е изпълнил точно процедурата по чл. 129 ГПК, тъй като с определение № 1527828.10.25г. е оставил исковата молба без движение и е дал конкретни указания на ищеца да обоснове правния си интерес от предявения иск спрямо всеки от ответниците. Не е налице смесване на институтите по чл. 129 и чл. 130 ГПК от първоинстанционния съд, защото прекратяването на делото е извършено с определението по чл. 140 ГПК, с което съдът е длъжен да се произнесе по всички предварителни въпроси, включително и по допустимостта на исковете, след като е взел и становището на ответниците, както и уточненията на ищеца относно правния му интерес.

Излага се още, че предявените искове против ответниците да се установи, че ищецът е собственик на посочена парична сума, платена на трето лице по посочен предварителен договор, са недопустими, тъй като в тази хипотеза може да се претендира връщане на паричната сума. Същевременно, установителен или осъдителен иск за право на собственост върху вещи изисква индивидуализация на вещите, докато парите като стойност, цифрова величина, нямат веществен характер (освен ако не се касае до конкретно индивидуализирани банкноти или монети, инкорпориращи съответната парична стойност, какъвто не е настоящият случай). Поради това исковете са недопустими. Отделно от това при наличието на интерес да се предяви осъдителен иск, за ищеца не е налице правен интерес да предяви установителен иск с оглед принципа на процесуална икономия. Допълва се, че в случая ищецът не твърди съществуване на спорното право (правото на собственост върху парична стойност) в неговия патримониум, а се сочи, че парите са платени на трето лице. Недопустим е иск за установяване съществуването на право в минал момент, освен в изрично предвидените от закона случаи. Оспорва се, че ищецът е бил лишен да предприеме изменение на иска си по реда на чл. 214 ГПК, тъй като това предполага редовно предявени и допустими искове. Съдът няма задължение да следи за бъдещи и несигурни права, които не са заявени от страните по делото. Претендира се потвърждаване на обжалваното определение.

2. Частна жалба, подадена от Д. А. Н. и Г. Г. А., и двете представлявани от адв. Б. Б. от АК-Шумен, насочена против определение № 261/30.03.26г., с което на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК е изменено определение № 2

72/30.01.2026 г., в частта му досежно разноските, като на основание чл. 78, ал.

4 от ГПК Е. Г. М. е осъден да заплати на Д. А. Н. и на Г. Г. А. направените разноски по делото в размер на по 2 400 евро за всяка, с включен ДДС. Счита се, че определението е незаконосъобразно поради неправилно приложение на нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК. Сочи се, че първоинстанционният съд не е изложил конкретни мотиви, за да приеме, че заплатените от всяка от ответниците адвокатски възнаграждения са прекомерни, нито е изложил такива при определянето им в размери от по 2 400 евро. Излага се, че защитаваният материален интерес е от 77 815 лв., а защитата е предполагала изготвянето на подробни отговори на исковата молба, в които са били изложени различни фактически и правни доводи, събиране и представяне на доказателства от чужбина, както и проучване на значителен обем съдебна практика. Платеното възнаграждение е било в размери от по 8 268 лв. с ДДС (4 227.36 евро), а без ДДС – 6 875.20 лв. и е напълно съобразен с материалния интерес. Размерът на адвокатското възнаграждение, изчислен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 на ВАдв.С е в размер на 6 890 лв. без ДДС.

Същевременно заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение е било в размер на 6 886 лв., или с 4 лв. по-ниско от заплатеното от ответниците. С оглед на това се поддържа, че е приложима и нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК в настоящата й редакция. Счита се, че заплатеното от всеки от ответниците възнаграждение се явява справедливо и обосновано, с оглед сложността и интереса на делото и извършеното от съда намаляване е незаконосъобразно.

Претендира се обжалваното определение да бъде отменено.

В указания срок е депозиран отговор на тази частна жалба от насрещната страна Е. Г. М. чрез адв. Г. Б., с който същата е оспорена като неоснователна. Поддържа се, че съдът правилно е анализирал всички критерии от нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК – фактическа и правна сложност на делото, етап на делото, липсата на проведени заседания, засегнатия интерес, неналичието на спешност на процесуалните действия, идентичност на депозираните отговори на исковата молба и всички други обстоятелства, имащи пряко касателство към предмета на делото. Неоснователно се счита възражението за сравняване на възнагражденията, заплатени от насрещните страни, в контекста на нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК, тъй като ищецът е предявил срещу всеки от ответниците по два броя искове – главен и акцесорен за лихва, а заплатеното от ищеца възнаграждение е по-ниско от заплатеното от всеки един от ответниците. Претендира се обжалваното определение да бъде потвърдено.

Частните жалби са редовни и са подадени в срок, от страни с правен интерес от обжалването на обжалваеми съдебни актове. Същите се явяват допустими.

По частната жалба против прекратителното определение.

Първоинстанционното производство е образувано по подадената на 28.10.25г. искова молба от Е. Г. М., с която е отправил искане да се признае по 3 отношение на ответниците Д. А. Н. и Г. Г. А., че той е собственик на 77 815 лв., платени на „СТРОЙЛУКС ДЖАБАРОВ“ ООД по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 04.11.22г. Наведените твърдения са били, че посоченият предварителен договор е бил сключен от ищеца по време на брака му с ответницата Д. Н.. Тъй като съпрузите живеели и работели извън България, ищецът упълномощил втората ответница (майка на Д.) да го представлява при сключване на окончателен договор за покупката на описания в предварителния договор имот. Платени на продавача по предварителния договор били общо 195 670 лв., които били предварително превеждани по банков път или изпращани в брой от съпрузите на втората ответница, която ги плащала на продавача. С подписано на 03.08.23г. споразумение между страните по предварителния договор, при което ищецът е бил представляван от втората ответница, предварителният договор бил прекратен. За прекратяване на договора обаче втората ответница не е била овластена да представлява ищеца, но последният е потвърдил пред продавача извършеното прекратяване. Изразил е обаче несъгласие с уговореното в споразумението, че платената от купувачите цена ще бъде възстановена по банкова сметка на пълномощника. След подписване на споразумението „СТРОЙЛУКС ДЖАБАРОВ“ ООД е продало имота на друго лице на 02.02.24г. С решение № 121/26.02.24г. по гр. д. № 54/24г. на ШРС гражданският брак между ищеца и първата ответница е бил прекратен по взаимно съгласие, като страните не са уреждали имуществените си отношения. Продавачът „СТРОЙЛУКС ДЖАБАРОВ“ ООД е възстановил на ищеца към момента само сума от 40 040 лв., за която няма спор от страна на дружеството и от ответницата Г. А., че е била платена от ищеца като част от цената по предварителния договор. За остатъка от платената сума в размер на 155 630 лв. е налице спор между ищеца и ответницата Г. А. с чии средства е била заплатена на дружеството, поради което последното е заявило, че ще бъде платена при наличието на влязло в сила решение, с което да бъде определено на кого да се плати.

Дотогава сумата щяла да бъде депозирана по нарочна банкова сметка. Ищецът поддържа, че след като предварителният договор е бил сключен по време на брака му с първата ответница и двамата не са избрали режим на разделност, а средствата за заплащане на цената по договора са били осигурени от двамата съпрузи, то остатъкът от 155 630 лв. е собственост при равни квоти между бившите вече съпрузи и втората ответница няма права върху тази сума.

С определение № 1527/28.10.25г. съдът е оставил без движение исковата молба и е указал на ищеца да обоснове правния си интерес от предявените искове, като по отношение на ответницата Д. Н. – да посочи налице ли е оспорване от нейна страна на твърдяното обстоятелство за право на собственост върху парична сума, а по отношение на ответницата Г. А. – да посочи налице ли е оспорване от нейна страна, предвид твърденията, че е действала като негов пълномощник, спрямо него на твърдяното обстоятелство за право на собственост върху парична сума, която подлежи на връщане от страна на трето, неучастващо по делото лице.

4

С молба от 03.11.25г. ищецът е посочил, че от страна на ответницата Д.

Н. е налице оспорване на собствеността на паричната сума, а по отношение на втората ответница – че тя е оспорила пред третото лице, в което се намира сумата, че същата принадлежи на ищеца.

С определение № 1537/03.11.25г. съдът е допуснал обезпечение на предявените по делото искове за сумата от 77 815 лв. чрез налагане на запор върху вземане на Д. Н. от „СТРОЙЛУКС ДЖАБАРОВ“ ООД по споразумение от 03.08.23г. за прекратяване на предварителен договор от 04.11.22г. до сума в размер на 77 815 лв.

В депозираните в срок отговори на исковата молба от всяка от ответниците са релевирани възражения за недопустимост на иска, а евентуално за тяхната неоснователност. В отговора на исковата молба на Г. А. същата не е оспорила сключването на описания предварителен договор, както и плащането на обща сума по него като покупна цена от 195 670 лв., което е станало чрез банковата й сметка. За произхода на посочената сума е посочено, че първата вноска от 4 000 лв. е била платена на 14.11.22г. със средства на ответницата А., която тя е предоставила на ищеца на 07.11.22г. Към момента на сключване на гражданския брак между ищеца и първата ответница на 21.07.22г., Д. е имала по банковата си сметка сумата от 70 728 евро, от която на 29.11.22г. е превела на майка си сума от 50 000 евро за заплащане на цената по предварителния договор. На 02.12.22г. Г. е превела по сметка на дружеството-продавач равностойността на посочената сума в размер на 97 650 лв. Признава, че към 29.11.22г. ищецът е превел по собствената й сметка сумата от 1 000 евро, но тя е била предназначена и изразходвана за наем на паркомясто, за заплащане на застраховка ГО и на данък за закупено от ищеца индивидуализирано МПС. Признава, че за периода от 04.01.23г. до 13.01.23г. ищецът е превел по банковата й сметка чрез 8 превода суми от по 2 500 евро, или общо 20 000 евро, а дъщеря й Д. на 19.01.23г. й превела по банковата й сметка сумата от 28 000 евро. На 23.01.23г. ответницата е превела по банковата сметка на дружеството-продавач сумата от 94 020 лв., която е равностойността на 48 165.98 евро по курс от 1.952 лв. за 1 евро. Ответницата признава още, че за периода от 28.02.23г. до 18.05.23г. (посочени по дати и размери) ищецът е превел по банковата й сметка сумите от по 2 500 евро (5 превода) и сума от 500 евро (последен превод) - общо 13 000 евро, от които на 15.03.23г. по негово искане тя е изтеглила сумата от 5 000 евро и на 22.05.23г.