Определение № 595 от 08.06.2026, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 595 гр. Перник, 08.06.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на осми юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ

Членове:

ВЛАДИМИР Р. РУМЕНОВ

ВЕЛИСЛАВ ИВ. ИВАНОВ като разгледа докладваното от ВЕЛИСЛАВ ИВ. ИВАНОВ Въззивно частно гражданско дело № 20261700500455 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274-279 ГПК вр. чл. 413, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД чрез юрисконсулт М.Н. срещу разпореждане № 13335/07.05.2026 г., постановено по ч.гр. дело № 3775/2026 г. по описа на Районен съд - Перник в частта му, с която е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417 ГПК над уважения размер на главницата от 580,21 евро до пълния й претендиран размер от 630,11 евро, представляваща застрахователна премия по договора.

В депозираната въззивна частна жалба по подробно изложени съображения се твърди, че постановеният от първата инстанция акт в неговата отхвърлителна част е неправилен и незаконосъобразен. Сочи се, че заповедният съд е излязъл извън предметните предели на производството по чл. 417 ГПК. Жалбоподателя оспорва твърдението на заповедния съд, че начисляването на договорна лихва върху застрахователна премия представлява ефект на договрна клауза, която е вероятно неравноправна. Сочи, че в конкретния случай допълнителните услуги – застраховки, които потребителят е избрал и чието финансиране било поето от ищеца, не са задължително условие за получаване на сумата по кредита, поради което законосъобразно сумите по застраховките не били включени в ГПР като разход по кредита. Жалбоподателят навежда доводи, че застрахователните премии не са разход по кредита, а представляват част от отпуснатата главница, като посочва, че потребителят разполага с възможността да се откаже от застраховката. В продължение сочи, че потребителят не заплаща премиите със собствени средства, а същите се заплащат чрез отпуснат допълнителен ресурс – кредит. Уточнява, че противно на приетото от районния съд, застраховката е допълнителна услуга, която кредитополучателят има възможност сам да 1 включва или изключва на всяка една стъпка от процеса на кандидатстването и преди одобрението на кредита. Твърди още, че липсва неяснота относно начина на формиране на ГПР. Въз основа на изложените аргументи се моли окръжният съд да отмени разпореждането в обжалваната му част и уважи заявлението изцяло. Моли се за присъждане на разноски в пълния претендиран размер.

Окръжен съд - Перник, след като се запозна с доказателствата по делото /по реда на чл.

278 ГПК/ и извършвайки служебно цялостна проверка на обжалвания акт, без да е ограничен от наведените в частната жалба оплаквания (съобразно ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК на ВКС), намира последната за процесуално допустима. Същата е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, имаща правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, съдът намира жалбата за неоснователна по следните съображения от фактическа и правна страна:

Заповедното производството под № 3775/2026 г. по описа на Районен съд - Перник e образувано по заявление на „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист на основание чл. 417, ал. 1, т. 2 ГПК срещу Н. С. Х. с ЕГН:

********** за заплащане на сумите, както следва: 630,11 EUR, представляваща главница, ведно със законната лихва за период от 08.04.2026 г. до окончателното изплащане на вземането, 80,86 EUR, представляваща договорна лихва за периода от 25.09.2025 г. до 25.03.2026 г., 75,25 EUR, представляваща мораторна лихва за периода от 25.09.2025 г. до 26.03.2026 г., както и направените в производството разноски за: държавна такса в размер на: 13, 37 евро, юрисконсултско възнаграждение в размер на: 76, 79 евро.

Съдът е отхвърлил заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417 ГПК над уважения размер на главницата от 580,21 евро до пълния й претендиран размер от 630,11 евро, представляваща застрахователна премия по договора. За да постанови разпореждането си в обжалваната му част, заповедният съд е приел, че че клаузата за заплащане на застраховки е неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, тъй като същата е уговорена във вреда на потребителя. На следващо място съдът е приел, че е налице обоснована вероятност да се приеме, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, налагаща ограничение в размера на ГПР. Съдът е посочил, че начислените застрахователни премии водят до значително оскъпяване на ползвания заем, като завишават размера на главницата, съответно влияят на размера на възнаградителната лихва.

Настоящият съдебен състав намира разпореждането на заповедния съд в обжалваната му част за правилно и законосъобразно. Мотивите, изложени от районния съд, са правилни, обосновани и законосъобразни, поради което на основание чл. 272 вр. чл. 278, ал. 4 ГПК препраща изцяло към тях. По отношение на изложените в жалбата възраженията следва да отбележи следното:

На първо място съдът намира за неоснователно възражението по жалбата, че заповедният съд е излязъл извън предметните предели на производството по чл. 417 ГПК.

С оглед разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК съдът следи служебно дали заявеното 2 вземане се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, или е налице обоснована вероятност за това, каквато проверка е дължима и при заявление по чл. 417 ГПК, когато представеният документ формално попада в кръга на документите по чл. 417 ГПК. От тук следва, че редовността от външна страна на извлечението от счетоводните книги на банката не изключва служебната проверка за съответствие на вземането с императивните норми на потребителското право. Заповедният съд не е длъжен да издаде заповед за всички заявени суми само поради това, че заявителят е банка и е представил извлечение от счетоводните си книги. При наличие на данни, че вземането произтича от потребителски договор и се основава на вероятно неравноправна клауза, съдът е длъжен да откаже заповедна защита за съответната част. Този подход съответства както на националната процесуална уредба, така и на целите на Директива 93/13/ЕИО - ефективна, служебна и превантивна защита на потребителя срещу клаузи, които създават значително неравновесие във вреда на потребителя.

Поради това, проверката за потребителска защита не е извън предмета на заповедното производството, а е част от дължимата служебна проверка. Отказът за издаване на заповед не лишава кредитора от защита. Той може да предяви претенцията си по исков ред, където при условията на състезателност да установи валидността на договора, реалния характер на застраховката, начина на формиране на ГПР и точния размер на вземането. В заповедното производство обаче принудително изпълнение не следва да се допуска за вземане, за което още от представените документи е налице най-малкото обоснована вероятност да произтича от неравноправна или непрозрачна договорна клауза.

Неоснователно се явява възражението на жалбоподателя, че застрахователната премия представлява част от „главницата“ по кредита единствено защото сумата е финансирана от кредитора и преведена от него на трето лице - застраховател. Правната квалификация на дадена сума не се определя от техническия начин на нейното превеждане, а от икономическата и правната функция. Когато част от формално отпуснатия кредитен ресурс не се предоставя реално на потребителя за свободно ползване, а служи за заплащане на свързан с кредита разход - в случая застрахователна премия, тази сума не може да бъде третирана като чисто усвоена главница. Тя представлява разход, свързан с договора за кредит.

Именно това разрешение е възприето и в практиката на Съда на Европейския съюз. В прессъобщението по дело C-744/24, Bank Polska Kasa Opieki, е посочено, че понятията „общ размер на кредита“ и „общи разходи по кредита за потребителя“ взаимно се изключват, поради което общият размер на кредита не може да включва суми, предназначени за изпълнение на ангажименти по кредита, каквито са разходите за застраховка. Съдът приема също, че лихвен процент не може да се начислява върху суми, които заемодателят използва за покриване на свързани с кредита разходи и които реално не се изплащат на потребителя.

Това разрешение е пряко относимо към настоящия спор, тъй като и тук се касае за суми, предназначени за заплащане на застрахователна премия, включени във формално посочената главница и олихвявани като част от нея.

3

Неоснователно е и възражението на жалбоподателя, че застраховката била доброволна и това да обосновава законосъобразна дължимост на заявеното вземане.

На първо място, самото формално отбелязване в договора, че потребителят „не е длъжен“ да сключва застраховка, не е решаващо. Преценката дали застраховката е действително доброволна следва да се извърши въз основа на съвкупността от договорните клаузи, начина на структуриране на кредита, включването на премията в погасителния план, начисляването на лихва върху нея и обстоятелството дали потребителят е имал реална възможност да получи кредита при същите условия без тази допълнителна услуга. На второ място, дори когато застраховката е обозначена като доброволна, тя не може да бъде включвана в главницата така, че върху нея да се начислява възнаградителна лихва, ако съответната сума не е реално предоставена на потребителя, а е предназначена за покриване на разход, свързан с кредита. На трето място, когато премията е предварително инкорпорирана в общия размер на кредита и в погасителния план, това обективно поставя потребителя в положение, при което заплащането се явява част от механизма на получаване и обслужване на кредита. В този смисъл, независимо от използваната договорна терминология, е налице обоснована вероятност клаузата да води до прикрито оскъпяване на кредита.

Следва и да се отбележи, че тези изводи се подкрепят и от актуалната практика на ВКС - Решение № 84 от 19.03.2026 г. по к.т.д. № 1533/2025 г., I т.о., в което се приема, че когато в договор за потребителски кредит е уговорено част от отпуснатата сума да се усвоява като застрахователна премия, която кредиторът превежда директно на застрахователя, този разход следва да се третира като общ разход по кредита и да бъде включен при формирането на ГПР, винаги когато сключването на застраховката е условие за получаване на кредита или за получаването му при конкретно предлаганите условия. Извежда се и значението на § 1, т.

1 ДР на ЗПК и чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО, като се подчертава, че застрахователните премии са част от общия разход по кредита при наличие на връзка между допълнителната услуга и условията на кредита. Това разрешение е приложимо и в настоящия случай, доколкото спорната застраховка е инкорпорирана в договорната конструкция, а премията е включена в погасителния механизъм.

По неравноправния характер на клаузата, настоящият съдебен състав намира, че клаузата, с която застрахователната премия се включва в главницата и се изплаща разсрочено заедно с погасителните вноски, създава, най-малкото, обоснована вероятност за неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП.

Това е така, тъй като плащането на премиите е за сметка на потребителя и оскъпява размера на получения от него кредит чрез извършване на допълнителни разходи. При това положение отново липсва яснота досежно действителния размер на ГПР в договора за потребителски кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП "неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално". В ал. 2 на същата разпоредба е предвидено, че не се приемат за индивидуално уговорени "клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе 4 върху съдържанието им, особено в случаите на договор приобщи условия". В случая, макар и да е вписано в договора, че застраховката не е задължителна предпоставка за предоставянето на кредита, тя е включена като условие за усвояване на кредита по т. 7. 2.