Решение № 1818 от 06.12.2021, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1818 гр. Варна, 06.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Ирена Н. Петкова

Членове:

Наталия П. Неделчева мл.с. Симона Р. Донева при участието на секретаря Галина Г. Славова като разгледа докладваното от мл.с. Симона Р. Донева Въззивно гражданско дело № 20213100501583 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, депозирана от В. ИВ. ИВ. с ЕГН: **********, чрез адв.

В.В., срещу Решение № 260781 от 8.03.2021 г., поправено с Решение № 261624 от 17.05.2021 г., постановени по гр. д. № 12596/2019 г. по описа на Районен съд-Варна, с което В.И. е ОСЪДЕН ДА ЗАПЛАТИ на ЦВ. К. Н. с ЕГН **********, на основание чл. 45 ЗЗД сумата от 10 569,67 лв., представляваща разходи за поправяне на нанесени от ответника щети на лек автомобил BMW рег. № *****************, причинени от ПТП на 27.04.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на иска в съда - 7.08.2019 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 202,58 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 30.05.2019 г. до 06.08.2019 г., както и Е ОСЪДЕН да заплати на ЦВ. К. Н. сумата от 200 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в следствие на ПТП от 27.04.2019 г., изразяващи се в причинени на ищцата неудобство поради лишаване от ползването на личния автомобил, преживян стрес, притеснения, емоционален дискомфорт, психическо напрежение, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на иска в съда – 7.08.2019 г. до окончателното изплащане, на основание чл. 45 ЗЗД.

Въззивникът намира обжалваното решение за очевидно неправилно и необосновано, предпоставено от базова липса на познания в областта на материалното гражданско право, обусловено от съществени процесуални нарушения, постановено без да са обсъдени всички възражения на страните и при приемане за установени на факти в противоречие с доказателствата по делото, които са обсъдени превратно. Сочи, че съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, като е дал ход на делото в съдебно заседание на дата 10.02.2021 г., въпреки наличие на пречките по чл. 142, ал. 2 ГПК. Според въззивника препятствието той и адвокатът му да се явят в съдебно заседание е било отложен полет от 1

София до Варна, а самият въззивник - бил болен.

По отношение на правилността на съдебното решение въззивникът сочи, че съдът е формирал фактическите си изводи само на база на приложения по делото Протокол от ПТП с № 1656802 от 27.04.2019 г. Твърди, че протоколът не се ползва с обвързваща доказателствена сила относно причината за ПТП-то. Именно за това по делото е било допуснато изслушване на свидетели на двете страни, но съдът не обсъдил изобщо показанията на част от тях.

Намира за неправилен извода на съда, че от установената фактическа обстановка по делото той не е оборил презумпцията за вина, като сочи, че от показанията на свидетелите се е установило, че е направил всичко зависещо от него автомобилът да остане в спряло положение. Твърди, че процесното ПТП е настъпило в резултат на случайно деяние, доколкото той не би могъл да предвиди, че управляваният от него автомобил ще тръгне сам на заден ход при положение, че е поставил колата на паркинг и е вдигнал ръчната спирачка.

Въззивникът счита за необосновано решението на съда, да отхвърли възражението му за съпричиняване, доколкото отново не са обсъдени всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, в това число и изявленията на самата ищца, които съдържат признание на неизгодни за нея факти. Сочи, че действително заключението по допуснатата по делото САТЕ не е било оспорено от него, но това се дължало единствено на горепосоченото процесуално нарушение от страна на съда, изразяващо се в даване ход на делото, при наличие на пречки за това. Също така намира, че съдът не е обсъдил показанията на свидетеля Ил.Б., които съдържали данни за два факта с правно значение за съпричиняването - първо, че ответникът вече е започнал да прави маневра за паркиране и второ, че ищцата умишлено е запушила пътя им. Сочи, че съдът изобщо не е изложил мотиви кое точно деяние на ответника се явява противоправно. Не е посочено коя норма е нарушена, като липсата на мотиви в тази насока прави на практика невъзможно излагането на оплаквания срещу този решаващ извод на съда.

По отношение на размера на претърпените вреди счита, че съдът голословно е кредитирал заключението в частта, в която е прието, че общият размер на вредите по автомобила възлиза на 4,108.80 лева- труд и 8,051.82 лева- за нови части. Сочи, че доколкото всеки е длъжен да възстанови вредите, които е причинил другиму, то ответникът дължи репариране на действителните вреди, затова не може да бъде осъден да заплати стойността на нови авточасти при положение, че не е доказано по делото, че употребяваният автомобил БМВ е бил с нови части. Намира, че тъй като ищецът не е доказал увредените му части да са оригинални или нови, то няма как съдът да осъди ответника да му заплати обезщетение по стойност на оригинални части, след като е останало недоказано, че увредените елементи са оригинални. Отделно от това счита, че ищцата не е била длъжна да отремонтира автомобила в официалния сервиз на марката, а е можела да стори това в друг сервиз, в който трудът е по-евтин.

Въззивникът счита, че не е налице основание съдът да кредитира т.нар. „втори вариант" на експертизата, доколкото вещото лице на стр. 7 от протокол от 10.02.2021 г. изрично е заявил, че и в други сервизи е могъл да бъде извършен процесният ремонт, а на въпрос на ищцата е отговорил, че извършването на ремонт в гаранционен сервиз би имало значение при продажба, ако колата има сервизна книжа и е била обслужвана в само такъв сервиз. На последно място сочи, че съдът изобщо не е обсъдил и видимите противоречия в т.нар. втори вариант предвид това, че в него е посочено, че дължимото възнаграждение за труд възлизало на 4,108.80 лева, което предпоставя извод, че в избрания от ищцата сервиз автомобилът е ремонтиран в рамките на 63.4 астрономически часа при ценова става от 64.80 лева с ДДС. В самото заключение на вещото лице обаче никъде не е потвърдено, че за ремонта на тези щети са били необходими осем работни дни.

Също така сочи, че възникват основателни съмнения относно обосноваността и 2 правилността на т.нар. първи вариант на експертизата, определящ действителната стойност на вредите на 6,588.48 лева. Ако след разоборудването на автомобила в сервиза са били установени други щети, ищцата е имала възможността да извика представител на застрахователя, за да се удостовери действителното им наличие. При това положение липсва основание да се кредитира изложеното от вещото лице, че е имало и други щети по автомобила, които били установени впоследствие.

По отношение на присъдените неимуществени вреди сочи, че в тази част решението също е очевидно неправилно, доколкото по делото не е събрано нито едно доказателство, което да установява претърпените неимуществени вреди от ищцата. Моли за отмяна на решението и отхвърляне на исковете. Претендира и сторените в двете съдебни инстанции съдебно-деловодни разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от страна на въззиваемата ЦВ. К. Н., чрез адв. П.В., в който се излагат доводи за правилността на решението. Намира за неоснователно твърдението на въззивника, че е бил лишен от правото да участва в последното по делото открито съдебно заседание. Счита, че процесуалният представител на ответника е имал възможност да организира пътуването си от София до Варна и по друг начин. От друга страна сочи, че макар да не се е явил в съдебното заседание, адвокатът на ответника е изразил становище по същество на спора с писмена молба, депозирана по делото на 9.02.2021 г., в която е изложил становището си по отношение на събраните доказателства. Намира за неоснователно и твърдението, че съдът е постановил решението си само въз основа на протокола от ПТП, като сочи, че от мотивите на съдебния акт е видно, че е обсъден в цялост събрания доказателствен материал. Сочи, че безспорно по делото се е установило, че ответникът виновно е причинил процесните щети, а страните са подписали въпросния протокол от ПТП без възражения по отношение на механизма, при който са настъпили вредите. Счита, че правилно съдът не е кредитирал показанията на свидетеля Ил.Б., тъй като същите не отговорят на действителното положение на автомобилите по време на удара, а и от показанията на свидетелят не може да се установи, че ръчната спирачка на автомобила на ответника е била вдигната преди ПТП.

От друга страна сочи, че от приетата по делото САТЕ се е установило, че уврежданията по автомобила на ищцата са настъпили в резултат на процесното ПТП, като вещото лице е отрекло то е да настъпило по начина, по който го описва свидетелят Б.. Сочи, че от заключението на вещото лице се е установило и, че отремонтирането на автомобила е било възможно само в специализирания сервиз на марката, поради което и възражението на въззивника в този смисъл е неоснователно. Намира за неоснователно и твърдението, че процесното ПТП е станало изцяло по вина на ищцата, доколкото данни за виновно поведение от нейна страна липсват по делото. В този смисъл сочи, че няма никакви данни и за съпричиняване на вредите. По отношение на действителния размер на вредите сочи, че по делото категорично се е установил точният размер на разходите, извършени за ремонт на автомобила, както и действителното им заплащане. Сочи, че ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в преживяна уплаха, притеснение, неудобство, като наред с това е била лишена един месец от автомобила си, който ползва както за лични нужди, така и за служебни ангажименти. Претендира разноски.

По делото е постъпил и отговор на въззивната жалба лично от самата въззиваема, в който същата намира изложените възражения за неоснователни.

Третото лице помагач на страната на въззивника – ЗАД „ОЗК- Застрахован“ АД, чрез адв. Т.С. е изразило становище по депозираната въззивна жалба, в което се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното решение във връзка с определяне на размера на дължимото обезщетение, както и за липсата на съпричиняване на вредоносния резултат.

По делото е постъпила и частна жалба с вх. № 288190/25.05.2021 г., депозирана от В. ИВ. ИВ. с ЕГН **********, чрез адв. В.А. В. от САК, срещу Решение № 261624 от 3

17.05.2021 г., с което съдът е отказал изменение на Решение № 260781 от 8.03.2021г., постановено по гр. д. № 12596/2019 г. по описа на РС Варна, в частта за разноските, с което са присъдени в полза на ищцата ЦВ. К. Н. 3 118,29 лв.

Жалбоподателят моли в полза на ищцата да бъдат присъдени 1 450,96 лв., вместо горепосочената сума. Сочи, че заплатените от ищцата разноски за държавна такса и депозити за вещи лица са в общ размер на 854,31 лв., поради което разликата до 4008,25 лв. представлява прекомерно адвокатско възнаграждение. Сочи, че съгласно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при иск в размер на 12 857,70 лв., адвокатският хонорар следва да бъде в размер на 915,15 лв., а за всеки от останалите искове по 300 лв., поради което дори да се приеме, че ответникът дължи заплащане на хонорар за всеки от исковете, то той следва да бъде в размер на 1515,15 лв.. Твърди, че поради допуснатото от съда процесуално нарушение, ответникът е бил лишен от възможността да възрази за прекомерност на разноските. Предвид горното, моли на ищцата Ц.Н. бъде присъдена сума в размер на 1 450 лева.

С отговора си Ц.Н. моли жалбата на В.И. да бъде оставена без уважение. Сочи, че не са налице процесуални нарушения, допуснати в производството пред първа инстанция, респективно не са представени доказателства за наличие на пречки за явяване по делото от страна на ответника и неговия процесуален представител. Твърди, че възражението за прекомерност не е направено в срок, макар по делото да е била депозирана молба по същество на спора на 9.02.2021 г. Същото е и неоснователно, тъй като самият ответник е претендирал разноски в размер на 3 500 лв. за адвокатско възнаграждение, което е повече от претендираното от ищцата.