Решение № 899 от 15.03.2018, Районен съд - Пловдив

Р Е

Ш Е Н

И Е

№ 899

Гр. Пловдив, 15.03.2018 г.,

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛОВДИВСКИ

РАЙОНЕН СЪД,

ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XXII граждански състав, в публично заседание на петнадесети февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

Районен съдия: Кирил Петров при участието на секретаря Лиляна Шаламанова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 17765 по описа на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на Част втора, Дял първи ГПК.

Производството по делото е образувано по искова молба на Н.Н.Х., ЕГН **********, против “Водоснабдяване и Канализация“ ЕООД, ЕИК *********, с която е предявен иск за установяване несъществуването на вземане в размер на: сумата от 2 404.61 лв. – главница представляваща незаплатена сума по предоставени услуги за периода 14.02.2002 г. до 12.09.2011 г., ведно със законната лихва от 06.10.2011 г. до окончателното изплащане на задължението; сумата от 510.12 лв. – мораторна лихва; сумата от 300 лв. юрисконсултско възнаграждение и сумата от 58.29 лв. разноски, за което вземане е издаден изп. лист по ч. гр. д. № ***г. на ПРС, и е образувано изпълнително дело № ***г. по описа на СИС към РС П..

Твърди се, че по издаден изп. лист по ч. гр. д. № ***г. на ПРС ищецът е осъден да заплати на „Водоснабдяване и Канализация“ ЕООД посочените по-горе суми. Било образувано изпълнително дело № ***г. по описа на СИС към РС П.. С молбата за образуване ответното дружество било поискало от съдебния изпълнител изпълнението да бъде насочено върху движимите вещи, находящи се в жилището на ищеца, както и срещу недвижими имоти и трудово възнаграждение. Излага се, че ищецът не дължи изпълнение по претендираните суми, тъй като същите били погасени по давност. Смята, че давността е изтекла в периода 12.09.2011 г. – 12.09.2014 г. Цитира ТР № 3/2011 г. от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, като твърди, че в случая се касае до периодични платежи и ТР № 2 от 25.06.2015 г. по т. д. 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като счита, че липсват действия по изпълнителното дело, които да са довели до спиране или прекъсване на давността. Посочва, че единственото изпълнително действие, което би могло да прекъсне погасителната давност е насрочването на опис на движими вещи на длъжника на 23.08.2017 г. и, то само, ако същият е бил извършен. Моли предявеният отрицателен установителен иск да бъде уважен.

Претендира разноски.

В срока по чл.131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който твърди, че искът е изцяло неоснователен. Излага, че изпълнителното дело не е прекратено по силата на разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Твърди, че в периода 05.03.2014 г. – 24.07.2017 г. по изпълнителното дело са извършени редица действия, подробно описани в отговора на исковата молба. Вземането не било погасено по давност. На 11.06.2014 г. бил наложен запор по изпълнителното дело върху банкова сметка ***.

Самото искане за опис на движими вещи също прекъсвало давността. Навява, че неподаването на възражение по чл. 414 ГПК в срок означава съгласие с подробно описаните в заповедта за изпълнение суми, като твърди, че давността се прекъсва не с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а с влизане в сила на заповедта за изпълнение на парично задължение. Намира, че давността текла в периода от 14.02.2002 г. до датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение на парично задължение не следва да е предмет на настоящия спор, доколкото не е подадено възражение от длъжника. Твърди ищецът да е извършвал плащания по изпълнителното дело, както и, че на 21.09.2010 г. за част от сумите предмет на производството било сключено споразумение, което обаче останало неспазено от ищеца. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

В случая, доколкото се касае за отрицателен установителен иск, в тежест на ответната страна е да установи съществуването на задължението по процесния изпълнителен лист, като в тежест на ищцовата страна е да установи твърдението си за изтекла погасителна давност.

Институтът на давността не се прилага служебно, но доколкото в тази връзка са наведени твърдения в исковата молба за недължимост на сумите по изпълнителния лист, то съдът е длъжен да се произнесе по въпроса.

Претенцията е допустима. Ако длъжникът не възрази в срок, заповедта влиза в сила, а единствената възможност за оспорване на самото вземане са основанията по иска с правно основание чл. 424 ГПК. Извън тях и след срока по чл. 424, ал. 2 ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основанията по чл. 423 ГПК. В този смисъл, когато е предявен отрицателен установителен иск, в който ищецът се основава само на факти и обстоятелства настъпили до изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, то същият би бил недопустим /така определение № 292 от 3.06.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 156/2011 г., III г. о. и определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о./. Не са въвеждани твърдения в исковата молба за оспорване на възникването на задълженията, качеството на потребител на ищеца, размера на потребеното количество вода, които възражения дори да бяха направени, не би следвало да се разглеждат, тъй като заобикалят реда по чл. 424 ГПК. Ищецът се позовава единствено на погасителна давност.

Ищецът се позовава на погасителна давност, настъпила за периода 14.02.2002 г. – 12.09.2011 г. и след това за периода 12.09.2011 г. – 17.11.2017 г. - виж исковата молба и протокол от съдебно заседание от 25.01.2018 г. /л. 154гръб/. Видно от ч. гр. д. № ***г. заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е подадено на 06.10.2011 г., заповедта е влязла в сила на 15.11.2011 г., а изпълнителният лист е издаден на 08.12.2011 г. Към настоящия момент, с предявяването на иска по чл. 439 ГПК, страната се позовава на новонастъпил факт - период от време изминал след датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение. Настъпилите след датата на влизане в сила на заповедта за изпълнение факти не се преклудират от влязлата в сила заповед и възможността длъжникът да възрази. Когато времето е част от правопораждащия юридически състав /да включва предходен период, но да се добави дори и само един ден/, то може да обуслови разлика в предмета на спора /виж определение № 273/26.05.2010 г., гр. д. №

278/2010г.. III г. о. на ВКС/. Т. е. следва да се разгледа възражението за давност за целия период 14.02.2002 г. – 17.11.2017 г., доколко е прибавен период към този, който е изтекъл до влизане в сила на заповедта – предметът на настоящото дело се различава качествено и не съвпада с обстоятелствата настъпили до изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Ето защо и ищецът позовавайки се на новонастъпил факт - на периода от време настъпил след влизане в сила на заповедта за изпълнение, не заобикаля реда за оспорване на вземането в чл. 424 ГПК. В тази връзка настоящият съдебен състав не споделя становището застъпено в „удебеленото“ в писмената защита на ответника решение на ПОС по в. гр. д. № *** г. Наслагването на период от време върху изтекъл период от време променя обстоятелствата настъпили до влизането в сила на заповедта за изпълнение. Освен това давността тече отделно за всяко вземане за консумирана вода, няма как при липса на законова предпоставка за спирането или прекъсването на давността от определена дата /влизането в сила на заповедта/ да започне да тече обща давност върху всички вземания по изпълнителния лист.

За яснота на изложението разглеждането на твърденията за настъпила погасителна давност ще се сведе до два отделни периода от 14.02.2002 г. до 05.03.2014 г., когато е подадена молба за образуване на изп. д. № *** г. на ДСИ при СИС РС Пловдив и за периода от 05.03.2014 г. – до датата на исковата молба 07.11.2017 г.

В случая се касае за периодични вземания, които се погасяват с кратката тригодишна давност, според нормата на чл. 111 ЗЗД, като извършените действия след изтичане на давността, не могат да породят своите правни последици. Вземанията за консумирана питейна и отдадена канална вода покриват признаците на понятието „периодични плащания”, което налага извода, че приложима по отношение на тях е кратката тригодишна погасителна давност, установена в чл.111,, б.”в” ЗЗД /виж решение

№ 134 от 01.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 135/2011 г., II т. о., решение № 397/14.12.2012г., по гр.д. № 520/2012г. на ІІІ г.о. на ВКС и др./ .

Влязлата в сила заповед за изпълнение не прави давността петгодишна. Разпоредбата на чл.

117, ал. 2 ЗЗД е неприложима при заповедното производство, приключило без да се стигне до иска за признаване на изпълнението. Заповедта по чл. 410 и чл. 417 от ГПК и издаденият изпълнителен лист нямат последиците на съдебно решение за установяване на съществуването на вземането по кредитора по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Това е така, защото изпълнителният лист, издаден по реда на тези производства се издава без да се провежда исково производство, в което със сила на пресъдено нещо да е установено съществуването на вземането на кредитора.

Срокът на новата давност по чл. 117, ал.1 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това производство, като разпоредбата на чл.

117, ал.2 ЗЗД не намира приложение. В настоящия случай вземанията на ответника са установени със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, срещу която няма данни да е подадено възражение по чл. 414 ГПК, съответно да е проведено исково производство по чл. 422 ГПК, и която макар да притежава сила, аналогична на силата на пресъдено нещо, не е акт, постановен в резултат на спорно и състезателно исково производство.

Съгласно мотивите на ТР№2/2013г. на ОСГТК на ВКС започването на производство, в което длъжникът не участва (каквото действие е подаването на заявление по чл. 410 от ГПК), не може да прекъсне давността, а разпоредбата на чл. 116, б. "б" е изключителна и не може да бъде тълкувана посредством аналогия на правото. Поради това подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността, която е започнала да тече за съответното вземане съобразно общите правила. Нито с влизането в сила на заповедта за изпълнение, респ. с издаването на изпълнителния лист, поради неподаване на възражение в срок започва да тече нова давност. Това разрешение се осланя на императивните норми на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД, в които основания за спиране и/или прекъсване на давността свързани с инициирането на заповедното производство и издаването на изпълнителен лист въз основа на заповед за изпълнение, не са предвидени, а както се посочи по-горе последиците на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, са неприложими в настоящия случай, тъй като заповедта за изпълнение е влязла в сила без провеждане на исково производство, т. е. без вземанията да са установени с влязло в сила решение. Относно обстоятелството, че подаването на заявлението и влизането в сила на заповедта не са обстоятелства прекъсващи давността виж и решение № 42 от 26.02.2016 г. по гр. д. № 1812/2015 г. на IV г. о.

С определение от 22.12.2017 г. е указано на ответника, че е в негова тежест да установи спирането или прекъсването на предвидения давностен срок. Представено е споразумение № ***г. за разсрочване на задължения между „Водоснабдяване и канализация“ ЕООД и Н. Х. за задължения на Н. Х. по фактури за периода 31.03.2000 г. до 20.09.2010 г. Ответникът твърди, че вземанията по споразумението частично се припокриват с процесните. С решение № 100/20.06.2011 г. по търг. дело

№ 194/2010 г. на ІІ-ро т. о. е прието, че признание по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а” от ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Това е така, защото признаването на фактическия състав все още не означава признаване на последиците от този фактически състав към момента на признаването. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора. Достатъчно е волеизявлението на длъжника за това да е еднозначно, като то може да е направено изрично – писмено или устно /виж решение № 131/ 23.06.2016 г. по гр. дело № 5140/2015 г. на IV г. о. на ВКС и др./. Волеизявление за погасяване дълга по изпълнителното дело без пряко и недвусмислено заявление, че длъжникът е задължен към кредитора, без припознаване дълга като свой и без индивидуализирането на дълга, няма последиците на чл. 116, б. „а“ ЗЗД.

Разпечатката съдържа 32 от 116 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/ccb00973-59c0-4b93-9629-56d9ffe5d61a