Решение № 5944 от 29.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5944 гр. София, 29.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело № 20241110166405 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и сл.

Образувано е въз основа на искова молба на А. Е. Я. срещу „.“ ООД.

Ищецът твърди, че на . г. сключил с ответника договор за паричен заем № ., по силата на който ответникът му дал в заем паричната сума в размер на 1 000 лева, а ищецът поел задължението да му я върне до 21. 06. 2022 г. и да му заплати възнаградителна лихва в размер на 40, 05 % на годишна основа на осемнадесет ежемесечни вноски. Страните уговорили и задължение за ищеца да предостави обезпечение, а в случай че не изпълни това свое задължение – уговорили неустойка в размер на 2 018 лева и 36 стотинки. При това положение в договора бил посочен годишен процент на разходите 48, 28 %. Ищецът твърди, че има качеството на потребител и че към така сключения договор следва да се прилагат правилата на ЗПК. Излага доводи, че неустойката е трябвало да бъде включена при изчисляването на годишния процент на разходите по кредита, но това не е било сторено, както и че при правилното изчисляване на годишния процент на разходите по кредита той значително би надхвърлил петкратния размер на законовата лихва. Твърди освен това, че неустойката е уговорена в отклонение от обезпечителната и обезщетителната си функция и накърнява добрите нрави, като се позовава на тълкувателна съдебна практика. Прави извод, че договорът за паричен заем е недействителен, както и че всички заплатени във връзка с него парични суми от ищеца над чистата му стойност от 1 000 лева са платени при изначална липса на основание. Тези заплатени при изначална липса на основание парични суми. Иска от съда да признае сключения между ищеца и ответника договор за паричен заем № . от . г. за недействителен, както и да осъди ответника да заплати на ищеца сумата в размер на общо 2 420 лева, дадена при начална липса на основание, ведно със законовата лихва от датата на подаването на исковата молба до окончателното й изплащане. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва исковете като неоснователни. Обосновава, че договор за паричен заем номер . от . г. отговаря както на изискванията на ЗПК, така и на тези на ЗПФУР. Изтъква, че ищецът е бил наясно с всички условия по договора, като сам е избрал параметрите и условията му, поради което клаузите 1 се явявали индивидуално уговорени. Поддържа, че той е разполагал с правото си да се откаже от договора в продължение на цели четиринадесет дни, за което е бил информиран, но не го е упражнил. Твърди, че уговорената възнаградителна лихва е ясна и няма неравноправен характер. Заявява, че при формирането на годишния процент на разходите били спазени всички закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисквания. Отрича годишният процент на разходи да превишава петкратния размер на законовата лихва, определен към момента на сключването на договора. Във връзка с това намира и че уговорката за възнаградителна лихва не би могла да противоречи на добрите нрави, при положение, че нейния размер не превишава установения от закона максимум от петкратния размер на законната лихва, като се позовава на съдебна практика. Признава, че неустойката не е била включена като разход при изчисляването на годишния процент на разходите, но обяснява, че това било така, защото годишният процент и компонентите му трябвало да бъдат посочени към датата на сключването на договора, а неустойката трябвало да бъде заплатена само в случай, че кредитополучателят не осигури обезпечение след сключването на договора.

Позовава се на чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48ЕО, според която при изчисляването на годишния процент на разходите не се взимали предвид сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит. Към датата на сключването на договора кредиторът не бил знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Отрича неустойката да представлява лихва, като подробно разграничава уговорката за неустойка от тази за възнаградителна лихва. Отрича и да е осъществил заблуждаваща търговска практика. Изтъква, че този договор бил двадесет и вторият от общо двадесет и три, във всеки един от които ищецът се бил съгласил да уговори подобна неустойка. Всъщност поведението на ищеца било в пряко противоречие с добросъвестността, която страните дължали в преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД, и принципа, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Отрича да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП. Намира за неоснователни доводите за нищожност поради липса на направена проверка на кредитоспособността на потребителя, изтъква че клаузите са ясни и написани на разбираем език, че потребителят е разполагал с информация за тях преди сключването на договора, което сам инициирал, както и че е сключил общо двадесет и три договора за кредит със сходни клаузи, което изключвало възможността те да са неравноправни. Във връзка с осъдителния иск изтъква, че неоснователността на установителния иск обуславя неоснователността и на осъдителния. Иска от съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

След като съобрази твърденията на страните и събраните доказателства, Софийският районен съд направи следните фактически и правни изводи.

Исковата молба е подадена от заинтересовано лице чрез надлежно упълномощен процесуален представител и отговаря и на останалите формални изисквания на чл. 127 и чл.

128 ГПК, поради което е редовна, а предявените с нея искове са процесуално допустими.

Няма пречка да бъде съединен осъдителен иск с обуславящ го установителен иск.

Предявени са два кумулативно съединени иска, първият от които установителен и с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, а вторият осъдителен и с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 23 ЗПК.

По иска с правна квалификация чл. 26,ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че между страните е сключен договор за паричен заем № . от . г., както и че същият е нищожен на някое от посочените в исковата молба обстоятелства.

По иска с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че е заплатил в полза на ответника сумата в размер на 2 420 лева, а в тежест на ответника е да докаже, че същата е получена на годно правно основание.

С доклада по делото съдът е указал, че ще следи служебно за наличието на неравноправни клаузи.

2

Според приложените към заявлението заверени преписи от договор за паричен заем „.“ № . от . г., общи условия на „.“ ООД за заеми „.“ и тарифа за таксите и разходите, събирани от „.“ ООД от неговите клиенти във връзка с предоставяните от дружеството заеми „.“, заявителят е предоставил на длъжника парична сума в размер на 1 000 лева, а той се е задължил да му върне главницата заедно с фиксирана възнаградителна лихва в размер на 40, 05 % (изчислена на годишна основа) на осемнадесет месечни вноски, четири от които в размер на 33 лева и 38 стотинки, а останалите десет в размер на 90 лева и 58 стотинки.

Годишният процент на разходите при това положение според данните по договора за потребителски кредит е в размер на 48, 28 %. От друга страна, заявителят и длъжникът са уговорили също неустойка в размер на 2018 лева и 36 стотинки, дължима в случай на неизпълнение на длъжниковото задължение да представи уговорено обезпечение (т. 6. 2 от договора във връзка с чл. 33, ал. 1 от общите условия).

Като доказателство по делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира като компетентно изготвена. От нея се установява, че между страните е бил сключен процесния договор за заем, като впоследствие ищецът е заплатил доброволно сумата от 1045,00 лв. на три вноски в период 04.02.2021 г. до 14.06.2021 г. Впоследствие поради последващо неплащане по кредита е образувано изпълнително дело от взискател „.“ ООД и длъжник А. Е. Я., по което е била събрана от ЧСИ сума в общ размер 2306,60 лева.

От тази сума ЧСИ е задържало 601,79лв., имало е публични вземания в размер 30,00лв. и сумата, останала за взискателя е в размер 1674,81лв. Вещото лице посочва, че получените суми са разпределени по следния начин: 942,80 лв. главница, 388,30 лв.-неолихваяеми вземания, лихви към главницата- 44,26 лв., погасени разноски по ИД-250,00лв., погасени разноски по ГД:

49,45лв., възстановени авансови такси-48,00лв. Освен това според експертното заключение, без да се включва неустойката, размерът на ГПР по процесния договор е: 48,30%, а при включване на неустойката (2018,36лв.), се формират 18 броя анюитетни вноски по 190,00лв. всяка. Вещото лице дава два варианта на заключението в зависимост от това дали уговорената между страните неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение се отчита като разход по кредита или не се отчита като такъв разход. Ако тя се отчита като разход по кредита, то действителният годишен процент на разходите възлиза на 631, 74 %. Ако ли не се отчита, то действителният годишен процент на разходите възлиза на 48, 30 %.

Според императивните правила на Закона за потребителския кредит (ЗПК) годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, били те настоящи или бъдещи, в това число и преки и косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид, като така определения годишен процент на разходите не може да надхвърля петкратния размер на законовата лихва по просрочени задължения, определена от Министерския съвет (чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК). Под общи разходи по кредита за потребителя на свой ред се разбират всички разходи по кредита, включително такси, комисиони и всички други видове разходи, които са пряко свързани с договора за потребителски кредит, известни са на кредитора и трябва да бъдат заплатени от потребителя, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит (пар. 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби към ЗПК). Неустойката по т. 6. 2 от договора от договора за кредит следва да се приеме за сигурен разход по кредита. Достатъчно косвени доказателства за това се съдържат в самия текст на договора – от една страна, задължението за предоставяне на обезпечение е свързано с редица трудно изпълними условия и трябва да бъде осъществено в кратък тридневен срок; от друга страна, още с погасителния план, който е неразделна част от договора за потребителски кредит и е бил съставен на датата на сключването на договора, страните са предвидили, че това задължение няма да бъде изпълнено, като са разсрочили плащането на свързаната с него неустойка. Ако този сигурен разход по кредита беше включен при изчисляването на годишния процент на разходите по кредита, неговият размер щеше да е съществено по-голям от посочения от страните в 3 договора. Ето защо първостепенният съд предпочита варианта на експертното заключение по съдебно-счетоводната експертиза, според който действителният годишен процент на разходите по договора за потребителски кредит възлиза на 631,74%.

Пропускът на страните да посочат действителния размер на годишния процент на разходите в договора за потребителски кредит обуславя недействителността му на основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Смисълът на изискването в договора за потребителски кредит да бъде посочен тъкмо действителният годишен процент на разходите произтича от правото на потребителя да може да прецени правилно икономическите последици от сключването на договора, както и да може да направи адекватно сравнение с предложения за сключването на други договори за потребителски кредит (така че да може евентуално да „рефинансира“ кредита). Затова посочване в договора на годишен процент на разходите, който не съответства на действителния, съставлява заблуждаваща търговска практика и следва да се приеме за нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В сходен смисъл е трайната съдебна практика на почитаемия Софийски градски съд (решение № 3609 от 04. 07. 2023 г. на СГС, II – А въззивен състав, по в. гр. дело № 8049/2022 г.; решение № 4456 от 11. 08. 2023 г. на СГС, II – Е въззивен състав, по в. гр. дело № 1898/2022 г.; решение № 4304 от 02. 08. 2023 г. на СГС, IV – Е въззивен състав, по в. гр. дело № 8430/2022 г.; решение № 4067 от 20. 07. 2023 г. на СГС, II – В въззивен състав, по в. гр. дело № 9689/2022 г.; решение № 4058 от 20.07.2023 г. на СГС, II – В въззивен състав, по в. гр. дело № 7753/2022 г.; решение № 3868 от 13. 07. 2023 г. на СГС, II – Б въвззивен състав, по в. гр. дело № 62/2023 г.; решение № 3480 от 06. 07. 2023 г. на СГС, II – Д въззивен състав, по в. гр. дело № 9659/2022 г.; решение № 2449 от 16. 05. 2023 г. на СГС, IV – А въззивен състав по в. гр. дело № 87/2022 г.; решение № 1407 от 22. 03. 2023 г. на СГС, IV – Д въззивен състав, по в. гр. дело № 1167/2022 г.).