Решение № 192 от 27.03.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 192 гр. София, 26.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Х.а при участието на секретаря Александра В. Карамфилова като разгледа докладваното от Албена Бонева Касационно гражданско дело № 20228002104814 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Х. К.

П., чрез адвокат И. Х., срещу въззивно решение № 127/29.08.2022 г., постановено от Великотърновския апелативен съд по в.гр.д. № 40/2022 г. в частта, с която искът му против Прокуратурата на Република България по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен „за разликата над 16 500 лв. до 76 630 лв.“ (последната сума е сборът от цената на иска за обезщетение на неимуществени вреди от 40 000 лв. и на имуществени вреди от 36 630 лв.), ведно с обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 29.07.2018 г. до окончателното издължаване.

Касационната жалба поставя във висящност и решението в частта за разноските.

Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: кои обстоятелства са от значение за определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди по иск с правно осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и длъжен ли е съдът да се мотивира как всяко от тях влияе при определяне крайния размер на дължимото обезщетение според чл. 52 ЗЗД.

На въпросите е даден отговор в константната практика на Върховния касационен съд, намерила израз и в посочените в изложението към касационната жалба съдебни актове ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. на ВКС по т.д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС, решение № 350/17.10.2011 г. по гр.д. № 1382/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 70/2012 г. по гр.д.

№ 748/2011 г. на III г.о., решение № 158/2012 г. по гр.д. № 708/2011 г. на IV г.о., решение № 1

59/2016 г./ по гр.д. № 3340/2015 г. III г.о.о, решение № 215/2014 г. по гр.д. № 1287/2014 г. на IIII г.о.о, решение № 182/2016 по гр.д. № 1331/2016 г. на III г.о., решение № 26/11.02.2019 г. по гр.д. № 1467/2018 г. на IV г.о. В цитираните съдебни актове обобщено е отговорено по приложението на чл. 52 ЗЗД, че справедливото обезщетение се определя при съобразяване с всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства. Във всички хипотези на чл. 2 ЗОДОВ релевантни са вида на нематериалните увреждания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, интереси и ценностна система, трудовата биография, отражението върху личния, обществения и професионалния живот; стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. В хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДВ от значение е още тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, вкл. накърнен ли е принципът за разумен срок; интензивността на процесуалните действия спрямо подсъдимия – извършените с негово участие процесуални действия, участия в съдебно заседание; има ли постановен акт на съд, с който да е признат за виновен; наложените мерки за неотклонение – тяхната тежест и вид, те ограничили ли са и по какъв начин правата му. Във всички случаи паричният еквивалент на неимущественото увреждане съдът определя към датата на деликта, в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – датата на прекратяване на наказателното производство, изхождайки от общественоикономическите условия в страната, а присъдената от този момент лихва има компенсаторен характер.

Справедливостта още изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези.

В случаи на наложена мярка задържане под стража, от значение са още условията в мястото, където е изпълнявано наложеното наказание „лишаване от свобода“, режимът, отношението на затворническата администрация, данни за психически или физически тормоз и дискриминация, осъществявани от служители или от други затворници, предприемане на адекватни мерки при данни за подобни деяния и пр. Съдът трябва да прецени и в мотивите си изясни как релевантните по чл. 52 ЗЗД обстоятелства са повлияли на неимущественото увреждане, съответно има ли и кои са тези, които обуславят завишен, съответно занижен размер на обезщетението.

По касационните оплаквания:

Касаторът излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Моли за отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което да бъдат уважени исковете му в пълен размер. Счита, че апелативният съд не се е съобразил с действителните неимуществени вреди, настъпили в причинна връзка с продължителността на наказателното производство, принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и с икономическата обстановка в страната; въззивният съд не е отчел всички онези обстоятелства, които са от значение за справедливото овъзмездяване на вреди, причинени в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДВ. Смята, че е необоснован изводът на въззивния съд за 2 недоказано сигурно увеличение на имуществото на ищеца с доход от трудова дейност, който е пропуснал да получи поради наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“. Счита, че преценката за наличие на причинно-следствена връзка между неупражняването на трудова дейност и задържането на лицето от разследващите органи не следва да е толкова стеснителена.

Ответникът по касация Прокуратурата на Република България не отговаря по реда на чл.

287, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание, чрез прокурор С. от Върховна касационна прокуратура, изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита, че апелативният съд в достатъчна степен е отчел релевантните установени по делото обстоятелства по приложението на чл. 52 ЗЗД. Евентуално, ако съставът на ВКС сам се произнесе по съществото на материалния спор, моли да се отчете основанието за прекратяването на наказателното производство - чл. 369 НПК, при определяне размера на обезщетение.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Х. П. предявил против Прокуратурата на РБ обективно кумулативно съединени искове с правно осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, както следва - за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 40 000 лв. и на обезщетение за причинени имуществени вреди – пропуснат доход в размер на 36 630,84 лв.

Първостепенният съд в мотивите приел, че справедливото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди е в размер на 16 000 лв., в какъвто размер уважил иска, и отхвърлил същия за разликата до 40 000 лв. Отхвърлил изцяло претенцията в размер на 36 630,84 лв. за причинени имуществени вреди. В диспозитива непрецизно се е произнесъл, като осъдил Прокуратурата на РБ да заплати 16 500 лв. – обезщетение за причинени неимуществени вреди и отхвърлил „като недоказан и неоснователен“ искът за разликата до 76 630 лв., която сума е сборът от цената на двата отделни иска.

Въззивният съд е разгледал и двете претенции в своето решение, изрично се е произнесъл по основателността им, но и той не е прецизирал своя диспозитив, с който е потвърдил като резултат решенето на окръжния съд в обжалваната част.

За страните не съществува съмнение по предмета, по който се е произнесла втората инстанция.

Второстепенният съд по делото установил, че през 2009 г. е образувано досъдебно производство № 206/2009 г. по описа на ОД на МВР – Габрово срещу трима неизвестни извършители, съставляващи организация или група, за това, че на 27.11.2009 г. в местност край [населено място] принудили лице от същия град да поеме имуществено задължение – да подпише запис на заповед за сумата от 1 500 лева, като го заплашили с насилие – престъпление по чл. 213а, ал. 3, т. 3 от НК. На 27.02.2010 г. касаторът П. е привлечен като обвиняем по ДП № 206/2009 г. за престъпления по чл. 354а, ал. 1 и ал. 2 НК и по чл. 321, ал.

3, т. 1 във вр. ал. 1 от НК. Впоследствие квалификацията е прецизирана. С определение от 28.02.2010 г. на Габровския окръжен съд по ЧНД № 78/2010 г. по отношение на П. била взета мярка за неотклонение “задържане под стража“, потвърдена от Апелативен съд – Велико Търново по ВЧНД № 71/2010 г. П. е приведен в следствения арест в Габрово; наложената мярка е изменена с постановление от 28.02.2011 г. в по-лека – парична гаранция, 3 поради изтичане на срока по чл. 63, ал. 4 от НПК. На 11.06.2013 г. досъдебното производство било спряно; възобновено е на 19.10.2015 г. На 24.11.2015 г. Окръжна прокуратура – Габрово изпратила делото на Специализирания наказателен съд с обвинителен акт против 9 обвиняеми, сред които и Х. П.. На 30.11.2015 г. е образувано НОХД № 1482/2015 г. по описа на Специализирания наказателен съд; делото е прекратено на 12.12.2015 г., на основание чл. 249, ал. 1 и ал. 2 вр. чл. 248, ал. 2, т. 3 от НПК и върнато на Специализираната прокуратура за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения. На 19.05.2016 г. разследващият полицай изпратил делото на Специализираната прокуратура с мнение за предаване на съд на Х. П.. На 29.07.2016 г. Специализираният наказателен съд постановил определение по ЧНД № 522/2016 г., с което на основание чл.

369, ал. 2 от НПК прекратил наказателното производство по всички повдигнати срещу Х. П. обвинения. Определението е влязло в сила на 29.07.2016 г.

Апелативният съдът намерил, че в периода, в който е продължило воденото срещу П. наказателно производство и в резултат на същото, последният е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в негативно отражение върху психоемоционалното му състояние, дискомфорт, стрес, страх, притеснения. Затворил се в себе си, чувствал голям срам, бил подтиснат, ограничил излизанията си, дискредитирано било доброто му име, уронени били честта и достойнството му.

В заключение въззивната инстанция приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Съдът посочил, че определя паричен еквивалент на обезщетението за причинените неимуществени вреди по правилата на чл. 52 ЗЗД, като съобразява характера на престъпленията; продължителността на наказателния процес и етапите, през които е преминал – съдебна и досъдебна фаза, с обща продължителност 6 години, 5 месеца и 2 дни; наложените мерки за неотклонение – задържане под стража за срок от 1 година и парична гаранция, като първата е ограничила правото на касатора на лична свобода и придвижване; конкретните негативни изживявания, сравнително младата възраст на касатора по време на воденото наказателно производство. Съдът посочил, че съобразява и общественоикономическата обстановка в страната към датата на влизане в сила на определението за прекратяване на наказателното производство спрямо подсъдимия.

Относно иска за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди от неполучен доход, въззивният съд изложил съображения, че претенцията е неоснователна. Съдът установил, че за годините, предхождащи и следващи задържането му под стража, ищецът е полагал труд във Великобритания. Липсват категорични доказателства обаче, че за исковия период 2010 г. – 2011 г. той със сигурност би реализирал доходите, които е получил в предходни години – няма сключен договор, нито поет предварителен ангажимент за полагане на труд с конкретен работодател, при определено възнаграждение.

При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.

Решението на въззивния съд, с което е отхвърлен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 36 630 лв. за причинени на Х. П. имуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление – пропуснат доход от труд през 2010-2011 г., ведно със 4 законната лихва върху тази главница, считано от 29.07.2018 г., до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, не страда от пороците, поддържани в касационната жалба. Правилно въззивната инстанция е посочила, че пропуснатата полза е имуществено увреждане, изразяващо се в неосъществено увеличаване имуществото на увредения, което се основава на предположението за състоянието, в което това имущество би се намирало, ако деликвенът не беше извършил противоправното деяние. Предположението трябва да се изгражда на доказаната възможност за увеличаване на имуществото която възможност е сигурна а не се предполага. Тези правни изводи съответстват, както на ТР № 3/2005 г., т. 11 на ОСГК на ВКС, на което изрично се е позовал апелативният съд, но още и на принципните постановки на ТР 3/12.12.2012 г. на ОСГТК и изричното разрешение на ТР 3/21 г. от 13.01.2023 г. на ОСГТК. На обезщетяване подлежат само реалните вреди, т.е. правото на обезщетение се поражда само за действително претърпените вреди, а не предполагаемите или хипотетични, тъй като обратното може да доведе до случаи на неоснователно обогатяване. Възможността за увеличение на имуществото на увреденото от деликта лице сама по себе си не е достатъчна, за да се приеме наличието на пропусната полза. Дали пропуснатата полза е щяла да бъде реализирана е въпрос на съществуване или несъществуване на обективни факти от действителността, които подлежат на доказване и от които произтича тази възможност. Тъй като законът изисква реално настъпила вреда, за да възникне правото на обезщетение, предположението за наличието на пропусната полза трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, като не може да почива на логическото допускане за закономерно настъпване на увеличението. В случая обосновано въззивният съд е заключил, че от приложените писмени доказателства, установяващи реализираните доходи за годините, извън периода на задържането на ищеца, би могло да се установи само възможността той да реализира същите доходи и през този период, но не и несъмненост, че това би се случило действително.