Решение № 637 от 21.10.2019, Окръжен съд - Сливен

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И Е

№ 168

Град Сливен, 21.10.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Окръжен съд Сливен, Гражданско отделение, Първи въззивен състав, в открито съдебно заседание на втори октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:

МАРТИН САНДУЛОВ

Мл.с.

ЮЛИАНА ТОЛЕВА при секретаря Мария

Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Толева въззивно гражданско дело № 382 по описа на Окръжен съд Сливен за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е въззивно и е по реда на чл. 307, ал. 3 вр. с чл. 308 вр. с чл. 258 и следващите от ГПК.

С решение № 80 от 24.07.2019г., постановено по гр.дело № 739/2019 г. на ВКС I г.о.,

Върховният касационен съд на Република България е отменил на основание чл. 303, ал.1, т.1 ГПК влязлото в сила решение № 39 от 02.05.2018г. по гражданско дело № 1859/2017г. на Върховен касационен съд I г.о. и въззивно решение № 35 от 17.02.2017г. по въззивно гражданско дело № 25/2017г. на Окръжен съд Сливен и е върнал делото за разглеждане от нов състав на Окръжен съд Сливен.

Решаващият състав на Върховния касационен съд е приел, че представената с молбата за отмяна тъжба до Прокуратурата на Република България съставлява новооткрито писмено доказателство, което е от съществено значение за изхода на спора, тъй като представлява начало на писмено доказателство, което прави свидетелските показания допустими.

Въззивното производство е образувано по две жалби на ответника в първоинстанционното производство С.Г.Г., ЕГН: ********** (лично и чрез процесуалния му представител) срещу Решение № 937 от 05.12.2016 г., постановено по гражданско дело № 3280 по описа на Районен съд Сливен за 2016 година. С процесното решение Районен съд Сливен е признал за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на С.Г.Г., ЕГН: **********, с адрес: ***, че В.И.В., ЕГН: **********, с адрес: *** е собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на град Сливен с адрес: град Сливен, кв. „Сини камъни“, бл. 24, вх. Б, ап. 16, сградата е разположена в имот с идентификатор *** с предназначение на самостоятелен обект: жилище, апартамент на едно ниво, със застроена площ от 64.018 кв. метра, състоящ се от дневна, спалня, кухня и сервизни помещения, при граници: съседни самостоятелни обекти в сградата с идентификатори, както следва: на етажа – ***, под обекта: *** и ***, над обекта -

*** и ***, ведно с прилежащото избено помещение № 1 с площ 3,38 кв. метра при граници: И - външен зид, З – избено помещение № 2, С - разделителен зид, Ю - коридор, както и 1.05% идеални части от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху поземлен имот с идентификатор ***, като собствеността е придобита на основание договор за гледане и издръжка лично или чрез трето лице на М.П.МСделката е обективирана в нотариален акт № 194, том VII, рег. № 13000, дело № 1231 от 22.12.2014г. на нотариус с рег. № 123 НК и район на действие Районен съд Сливен. С оглед изхода на делото на основание чл.

78, ал. 1 ГПК С.Г.Г., ЕГН: ********** е осъден да заплати на В.И.В., ЕГН: ********** сумата от 857,40 лева – деловодни разноски.

В жалбата си въззивникът оспорва първоинстанционното решение като недопустимо, незаконосъобразно и необосновано. Прави се анализ на фактическите обстоятелства, предмет на доказване пред първоинстанционния съд. Иска се от съда да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения срещу него иск.

В жалбата, депозирана чрез процесуалния представител, се излага, че първоинстанционното решение е неправилно и незаконосъобразно. Сочи, се, че съдът не е коментирал твърдението на ищеца, че посочената в нотариалния акт сума от 9 500 лева била данъчната оценка на процесния имот при положение, че, видно от представеното по делото удостоверение за данъчна оценка, същата била в размер на 23 635 лева. Посочва, че съдът не е разгледал и обсъдил всички хипотези, визирани в нормата на чл. 152 ЗЗД, които могат да доведат до недействителност на договора. Релевира довод, че неправилно съдът е приел наличието на комисорно съглашение само на база на свидетелските показания.

Счита, че неправилно съдът цени показанията на свидетеля Р. В. като достоверни предвид обстоятелството, че същата била лице, осъждано за умишлено престъпление и към момента на подаване на жалбата била подсъдима по друго дело. Излага довод, че разпитаните свидетели принадлежат към семейния и роднински кръг на ищеца, поради което са заинтересовани от изхода на спора, а и е налице противоречие в показанията им. Жалбоподателят твърди, че в случая свидетелките показания за установяване договора за заем не са били допустими, тъй като същият е бил на стойност над 5000 лева. Сочи още, че изводът на съда, че получената от продажбата на златните накити сума не е послужила за заплащане на продажна цена по сделката, а за предоставяне на множество парични заеми, бил необоснован. Моли процесното решение да бъде отменено, а въззивният съд да постанови ново, с което да отхвърли предявения иск като неоснователен. Претендира присъждане на разноски за настоящото производство.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивните жалби от ищеца в първоинстанционното производство чрез неговия процесуален представител.

В отговора се оспорват оплакванията във въззивната жалба като несъстоятелни.

Сочи се, че искът за собственост се основава на нищожност на договора за покупко – продажба, който бил сключен в нарушение на чл. 152 ЗЗД. Въззиваемият твърди, че не се цели доказване на симулация, а воля за заобикаляне на закона.

Излага довод, че с оглед на твърденията му, че сделката е сключена в нарушение на чл. 152 ЗЗД предмет на доказване било заемното правоотношение. Твърди, че първоинстанционният съд законосъобразно е допуснал свидетелски показания, като намира, че същите следва да бъдат ценени от въззивната инстанция. Акцентира, че от съществено значение са показанията на свидетеля Р. В., която е била очевидец на уговорките между въззивника и въззиваемия. Излага доводи защо съдът следва да кредитира показанията и на свидетеля Б.. От друга страна въззиваемият твърди, че показанията на разпитаните свидетели на ответника са недостоверни.

Въззиваемият намира, че първоинстанционният съд правилно е обсъдил доказателствата по делото и правилно е приложил материалния закон, с оглед на което е постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба да бъде оставена без уважение. Не се претендират разноски.

В откритото съдебно заседание по делото въззивникът чрез процесуалния си представител поддържа жалбата. В хода на устните състезания прави анализ на част от събраните пред първоинстанционния съд гласни доказателства. Моли въззивния съд да вземе предвид свидетелските показания, депозирани в първоинстанционното производство и да съпостави същите с изложените в новоприетото писмено доказателство твърдения. Не претендира разноски.

В откритото съдебно заседание въззиваемият чрез процесуалния си представител оспорва въззивната жалба. В хода на устните състезания моли съда да остави жалбата без уважение. Оспорва изложената от процесуалния представител на въззивника оценка на събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства, намира че новоприетото писмено доказателство потвърждава свидетелските показания. Намира, че по делото е доказано, че процесната сделка е нищожна поради заобикаляне на забраната на чл. 152 ЗЗД. Моли въззивния съд да постанови решението си съгласно изложените доводи. Претендира присъждане на сторените разноски в производството по отмяна- държавна такса и адвокатско възнаграждение.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така както е изложена в мотивите на решението е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 ГПК, ПРЕПРАЩА и своята към нея. Фактическата обстановка следва да се допълни с установените пред въззивната инстанция обстоятелства във връзка с новоприетото писмено доказателство.

В тъжбата, подадена от въззивника до Прокуратурата на Република България на 18.09.2017г. той твърди, че в началото на месец юни 2015 година въззиваемият и съпругата му се нуждаели от парична сума 10 000 лева, въззивникът предложил да им даде сумата в заем, като в замяна въззиваемият му прехвърли чрез покупко- продажба собствеността на апартамента си, а след като върне заетата сума С.Г. ще му прехвърли собствеността върху апартамента обратно. Въззивникът и съпругата му се съгласили и прехвърлителната сделка била изповядана от нотариус Н.Д.на 05.06.2015г.

При така установената фактическа обстановка съдът приема следното от правната страна на спора във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимиран правен субект срещу акт на съда, който подлежи на въззивна проверка, поради което същата е процесуално допустима. Жалбата е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, поради което същата следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

При извършена служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК настоящата инстанция констатира, че първоинстанционното решение е валидно, а с оглед пълния обхват на обжалването и допустимо.

Проверката на законосъобразността и правилността на първоинстанционния съдебен акт, която настоящият състав следва да извърши съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК се ограничава от наведените във въззиваната жалба оплаквания. В случая спорният въпрос е дали договорът за покупко – продажба на процесния апартамент, сключен между страните в настоящото производство и обективиран в нотариален акт № 185, том II, рег. № 2979, дело № 268 от 2015 г. на нотариус с рег. № 092 НК и район на действие Районен съд Сливен, е нищожен поради нарушаване респективно заобикаляне на забраната на чл. 152 ЗЗД за предварителна уговорка за начин на удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона.

Районен съд

Сливен е бил сезиран с положителен установителен иск с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК, с който ищецът, въззиваем в настоящото производство, иска установяване право на собственост по отношение на ответника, въззивник в настоящото производство, относно процесния недвижим имот.

Правният си интерес ищецът извежда от обстоятелството, че ответникът се легитимира като собственик на имота съгласно гореописания нотариален акт, следователно е налице спор относно правото на собственост. Съгласно постановките на т. 2 от Тълкувателно решение № 8/2012 от 27.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС правен интерес да предяви установителен иск за собственост и други вещни права е налице и когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право. При този вид иск ищецът следва при условията на пълно и главно доказване да установи качеството си на собственик съобразно твърдяното от него придобивно основание.

Спорният въпрос по делото се явява преюдициален спрямо въпроса, който следва да бъде разрешен със сила на пресъдено нещо.

При наведено твърдение за нищожност на договора за покупко - продажба като противоречащ на забраната на чл. 152 ЗЗД ищецът следва да установи факта на съществуващото съглашение, в което е уговорен начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона. Когато се твърди, че сделката за прехвърляне на собственост върху имот е извършена в обезпечение на паричен дълг, ищецът следва да установи твърдяното главно правоотношение, както и обезпечаването му с прехвърления имот.

Съдебната практика трайно приема, че сделка, сключена при условията на чл. 152 ЗЗД – налице е предварителна уговорка, че ако задължението не бъде изпълнено кредиторът ще стане собственик на вещта или е уговорен предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради противоречие със закона и не поражда целените от нея правни последици. Такова съглашение цели да се удовлетвори вземане, възникнало от друго правоотношение между страните, но по начин, различен от установения в закона. Забраната на чл. 152 ЗЗД се отнася само до съглашения, които се сключват преди или едновременно със сделката, от която възниква главното вземане. Не съществува съмнение и че правилото на чл.