Решение № 4743 от 18.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4743 гр. София, 18.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Христина Ц. Цветкова като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело № 20231100506974 по описа за 2023 година

За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение №20077942 от 05.02.2023г., постановено по гр.дело №3633/2020г. по описа на СРС, II Г.О., 73 състав, е осъдена СТОЛИЧНА ДИРЕКЦИЯ на ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ /СДВР/ - МВР, с ЕИК 129009938, да заплати на Ю. К. П., с ЕГН **********, на основание чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР сумата от 2677.36 лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд след превръщането на отработените часове нощен труд в дневен труд за периода от 01.01.2017г. до 31.12.2019г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 24.01.2020г. до окончателното й изплащане, на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 356.92 лв., представляваща мораторна лихва за забава в плащането на възнаграждението за извънреден труд, дължима за периода от 01.02.2017г. до 24.01.2020г., както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 350.00 лв., представляваща сторени разноски в производството пред първата инстанция. С решението е осъдена СДВР да заплати на основание чл.78, ал.6 ГПК по сметка на Софийския районен съд сумата 157.09 лв., представляваща държавна такса за уважените искове, както и сумата от 300.00 лв., депозит за вещо лице по допусната съдебно-счетоводна експертиза.

Постъпила е въззивната жалба от ответника - СДВР, чрез процесуален представител юрисконсулт Д.Б., с която се обжалва изцяло решението на СРС, като са релевирани доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, като постановено в нарушение на материалноправните 1 разпоредби на закона. Поддържа се, че СРС не е анализирал правилно събраните доказателства, тълкувал е превратно закона и е обосновал погрешен извод, че е налице празнота в ЗМВР и издадените въз основа на него Наредби за реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивки за държавните служители, което налага да се прилага по аналогия чл.9, ал.2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/ и е приел за основателни предявените искове с правно основание чл.187, ал.5, т.2 във вр. с чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР и чл.86, ал.1 ЗЗД до размерите, изчислени в приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза. Твърди се, че по отношение на служебното правоотношение, каквото е процесното такова, възникнало с ищеца по делото, не е приложима НСОРЗ, съответно налице е специална нормативна уредба за отчитането и заплащането на нощния труд в МВР. Поддържа се още, че при доказателствена тежест за ищеца по делото е останал недоказан факта да е полагал през исковия период, през който е работил на 8 и 12часови смени, нощен труд между 22.00ч. и 6.00ч., който да надвишава установената в чл.187, ал.3, изр.4 ЗМВР негова нормална продължителност от средно 8 часа за всеки 24-часов период, поради което липсва основание да се приеме, че ищецът е полагал извънреден труд, който не му е бил платен от работодателя, което е основание за отхвърляне на предявените искове за заплащане на възнаграждение за положен през исковия период извънреден труд след превръщането на положения от него труд през нощта в дневен, както и акцесорния иск за заплащане на обезщетение за забава. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното решение на СРС и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове с правно основание чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР вр. с чл.179, ал.1 ЗМВР, вр. с чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР и чл.86, ал.1 ЗЗД като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на разноски, в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна - ищец - Ю. К. П., с ЕГН **********, не депозира писмен отговор в срока по чл.263, ал.1 ГПК и не взема становище по подадената въззивна жалба.

Предявени са от Ю. К. П., с ЕГН **********, срещу СДВР при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР вр. с чл.179, ал.1 ЗМВР, вр. с чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР и чл.86, ал.1 ЗЗД.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

2

Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1- ТР№1/09.12.2013г. по тълк.дело №1/2013г. ОСГТК на ВКС).

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, но по същество е неправилно, тъй като е постановено при неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон, поради което обоснованият краен правен извод за наличие на предпоставките на чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР, вр. с чл.179, ал.1, вр. с чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР и на чл.86, ал.1 от ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника се явява неправилен и незаконосъобразен. Доводите в жалбата са изцяло основателни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

В конкретната хипотеза не е спорно между страните, а и се установява от събраните по делото доказателства, че за процесния период страните са били обвързани от служебно правоотношение, по силата на което ищецът - Ю. К. П., считано от 24.04.2015г. и през исковия период е изпълнявал длъжността „старши полицай” в група „Охрана на обществения ред“ към сектор „Охранителна полиция“ към 03 Районно управление при СДВР, със специфично наименование „младши инспектор“.

Следователно ищецът - Ю. К. П. е заемал длъжност, определяща го като държавен служител по смисъла на чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР. Съгласно изричната правна норма на ал.2 на чл.142 ЗМВР, статутът на държавните служители по ал.1, т.1 на същата разпоредба се урежда със ЗМВР.

В разглеждания случай спорът между страните, пренесен и във въззивното производство е досежно обстоятелството дали в процесния случай при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд са приложими разпоредбите на КТ и НСОРЗ - в частност разпоредбата на чл.9, ал.2 от посочената Наредба, или следва да се прилагат разпоредбите на специалния ЗМВР и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, както и дали е налице извънреден труд при превръщане на нощните часове в дневни по реда на чл.9 от НСОРЗ.

Настоящият въззивен състав счита за основателен наведеният основен довод във въззивната жалба, че за процесното служебно правоотношение, възникнало между страните, за исковия период, при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служителя на МВР не са приложими разпоредбите на КТ и на чл.9, ал.2 от НСОРЗ, а следва да се прилагат разпоредбите на специалния ЗМВР и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове. До този извод въззивният съд достига като се съобразява с дадените задължителни разяснения в ТР №1/2020г. по тълк.дело№1/2020г. на ОСГК на ВКС, съгласно което при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерство на вътрешните работи не са приложими разпоредбите на КТ и НСОРЗ /в частност разпоредбата на чл.9, ал.2 от същата Наредба/ и следва да се прилагат разпоредбите на специалния ЗМВР и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове. В същото ТР е разяснено, че по отношение на служителите на МВР не са налице предпоставките по чл.46, ал.2, изр.1 ЗНА за прилагане по аналогия на разпоредбата на чл.9, ал.2 НСОРЗ 3 относно преобразуването на часовете, положен нощен труд в дневен, с коефициент 1.143.

В чл.187, ал.1 и ал.3 ЗМВР е регламентирана нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР - 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, като за работещите на 8, 12 или 24-часови смени се установява сумирано изчисляване на работното време за тримесечен период. При работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22:00 и 6:00 часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период. Нормата на чл.187, ал.1 ЗМВР е императивна и предвижда, че нормалната продължителност на работното време е 8 астрономически часа, независимо от частта на денонощието, в която работният ден се разполага - през деня, в неговата „светла“ част и през нощта - в неговата „тъмна“ част, съответно не е налице празнота в правната уредба.

При съпоставката на цитираните норми с чл.140 КТ, която определя нормалната продължителност на седмичното работно време през нощта на работниците и служителите от частния сектор /при 5-дневна работна седмица -до 35 часа, или до 7 часа на ден/, е видно, че разпоредбите на ЗМВР установяват по-голяма продължителност на работното време на служителите от МВР в сравнение с тази на работниците и служителите по трудово правоотношение. Това е така с оглед спецификата на извършваната от държавните служители работа, както и обстоятелството, че съобразно чл.2 ЗМВР дейността на МВР, в т.ч. на служителите му, е насочена към защита на правата и свободите на гражданите, противодействие на престъпността, защита на националната сигурност, опазване на обществения ред и пожарна безопасност и защита на населението. Предвид това обстоятелство и високата степен на риск на извършваната дейност, законодателят е диференцирал правния режим, уреждащ ограничението на максималната продължителност на нощния труд, като за посочената категория държавни служители е предвидена по-дълга такава.

Следва да се отбележи и че липсва пречка за възприемането на подобен подход, като съгласно решението на СЕС от 24.02.2022г., постановено по делото C-262/20, имащо задължителна сила за съда на основание чл.633 ГПК, чл.8 и чл.12, б.а) от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време не налагат да се приема национална правна уредба, която да предвижда, че нормалната продължителност на нощния труд за работниците от публичния сектор като полицаите и пожарникарите е по-кратка от предвидената за тях нормална продължителност на труда през деня.

Липсата на възможността за преобразуване на нощния труд в дневен за процесната категория държавни служители, в която попада и ищецът в настоящото производство, е законодателно заложена предвид спецификата на служебните правоотношения и равенството на гражданите пред закона, като за неблагоприятните последици от полагането на нощен труд от служители на МВР, в ЗМВР са предвидени множество компенсаторни механизми - допълнително възнаграждение за прослужено време чл.178, ал.1, т.1 ЗМВР, по-голям основен платен годишен отпуск /чл.189, ал.1 ЗМВР/, обезщетение при прекратяване на служебно правоотношение /чл.234, ал.1 ЗМВР/, поблагоприятен режим за заплащане на извънреден труд /чл.187, ал.5, 6 и 7 ЗМВР/, липса на задължение за заплащане на осигурителни вноски, по-благоприятни условия за придобиване право на пенсия /чл.69, ал.2 КСО/, пенсиониране при условията на I категория труд /чл.69 КСО/ и др. По този начин законодателят е уредил механизъм за компенсация на предвидената по- висока продължителност на нощния труд, положен 4 от процесната категория работници, в т.ч. и от ищеца. Този подход на законодателя съответства и на приетото с решение на СЕС от 24.02.2022г., постановено по дело С262/2020г., съгласно което при всички случаи в полза работниците от публичния сектор като полицаите и пожарникарите трябва да има други мерки за защита под формата на продължителност на работното време, заплащане, обезщетения или сходни придобивки, които да позволяват да се компенсира особената тежест на полагания от тях нощен труд.