Решение № 3724 от 02.06.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 3724 гр. София, 02.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20251100504597 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Производството по делото е образувано по въззивна жалба подадена от З. Г. З. срещу решение № 848/17.01.2025г. постановено по гр.д. № 2353/2024г. по описа на СРС, ГО,39 състав, в частта, с което са уважени предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД по реда на чл.422 от ГПК искове с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД – като недопустимо и неправилно. В жалбата се твърди, че в решението е недопустимо, поради липса на материална легитимация на ответника да отговаря по предявените искове, поради неправилно определен период, за който се претендират вземанията в заповедта за изпълнение издадена по реда на чл.410 от ГПК, поради наличие на противоречие между твърденията по исковата молба и представените по делото доказателства, наличие на идентичност между част от претендираните суми в настоящото производство и тези, предмет на други съдебни дела, както и поради обстоятелството, че липсва реално ползване както на топлинна енергия, така и на вода в обекта. Въззивникът поддържа и неправилност на решението в частта, с която са уважени предявените срещу нея искове с възражения:ответникът не е потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.153 от ЗЕ, доколкото липсва сключен писмен договор между страните, липса на надлежно взето решение на ЕС за присъединяване на сградата към топлопреносната мрежа на „Топофикация София“ЕАД, липса на надлежно решение на ЕС за избор на фирма за дялово разпределение за процесния период и договор между ЕС и третото лице помагач за извършване на услугата дялово разпределение за процесния период, не е налице идентичност между имота, притежават от ответника и имота, за който са й връчвани фактури, липса на доказателства както за доставяне на топлинна енергия, така и за извършване на услуга дялово разпределение, неяснота относно начина на изчисление и противоречие с практиката на ЕС, неправилно приложение на института на погасителната давност.

Моли решението за бъде отменено като недопустимо, евентуално – като неправилно.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната по нея страна – „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, в който се оспорват твърденията за неправилност на съдебното решение и моли същото да бъде потвърдено. Претендира разноски.

1

Третото лице помагач „ТОПЛОКОНТРОЛ“ООД не изразява становище по въззивната жалба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК , намира следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Пълвоинстанционно решение е валидно.

Във връзка с наведените възражения за недопустимост на обжалваното съдебно решение, намира същото за неоснователно, по следните съображения:

Видът порок на едно съдебно решение се определя от вида и тежестта на нарушената правна норма при постановяването му, от причините довели до нарушението, както и от възможностите за отстраняването му в хода на съдебния контрол. Недопустимостта е порок, при който съдебното решение е валидно, но е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество. Касае се за порок в процесуалноправната основа на исковото производство - за липса на положителна, или за наличие на отрицателна процесуална предпоставка, свързана с възникването, съществуването и упражняването на правото на иск.

Недопустимостта на съдебния акт е свързан с пречки за надлежно развитие и разрешаване на правния спор, поради което е невъзможно, при подобен порок, произнасяне по съществото на спора. Ето защо и въззивната инстанция, след обезсилване на недопустимото решение, също не може да разгледа материалноправния спор, а с оглед порока - дължи връщане на делото на същия съд, изпращане на делото на компетентен съд или прекратяване на производство. Единственото изключение е при нередовност на исковата молба, с оглед характеристиката на въззивната инстанция и нейните правомощия да поправя процесуалните нарушения на първата инстанция (стига да не се налага конституиране на нови страни). В случая се твърди, че е налице абсолютна процесуална пречка по смисъла на чл.299 ал.1 от ГПК за част от сумите и периодите предмет на предявените искове. По делото обаче не са ангажирани доказателства, от които да се установява, че е налице влязло в сила съдебно решение, което със сила на присъдено нещо по смисъла на чл.299 ал.1 от ГПК да е разрешило правния спор между същите страни, на същото основание и по отношение на същото искане, което несъмнено би било абсолютна процесуална пречка за допустимостта на производството респективно - основание за обезсилване на постановеното първоинстанционно решение или част от него и прекратяване на делото в тази му част.

Не е налице и неотстранена нередовност на исковата молба състояща се в несъотвествие между сумите и периодите описани в заявление респ. заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 40424/2023г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 39 състав и исковата молба и диспозитива на съдебното решение, предмет на инстанционен контрол в настоящото производство, видно от съдържанието на същите.

Предвид изложеното, въззивният състав намира обжалваното първоинстанционно решение за допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искови претенции по реда на чл.422 от ГПК с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за заплащане на цена на потребена топлинна енергия в топлоснабдено жилище апартамент №29 находящ се на адрес: гр. София, ж.к.

****, аб. № 100086 в за сумата от 321.68 лева, представляваща главница за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, на за периода от 01.12.2020 г. до 30.04.2021 г., ведно със законна лихва за период от 19.07.2023 г. до изплащане на вземането, с правно основаниечл.86 ал.1 от ЗЗД за 2 сумата от 61.84 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2021 г. до 07.07.2023 г. с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 11.21 лева, представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.12.2020 г. до 31.07.2021 г., ведно със законна лихва за период от 19.07.2023 г. до изплащане на вземането и с правно основание чл.86 а1 от ЗЗД з сумата от 2.42 лева, представляваща мораторна лихва за период от 15.02.2021 г. до 07.07.2023 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по гр. д. № 40424/2023 г. по описа на СРС, 39 състав.

Решението в частта, с което с е отхвърлен предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ

СОФИЯ“ЕАД срещу З. Г. З. иск с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение върху главницата за цена на услуга дялово разпределение, като необжалвано от страните, е влязло в законна сила.

С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че спорните въпроси, които очертават и предмета на въззивното производство са: ответникът има ли материална легитимация като „потребител“ на топлинна енергия и 2. налице ли е забава на ответника и за което да дължи обезщетение за забавено изпълнение върху неплатена цена за доставена топлинна енергия в процесния период.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, като по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, настоящият състав намира следното:

В срока по чл.131 ГПК, както и във въззивната си жалба, ответникът изрично е оспорила твърдението в исковата молба, че има качеството на „потребител на топлинна енергия“.

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ/отм/, действал до 17.07.2012г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

По делото от представено постановление за възлагане на недвижим имот от 12.11.2020 г. издадено по изп. д. № 20147900401123 по описа на ЧСИ Р.М., съгласно което на З. Г. З. е възложен самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, с адрес на имота гр. София, район „Триадица“, ж.к. ****. На постановлението е направено отбелязване, че е влязло в сила на 27.11.2020 г. Представен е и нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 54 от 05.08.2021 г., том VII, рег. № 8150, дело № 925/2021 г., съгласно който З. Г. З. продава на Е.Е.М. следния свой собствен недвижим имот, а именно апартамент № 29, находящ се в гр. София, район „Триадица“, ж.к. ****. Настоящият състав намира, че от представеното постановление е установено, че З. Г. З. е била собственик на процесния имот през периода от 27.11.2020 г. до 05.08.2021 г.

Следователно настоящият състав счита, че ищецът е изпълнил доказателствената си тежест по чл.154 ал.1 от ГПК да установи, че ответникът като носител на вещно право на собственост на процесния топлоснабден недвижим имот има качеството на потребител на топлинна енергия.

Горният извод не се разколебава по никакъв начин от представения и приет като доказателства по делото протокол за въвод във владение от 16.02.2021г. по изпълнително дело № изп. д. № 20147900401123 по описа на ЧСИ Р.М., който удостоверява момента на предаване на фактическата власт върху топлоснабдения апартамент на ответника – купувач на публична продан.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, 3 т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от ДЕКВР/КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия, те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153 ал. 1 ЗЕ / и дължат цената на доставената топлинна енергия.

По въпроса кой дължи цената на доставената електрическа енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в периода след прехвърляне на собствеността –е даден отговор с решение № 205/28.02.2019 г. по гр. д. № 439/2018 г. на ВКС, ІІІ ГО. Съгласно мотивите на решението, старият собственик на имота не дължи цената на доставената енергия за периода, който следва изгубването на собствеността, а длъжник на цената е новият собственик, по арг. от чл. 97 ал.