Решение № 1929 от 13.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1929 гр. София, 13.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-28 СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ивайло Димитров при участието на секретаря Надежда Св. Масова като разгледа докладваното от Ивайло Димитров Гражданско дело № 20221100108461 по описа за 2022 година

Предмет на делото е претенция с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал.

1, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за установяване, че М. С. А. дължи на Я. П. Й. сумата от 42 800 лв., представляваща част от неизплатена главница от 63 800 лв., дължима съгласно Договор за заем, сключен на 06.01.2011 г. с падеж на задължението за връщане на заетата сума 30.09.2012 г., ведно със законна лихва, считано от 08.11.2017 г. до изплащане на вземането, като за частта от главницата в размер на 21 800 лв., ведно със законната лихва, е издадена заповед за изпълнение от 28.11.2017 г., по ч.гр.д.№ 79747/2017 г. по описа на СРС, 29 състав, а за частта от главницата в размер на 21 000 лв., ведно със законната лихва, е издадена заповед за изпълнение от 12.12.2017 г., по ч.гр.д.№ 79745/2017 г. по описа на СРС, 60 състав.

Ищецът Я. П. Й. излага, че на 06.01.2011 г. между него в качеството му на заемодател и ответника М. С. А. като заемател е бил сключен договор за заем, като при подписване на същия заемодателят предал на заемателя сумата в размер на 63 800 лв., а последният се задължил да я върне в срок до 30.09.2012 г. В уговорения срок заетата сума не е била върната, поради което ищецът е подал на 08.11.2017 г. две заявленията за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за две отделни части от главницата и въз основа на които били издадени заповед за изпълнение от 28.11.2017 г., по ч.гр.д. № 79747/2017 г. по описа на СРС, 29 състав, за сумата от 21 800 лв., представляваща част от цялата главница по заема от 63 800 лв., ведно със законната лихва от 08.11.2017 г. до окончателното плащане, както и била издадена заповед за изпълнение от 12.12.2017 г., по ч.гр.д.№ 79745/2017 г. по описа на СРС, 60 състав, за сумата от 21 000 лв., представляваща част от цялата главница по заема от 63 800 лв., ведно със законната лихва от 08.11.2017 г. до окончателното плащане.

1

Предвид подадените възражения по чл. 414 ГПК от страна на длъжника, ищецът счита, че за него е налице правен интерес от провеждане на настоящото производство по чл.

422 ГПК за установяване вземанията му по издадените заповеди за изпълнение.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът М. С. А. е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва дължимостта на присъдените в двете заповедни производства суми, в общ размер на 42 800 лв.

Твърди, че договорът е нищожен поради липса на основание за сключването му, тъй като ищецът не е разполагал със заемната сума, нито реално я е предоставил на ответника.

Поддържа, че договорът бил нищожен като привиден (абсолютно симулативен), тъй като, макар и да не се прикривал друг договор, то страните не са желаели настъпването на правните му последици, а са целели да създадат само външна привидност. Този извод, според ответника, следвал от извънпроцесуалното поведение на ищеца, който в продължение на повече от пет години не е предприел никакви действия да събере вземането си от ответника.

При условията на евентуалност се поддържа, че договорът не е породил своето правно действие, тъй като заетата сума в действителност не е била предадена на ответника.

Релевира и възражение за погасяване на вземането поради изтекла петгодишна давност, тъй като заявленията по чл. 410 ГПК са подадени след изтичане на пет години от датата на настъпване падежа за връщане на заетата сума – 30.09.2012 г.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, при спазване на разпоредбите на чл. 235 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

В доказателствена тежест на ищеца е да установи наличието на сключен договор за заем, по който е предал на ответника сумата от 63 800 лв., както и че е настъпил падежа за връщането на заема. Ищецът следва да установи, че до изтичането на пет години от падежа на задължението са настъпили факти, водещи до спирането или прекъсването на погасителната давност за вземането. В тежест на ответника е да докаже възраженията си за нищожност на договора за заем поради липса на основание и като привиден.

Според представения към исковата молба договор за заем на 06.11.2011 г. Я. П. Й. е предоставил на М. С. А., на 06.01.2011 г., в брой при подписване на договора за заем, сумата от 63 800 лв. при възнаграждение от 1% месечно върху сумата. В т. 3.1 е посочено, че сумата следва да се върне до 30.09.2012 г. чрез банков превод или в брой.

Безпротиворечиви са и следните обстоятелства: на 08.11.2017 г. Я. П. Й. е подал срещу М. С. А. две заявленията за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за две отделни части от главницата и въз основа на които били издадени заповед за изпълнение от 28.11.2017 г., по ч.гр.д. № 79747/2017 г. по описа на СРС, 29 състав, за сумата от 21 800 лв., представляваща част от цялата главница по заема от 63 800 лв., ведно със законната лихва от 08.11.2017 г. до окончателното плащане, както и е била издадена заповед за изпълнение от 12.12.2017 г., по ч.гр.д.№ 79745/2017 г. по описа на СРС, 60 състав, за сумата от 21 000 лв., представляваща част от цялата главница по заема от 63 800 лв., ведно със законната лихва от 08.11.2017 г. до окончателното плащане. По възражения на длъжника, подадени по реда на 2 чл. 414 ГПК, по двете заповедни производства са образувани искови производства, съответно гр.д. №53427/2018 г., на СГС, 29 състав и гр.д. №50660/2018 г. на СГС, 60 състав, като след служебното им съединяване, делото е било изпратено по подсъдност на СГС и е образувано настоящото дело.

Страните не спорят, че са подписали процесния договор за заем, поради което съдът следва да зачете формалната доказателствена сила на документа – че изявленията, направени в документа, са на подписалите го лица. Договорът обективира неизгодно за ответника негово признание на страница втора, че с подписването му заемателят е получил цялата сума.

Релевираното в отговора на исковата молба възражение за нищожност на договора поради липса на основание законът свързва с отсъствието на причината, поради която страните са се задължили. Второто възражение на ответника за нищожност на сделката поради нейната абсолютна симулативност е налице, когато страните са желаели само привидно да създадат положение, че договорът е породил своите последици, но в действителност те не са желаели тяхното настъпване.

Ответникът към момента на подписване на договора за заем е пълнолетен и нито се твърди, нито има данни да не е разбирал свойството и значението на постъпките си, поради което следва да се приеме, че ясно е съзнавал правните последици от подписването на процесния документ, в който е заявил, че е получил сумата от 63 800 лв. и се задължава да я върне на ищеца. Същевременно, с отговора на исковата молба М. С. А. не сочи никаква конкретна причина, поради която е подписал договора заем, при все че поддържа, че сумата не му е била необходима и не е имал намерение да се задължи, което негово поведение е житейски нелогично, тъй като едно психически зряло и пълнолетно лице не подписва без конкретна причина договор за заем за значителна сума. Ответникът не ангажира доказателства относно имущественото си съС.ие към датата на подписване на заема, сочещи, че е разполагал с налични парични средства, чийто размер да индицира, че не би му била необходима процесната заемна сума. Следва да се отбележи, че твърденията му в молбата от 08.07.2019 г. по гр.д. №53427/2018 г. по описа на СГС, 29 състав, че през 2006 г. и 2008 г. е закупил два недвижими имоти с два банкови ипотечни кредита, не създават извод, че финансовият му статус изключва необходимостта от използването на друг заем, а точно обратното – ответникът е притежавал ипотекирано недвижимо имущество, но не и налични парични средства. Ето защо и съдът счита, че е без правно значение дали ищецът доказва чрез представените по делото годишни данъчни декларации притежаването на средства в размер на 63 800 лв., тъй като е възможно тази сума да е от доходи, неподлежащи на деклариране, или ищецът да не е желаел да ги декларира. В този смисъл не се установят възраженията на ответника, че сделката е привидна или че липсва основание, а изявлението му че е получил сумата в брой не е опровергано чрез допустими доказателствени средства.

Неоснователен е и доводът на ответника, че бездействието на ищеца да предяви съдебно претенцията си пред съд в продължение на повече от пет години също била доказателство, че в действителност такъв заем не е предоставян. Подобна житейска или законова презумпция не съществува, нито може да бъде логически изведена с оглед 3 уредените в чл. 110 – чл. 120 ЗЗД правила на института на погасителната давност, тъй като бездействието на кредитора се свързва единствено с погасяване правото му да иска принудително изпълнение на субективното право, но не и до погасяването на самото материално право, и в този смисъл при наличието на писмен договор за заем, подписан от ответника, не може да се приеме поддържаната теза, че изявленията в него са симулативни.

Гореизложеното обуславя извод, че между страните се е породило валидно облигационно правоотношение по силата на което ответникът е получил от ищеца сумата от 63 800 лв. със задължение да му я върне на уговорения падеж - 30.09.2012 г., като нито се твърди, нито се доказва това да е сторено и до приключване устните състезания пред настоящата инстанция.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е релевирал възражение за погасяване вземанията по давност, като в случая е приложима обща петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. Същата изтича на 30.09.2017 г. предвид че падежът за връщане на заема е 30.09.2012 г.

От приложените към настоящото дело ч.гр.д.№ 79747/2017 г. по описа на СРС, 29 състав се установява, че Я. П. Й. е подал срещу М. С. А., на 08.11.2017 г., заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за частта от главницата по заема в размер на 21 800 лв.. На същата дата 08.11.2017 г. ищецът е подал срещу ответника и второ заявление по чл. 410 ГПК за сумата от 21 000 лв., по което е било образувано ч.гр.д.№ 79745/2017 г. по описа на СРС, 60 състав. Следователно, към датата на подаването на двете заявления, по които са били издадени заповеди за изпълнение за двете суми, предмет на настоящото исково производство, са изтекли повече от пет години от настъпване изискуемостта на главницата от на тези две части от общата главница от 63 800 лв. по договора за заем, поради което възражението на заемателя за настъпила погасителна давност относно вземането се явява основателно.

Различен извод не следва от соченото от ищеца обстоятелство, че давността не е била изтекла, тъй като до подаването на двете заявления давността е била спряла да тече поради наличието на друго висящо заповедно производство. Видно от изявленията и на двете страни в проведеното пред настоящата инстанция открито съдебно заседание и приложеното като доказателство и към двете искови молби (първоначално депозирани пред СРС) заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за цялата главница по процесния договор за заем от 06.01.2011 г. от 63 800 лв., въз основа на което е образувано ч.гр.д. №67280/2017 г., по описа на СРС, 37 състав, Я. П. Й. е подал срещу М. С. А., на 25.09.2017 г. заявлението за издаване на заповед за изпълнение. С разпореждане от 16.10.2017 г. заявлението е отхвърлено, тъй като предмет е била парична претенция над 25 000 лв. Предвид че разпореждането се представя с депозирането на исковете по чл. 422 ГПК през 2018 г. и като се отчете изявлението на процесуалния представител на ищеца в проведеното по настоящото дело съдебно заседание, че това разпореждане не е обжалвано, то следва да се приеме, че най-късно през 2018 г. заемодателят е узнал за отхвърляне на заявлението му по ч.гр.д. №67280/2017 г. и като не е подал в едноседмичния срок частна жалба, то и безспорно разпореждането е влязло в сила към датата на приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция и този факт следва да бъде взет в предвид.