Определение № 351 от 04.02.2025, Върховен касационен съд
- Съд
- Върховен касационен съд
- Дело
- Касационно търговско дело 1250/2023
- Вид
- Определение № 351
- Подписан
- 04.02.2025
- В сила
- 04.02.2025
- Състав
- Росица Божилова, Анна Ненова, Татяна Костадинова
Цитирани разпоредби
- чл. 280, ал. 1, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал.1, т.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал. 2, пр. трето · Граждански процесуален кодекс
- чл. 283 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 284, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 288 · Граждански процесуален кодекс
- чл.417 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 113 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 116, б."а" · Закон за задълженията и договорите
- чл. 99, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 351 гр. София, 04.02.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ
5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Росица Божилова
Членове:
Анна Ненова
Татяна Костадинова като разгледа докладваното от Росица Божилова Касационно търговско дело № 20238002901250 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Н. Б. против решение № 77/06.03.2023 г. по т.д.№ 764/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 250/06.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд. С потвърденото решение е признато за установено, по реда на чл. 422 ГПК, че Д.
Н. Б. дължи на „ Вето тулинг„ ЕООД сумата от 53 682,10 лева, ведно със законна лихва върху същата, считано от 19.01.2021г. , на основание запис на заповед от 10.04.2012 г. , с падеж 10.04.2015г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 50/20.01.2021г. по ч.гр.д.№ 87/2021г. на Районен съд – Карлово , к а к т о и е осъден ответникът да заплати на дружеството – ищец сумата от 15 006,55 лева - обезщетение за забавено плащане, за периода 10.04.2018 г. – 15.01.2021г. върху главницата от 53 682,10 лева, за която му е отказано издаването на заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК. Касаторът оспорва правилността на решаващия извод на въззивния съд, че от негова страна е заявен отказ от изтекла в негова полза погасителна давност, по арг. от чл. 113 ЗЗД. Страната оспорва коментираното от съда негово волеизявление - материализирано върху уведомлението за цесия на вземанията на кредитора му „Вето 2011„ ЕООД на основание процесния запис на заповед, в полза на цесионера и настоящ ищец „Вето тулинг„ ЕООД - да съставлява отказ от изтекла в негова полза погасителна давност, доколкото нито има такова съдържание
/ признанието на задължението, според страната, не е приравнимо на волеизявление за отказ да се ползва от последиците на изтекла погасителна давност /, нито е адресирано до кредитора по задължението към този момент – цесионера. Освен това, доколкото уведомлението за цесията касае и друго задължение към „Вето 2011“ ЕООД, то признатото вземане се явява неиндивидуализирано. Според касатора, отказът от изтекла погасителна 1 давност следва да е недвусмислен и от съдържанието му да може по несъмнен начин да се направи извод, че длъжникът не желае да се ползва от последиците й по отношение конкретното парично задължение или част от него.
Ответната страна – „Вето тулинг„ ЕООД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, тъй като формулираните въпроси не кореспондират с решаващите мотиви на въззивния акт.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирнана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност на въззивното решение, настоящият състав съобрази следното :
Ищецът „Вето Тулинг„ ЕООД / с предходно наименование „Ауто плюс 1„ ЕООД / се легитимира като кредитор, на основание договор за цесия от 15.04.2020 г., с цедент „ Вето 2011“ЕООД , по силата на който му е прехвърлено вземане на цедента срещу ответника Д. Б., по запис на заповед от 10.04.2012г., за сумата 53 682,10 лева, с падеж 10.04.2015 г., предявен за плащане на 10.04.2018 г.. Записът на заповед е приет за редовен от външна страна, като съдържащ всички реквизити съгласно чл. 535 ТЗ. Цедентът е уведомил издателя на менителничния ефект за цесията, като в разписка за връчване на уведомлението ответникът е потвърдил получаването му на 04.05.2020г. и е признал вземането / дословен израз – „признавам вземането„ /. Уведомлението и разписката са на един и същ лист. В уведомлението са индивидуализирани по основание и размер две вземания, едното от които по процесния запис на заповед, и двете цедирани на настоящия ищец. На 12.05.2020г. ответникът е заплатил частично на цесионера сумата от 300 лева, с посочено от него основание „ вноска по договор за цесия от 15.04.2020г.„.
Авторството на ответника относно направеното признание, предвид оспорването му, е установено с графологична експертиза .
Въззивният съд е приел, че така направеното признание на вземането не прекъсва давността, доколкото към този момент същата е изтекла, считано от падежа 10.04.2015г., но следва да се приеме като отказ от изтекла в полза на длъжника погасителна давност, тъй като по същество съставлява признание, че се счита обвързан с дълга, независимо от изтеклата давност. След като ответникът знае или е могъл да узнае, че в негова полза е изтекла погасителна давност, но не се е позовал на нея, той извършва отказ от същата, което изявление не е обвързано със срок, нито с някаква специална форма за действителност. След достигане на това му изявление до кредитора, той не може да се позове на погасителна давност, заради вече извършения отказ от нея. Така е приет за основателен установителния иск за вземането по записа на заповед, а като обусловен от основателността му е уважен и акцесорния осъдителен иск, за законна лихва върху главницата, считано от датата на 2 падежа по записа на заповед 10.04.2018 г. и до подаване на заявлението по реда на чл.417 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси : 1/ Може ли да се извърши отказ от давност с признаване на вземането, направено след изтичането на давността, в което признаване вземането не е индивидуализирано чрез посочване на неговия размер ? допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с приетото в решения по т.д.№ 2370/2019 г. на І т.о. и гр.д.№ 927/2012 г. на ІV г.о. на ВКС; 2/ До кого следва да бъде адресирано изявлението на длъжника за признаване на вземането му, за да е налице прекъсване на давността, на основание чл. 116, б.“а“ ЗЗД ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в идентична хипотеза, с приетото в ТР № 4/14.10.2022 г. по тълк.дело № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС. В евентуалност се сочи допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, но само с формално цитиране на разпоредбата. Касаторът твърди и очевидна неправилност, на основание чл.280, ал. 2, пр. трето ГПК, без допълнително обосноваване.
По въпроса за признанието на задължение от страна на длъжника е налице съдебна практика на ВКС / решение № 65 от 03.06.2011г. по т.д. № 600/2010г. на I ТО /, според която едно вземане винаги може да бъде признато, включително и след изтичане на погасителната давност, в който случай признанието представлява отказ от позоваване на вече изтекла давност.
Признанието може да се извърши както изрично, така и с конклудентни действия, но несъмнено трябва да бъде установена волята на длъжника какво свое съществуващо задължение признава. За да е индивидуализирано задължението, следва да са ясни основанието, размера и периода, за който е натрупано / при периодични задължения /. В този смисъл са и решение № 170 от 29.11.2018г. по гр.д. № 3957/2011г. на III ГО, решение № 186 от 19.06.2013г. по гр.д. № 927/2012г., както и решение № 50167/09.11.2022г. по гр.дело № 4120/2021г. на ІІІ ГО на ВКС.
Първият от въпросите акцентира на съдържанието на признанието, а не на възможността чрез признание на дълга да се манифестира отказ от изтекла погасителна давност. Съгласно горецитираната, а и посочена от касатора съдебна практика, признанието трябва да индивидуализира достатъчно ясно задължението, каквото индивидуализиране същият оспорва в случая. Възражение в този смисъл страната не е навела в хода на производството, вкл. с въззивната си жалба, поради което и произнасяне по този въпрос във въззивното решение липсва. Само на това основание въпросът не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. При това, с оглед материализиране на признанието в ясна относимост към съдържанието на полученото уведомление за цесия, възражението на страната би могло да е единствено, че признаването касае другото, а не процесното задължение, в противен случай би се зачело за всяко от цедираните вземания, защото не би могло напълно да се игнорира съществуването му. Дори да се приеме за удовлетворен общия селективен 3 критерий за допускане на касационното обжалване, не се обосновава допълнителния такъв, с цитираните решения по гр.д.№ 927/2012г. на ІV г.о. и т.д.№ 2370/2019г. на І т.о. на ВКС, тъй като не дават отговори в търсения с въпроса смисъл : че изходящото от длъжника волеизявление, съдържащо признанието, следва самото то да индивидуализира признаваното задължение, доколкото в тези решения е обосновано и мълчаливо, с конклудентни действия признание, при което волята на страната, да се откаже от последиците на изтекла погасителна давност признавайки дълга си към кредитора, може да бъде извеждана и от съпътстващи факти и обстоятелства, какъвто в случая е материализиране на признанието във връзка с уведомление за цесията, индивидуализиращо вземането.
Вторият от въпросите не кореспондира с решаващ мотив на въззивното решение, тъй като визира признание на дълга, прекъсващо погасителната давност, към което е относима разпоредбата на чл. 116, б.“а“ ЗЗД, както и цитираното в обосноваване на допълнителния селективен критерий ТР.
Решаващият извод на съда, обаче, е основан на разпоредбата на чл. 113 ЗЗД, към която посоченото ТР не е приложимо.
Само на това основание въпросът не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, но преценим самостоятелно – не би бил удовлетворен и допълнителния , с цитираното ТР, тъй като то не дава отговор в конкретната хипотеза – на признание спрямо цедент и доколко в тази хипотеза признанието не ползва и цесионера, съгласно чл. 99, ал. 2 ЗЗД.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 77/06.03.2023 г. по т.д.№ 764/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1. _______________________
2. _______________________
4