Определение № 3109 от 26.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3109 гр. София, 26.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка А. като разгледа докладваното от Петя Хорозова Касационно търговско дело № 20248002900760 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. М. А. и О. А. А., двамата от с.

Хаджидимитрово, общ. Казанлък, чрез процесуален пълномощник, против решение № 1343 от 22.11.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1151/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна в обжалваната осъдителна част и потвърждаване в обжалваната отхвърлителна част на решение № 260325 от 20.02.2023 г. по гр. д. № 10510/2018 г. на Софийски градски съд, като краен резултат предявените от настоящите касатори срещу „Застрахователно дружество „Бул Инс““ АД обективно съединени искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на техния син – Божидар О.ов А., настъпила при ПТП на 02.06.2016 г., са отхвърлени за разликата над 84 000 лв. до 150 000 лв. – за Н. А., и за разликата над 70 000 лв. до 150 000 лв. – за О. А., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 13.03.2018 г., до окончателното им плащане.

В касационната жалба се излага, че въззивното решение страда от материалноправна и процесуалноправна незаконосъобразност и е необосновано – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди въззивният съд не е съобразил задължителните указания по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в ППВС № 4/1968 г.; не е обсъдил в нужната степен всички събрани по делото доказателства и конкретни обективно съществуващи факти, имащи значение за справедливия размер на обезщетенията, в резултат на което същите са значително занижени. Навеждат се и оплаквания за неправилна преценка относно наличието на принос на пострадалия за осъщественото увреждане и неговия размер. Моли се за отмяна на въззивното решение в 1 обжалваните части и за постановяване на друго, с което исковите претенции да бъдат уважени, чрез присъждане на още 66 000 лв. и 80 000 лв., съответно в полза на Н. А. и на О. А., ведно със законната лихва, считано от 13.03.2018 г. до окончателното изплащане на сумите, както и на сторените разноски за всички съдебни инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на исканото касационно обжалване. Формулирани са следните въпроси: 1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на застрахователно обезщетение? Кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост, и трябва ли да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на причинена при ПТП смърт, в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя?; 2 . Липсата на посочване, анализ, съобразяване на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение, в нарушение на задължителното ППВС № 4/1968 г.?; 3 . Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/1968 г., и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?; 4 . Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и специфичното им проявление за всяко дело?; 5.

Игнорирането на съществени и значими обстоятелства, непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливостта?; 6 . Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968 г.?; 7. Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?; 8. Необходимо ли е да се докаже приносът за увреждането от страна на пострадалия по категоричен начин, при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела, като условие за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД?; 9 . По какъв начин съдът следва да извърши преценка на събраните по делото свидетелските показания и длъжен ли е при преценка за евентуална заинтересованост или 2 предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК да съпостави тези показания с всички други данни по делото?; 10. Как следва да бъдат анализирани показанията на свидетел, за който има съмнения в обективността му?; 11. Допустимо ли е въззивният съд да преиначава, да тълкува превратно събрани по делото свидетелски показания или да обсъжда и цитира в мотивите си избирателно части от тях, а други да премълчава или игнорира?;

12. Налице ли е съпричиняване на вредата от пострадалия, който е бил пътник в автомобил, управляван от неправоспособен водач, реализирал ПТП?; 13.

Може ли изводът на съда за съпричиняване на вредоносния резултат да почива на предположения или е нужно по категоричен начин да бъде доказано знанието или възможността за узнаване при проявена дължима грижа, че пострадалият е пътувал в автомобил, управляван от неправоспособен водач, съответно че поведението на пострадалия е било рисково?; 14. Следва ли по делото да са установени обективни факти, които да формират основателно съмнение за съществуващ риск, за да се обоснове извод, че пострадалият сам се е поставил в риск, като не е положил нормална дължима грижа да охрани собствения си живот и здраве?; 1 5 . При определяне на размера на съпричиняването, трябва ли съдът да посочи критерии за определянето му?;

16. При определяне степента на съпричиняване следва ли да бъде направена съпоставка между тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат?; 17. Кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „нормална и дължима грижа“, и в кои случаи следва да се приеме, че лице, което пътува в автомобил, управляван от неправоспособен водач, не е положило „нормална и дължима грижа“ и е съпричинило вредоносния резултат?

В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторите се позовават на следната съдебна практика, в противоречие с разрешенията в която считат, че се е произнесъл въззивният съд: ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 31 от 25.03.2014 г. по т. д. № 1203/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 121 от 09.07.2012 г. по т. д. № 60/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 130 от 09.07.2013 г. по т. д.

№ 669/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 88 от 09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т. о.,решение № 215 от 03.02.2017 г. по т. д № 2908/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 27 от 15.04.2015 г. по т. д. № 457/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 95 от 23.04.2014 г. по гр. д. № 5805/2013 г. на ВКС, III г. о. и решение № 9 от 04.02.2022 г. по т. д. № 185/2021 г. на ВКС, II т. о. – по въпроси №№ 1 – 6, вкл.; Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 3 от 15.03.2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 548 от 06.12.2010 г. по гр. д. № 1119/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 3

1649/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 36 от 24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 69 от 23.07.2014 г. по т. д. № 1874/2013 г. на ВКС, I т. о. и решение № 126 от 18.10.2019 г. по т. д. № 1785/2018 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 7; Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 54 от 22.05.2012 г. по т. д.

№ 316/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 144 от 27.12.2016 г. по т. д. № 1000/2015 г. на ВКС, II т. о. и решение № 99 от 08.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 8; решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 131 от 04.05.2012 г. по гр. д. № 755/2011 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, IV г. о. – по въпроси №№ 9 – 11, вкл.; Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, решение № 27 от 22.06.2022 г. по т. д. № 239/2021 г. на ВКС, I т. о., решение № 76 от 22.06.2020 г. по т. д. № 771/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 32 от 15.03.2021 г. по т. д.

№ 30/2020 г. на ВКС, II т. о., решение № 109 от 13.01.2021 г. по т. д. № 2410/2019 г. на ВКС, I т. о., решение № 139 от 28.01.2021 г. по т. д. № 1780/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 59 от 27.07.2022 г. по т. д. № 257/2021 г. на ВКС, II т. о., решение № 51 от 29.06.2020 г. по т. д. № 613/2019 г. на ВКС, I т. о. и решение № 141 от 31.08.2017 г. по т. д. № 2272/2016 г. на ВКС, II т. о.

– по въпроси №№ 12 – 14, вкл. ; решение № 36 от 02.05.2019 г. по т. д. № 1354/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 118 от 27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 50123 от 20.10.2022 г. по т. д. № 1387/2021 г. на ВКС, I т. о., решение № 15 от 12.02.2018 г. по т. д. № 1423/2017 г. на ВКС, II т. о. и решение № 96 от 16.09.2022 г. по т. д. № 1105/2021 г. на ВКС, II т. о. – по въпроси №№ 15 – 16. П о въпрос № 17 се поддържа наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В срока по чл. 287 ГПК ответникът по касация „Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД и конституираният като трето лице – помагач на негова страна Гаранционен фонд, чрез процесуалните си пълномощници, са изразили писмени становища за неоснователност на искането за селектиране на касационната жалба и молят същото да бъде оставено без уважение.

Третото лице – помагач на застрахователя - А. Б. К., не е подало отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.

280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирани страни, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 02.06.2016 г. около 23:40 ч. л. а. „Фолксваген“, модел 4

„Голф“, с peг. № СТ 0996 СС, управляван от Смаил Мехмедов Устов (неправоспособен водач), извършил маневра „обратен завой“, излизайки от бензиностанция и без да се увери, че няма да застраши движението, отнел предимството на движещия се в права посока л. а. „Опел“, модел „Вектра“, с peг. № СТ 4300 СР, управляван от А. Б. К. (с превишена скорост, в пияно състояние и без правоспособност); с влязла в сила на 24.10.2019 г. и задължителна за гражданския съд присъда № 13/05.04.2018 г. по НОХД № 585/2017 г. по описа на Старозагорския окръжен съд водачът А. К. е признат за виновен, че при управление на посоченото МПС е нарушил правилата за движение по пътищата, като е управлявал МПС със скорост от 130 км/ч, и по непредпазливост и при независимо съпричиняване със Смаил Устов е причинил телесни повреди и смърт на повече от едно лице (сред които и смъртта на Божидар О.ов А.), като деянието е извършено в пияно състояние, с концентрация на алкохол в кръвта 1,68 на хиляда и деецът управлявал без необходимата правоспособност, като случаят е особено тежък – престъпление по чл. 343, ал. 4 във вр. чл. 343, ал. 3, предл. 1, 4 и 5, б „б“, предл. второ във вр. с чл. 343, ал. 1, б „б“ и б „в“ във вр. чл. 342, ал. 1 НК.