Решение № 765 от 12.02.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 765 гр. София, 08.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Петър Милев при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело № 20221100513538 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 20059528/28.09.2022 г. по гр. д. № 52350/2020 г. по описа на СРС, 57 състав е признато за установено по реда на чл. 422 от ГПК, че Ц.

Д. К. дължи на И. Д. Х. сумите, предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 31.10.2019 г. по ч.гр.д. № 58519/2019 г. на СРС, II ГО, 57 състав, както следва: на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД сумата от 1500 евро, представляваща невърната на падежа сума по договор за заем от 20.05.2016 , ведно със законната лихва върху главницата от 1500 евро, считано от 24.05.2021 г. до окончателното й изплащане, като отхвърля иска за законна лихва върху главницата за периода от 14.10.2019 – 24.05.2021 г. на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД сумата от 2000 евро, представляваща невърната на падежа сума по договор за заем от 05.07.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от 2000 евро, считано от 24.05.2021 г. до окончателното й изплащане като отхвърля иска за законна лихва върху главницата за периода от 14.10.2019 – 24.05.2021 г.

1

С решението ответницата е осъдена на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК направените в исковото производство разноски в размер на 817 лева и в заповедното производство в размер на 817 лева.

Против решението, в частта, с която е признато за установено, че ответницата дължи сумите, за които е издадена заповед за изпълнение, ведно със законната лихва от 24.05.2021 г., е подадена въззивна жалба вх. № 25072178/04.11.2022 г. от Ц. Д. К., в която са изложени съображения за неговата неправилност. Въззивникът поддържа, че ищцата не е доказала основанието на твърдяното от нея правоотношение между страните. Били представени два превода на парични суми към ответницата, които не се оспорвали от страните, но посоченото в тях основание било „захранване“, но се твърдяло, че са предоставени в заем. Това твърдение било оспорено, като с определението за доклад по делото съдът указал на ищцата, че носи доказателствената тежест да установи съществуването на действително правоотношение по договор за заем и неговото съдържание. Въпреки че такова доказване не било проведено, искът бил уважен. Поддържа, че основанието за предоставяне на парична сума следва да бъде доказано, а не може да се предполага. Въззивникът К. поддържа, че по делото били въведени твърдения и били ангажирани доказателства, че между страните са съществували правоотношения, възникнали по силата на предварителен договор, в изпълнение на което били извършени плащанията, предмет на делото. Поддържа, че разпитаните свидетели не били установили наличието на уговорка за заем, но съдът не съпоставил събраните по делото доказателства и достигнал до неправилни фактически изводи. Освен това, съдът допуснал съществено процесуално нарушение като се фокусирал върху доказването, проведено от ответника по отношение на действително съществувалите между страните отношения, като приел, че доказването на твърденията на ответника не било пълно. Не бил спазен основен принцип, според който ищецът носи тежестта да извърши пълно и главно доказване на ангажираните от него твърдения, докато за ответника било достатъчно да приведе твърдения и доказателства, които само да разколебаят тезата на ищеца. Следвало да бъде съобразено, че ищцата претендира процесните суми на основание предоставен и неплатен заем, а не претендира сумата на основание недължимо плащане, поради което заемното правоотношение не било доказано по установения ред и не били основания за уважаването на 2 предявения иск. Поддържа, че изявлението на ответницата, че счита платените суми за погасяване на нейно валидно, ликвидно и изискуемо плащане по договора, представлява възражение за прихващане на евентуално признати суми, поради което съдът като е приел, че сумите са дължими като предоставени в заем е следвало да установи настъпилото погасяване на активното вземане с насрещните задължения на ищцата. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени, като претендира направените по делото разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия И. Д. Х. с вх. № 250791142/12.12.2022 г. В отговора са изложени съображения за правилност на първоинстанционното решение.

Моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира направените по делото разноски.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД , след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по гр.д. № 52350/2020 г. по описа на СРС, 57 състав е образувано по искова молба, подадена от И. Д. Х., с която са предявени по реда на чл. 422 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал.1 във връзка с чл. 240, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите против Ц. Д. К..

Ищцата твърди, че на 20.05.2016 г. и на 05.07.2016 г. дала в заем на Ц. Д.

К. парични суми в размер на 1500 евро, респ. 2000 евро или общо в размер на 3500 евро с уговорката да й бъдат върнати до края на годината. Сумите превела по банков път по сметка на ответницата, но в уговорения срок тя не изпълнила задължението си да погаси дълга. Моли да бъде признато за установено, че Ц. Д. К. дължи сумата от 3500 евро, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане, както и направените по делото разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който Ц.

Д. К. оспорва предявените искове, като се въвеждат твърдения, че между страните не е съществувало правоотношение по силата на договор за заем, а 3 те са били обвързани от Предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 22.12.2015 г. с предмет дворно място – поземлен имот № 28, кв. 206А по плана на гр. София, м. Павлово – Бъкстон, с площ от 675 кв.м., по който договор ответницата К. и съпругът й били продавачи, а ищцата Х. – купувач. Първоначално бил уговорен срок за извършване на сделката на имота – 05.02.2016 г. Твърди, че на 04.02.2016 г подписали анекс за удържаване на срока до 04.03.2016 г. като купувачът Х. платила 5000 лева от цената. На 28.03.2016 г. бил сключен нов анекс и бил определен нов срок – 28.04.2016 г. и била уговорена месечна неустойка в размер на 2500 евро за всеки месец забава. На 28.04.2016 г. отново бил продължен срокът – до 28.02.2017 г. като отново била потвърдена и уговорката за неустойка дължима от купувача в размер на 2500 евро на месец. Твърди, че на 26.04.2017 г. бил подписан последния анекс към договора, с който срокът бил продължен до 30.06.2017 г. и била уговорена неустойка в размер на 2200 евро за купувачката, при условие, че сделката не се извърши в уговорения срок.

Предвидено било и автоматично прекратяване на договора, ако не бъде сключен на посочената дата, като купувачът няма право да иска връщане на даденото в изпълнение на договора, както капарото, а така също и други платени суми. Поддържа, че окончателният договор не бил сключен по вина на купувача, поради което и дължи неустойка в размер на 15000 евро, а след сключването на анекса от 26.04.2017 г. дължала неустойка за месеците май и юни 2017 г. общо в размер на 4400 евро, като половината от общо държимата неустойка или 9700 евро се дължали лично на Ц. К.. Поддържа, че платените суми, за които ищцата твърди да са дадени в заем са платени като неустойка по предварителния договор. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени.

Към първоинстанционното производство е приложено гр.д. № 58519/2019 г. по описа на СРС, 57 състав. По заявление от 14.10.2019 г., подадено от И. Д. Х. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 31.10.2019 г., с която е разпоредено на Ц. Д. К. сумата от 3500 евро, представляваща невърната на падежа главница по договор за заем, ведно със законната лихва от 14.10.2019 т. до изплащане на вземането и 817 лева – разноски. На основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК на заявителя е указано да предяви иск за установяване съществуването на на вземането. В изпълнение на указанията заявителят е предявил иск в законоустановения срок.

Във връзка с установяване на твърденията на страните по делото са 4 събрани писмени и гласни доказателства, въз основа на които в мотивите на решението си първоинстанционният съд е приел, че сумите от 1500 евро и 2000 евро са платени по договор за заем, сключен между И. Х. и Ц. К. във връзка с необходимост от ремонт на кола и във връзка с такси за ДНСК, като се приема, че не е налице връзка със сключения между тях предварителен договор.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По изложените във въззивната жалба доводи, съдът намира следното:

Положителният установителен иск с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 124, ал. 1 от ГПК е от лице - заявител, имащо правен интерес от установяване съществуването и изискуемостта на вземането си, за което е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, против която е подадено възражение от длъжника. Искът има за предмет установяване на съществуването и изискуемостта на сумата, за която по гр. д. № 58519/2019 г. по описа на СРС, 57 състав, е била издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК. Основателността на предявения иск е поставена в зависимост от това въз основа на събраните по делото доказателства да се установи, че е сключен договор за заем, по силата на който за ответника е възникнало задължение да върне предоставената сума, че сумата е предадена на заемателя и че е настъпила изискуемост на претендираното вземане. Съгласно правилата за разпределяне на доказателствената тежест задължение на ищеца е било да установи посочените обстоятелства.

С доклад по делото, съставен с Определение по чл. 140 от ГПК на 23.06.2021 г. и обявен на страните в съдебно заседание, проведено на 12.10.2021 г. първоинстанционният съд, като е съобразил въведените от ищеца твърдения и възраженията на ответника, е разпределил доказателствената тежест е указал на ищеца, че следва да установи съществуването на договор за заем, по силата на който за ответника е 5 възникнало задължение да върне заетата сума, като е приел за безспорно между страните, че сумата от 3500 евро е преведена по банковата сметка на Ц. К.. На ответника е указано да установи, че правното основание за получавне на сумата е различно и изключва задължението за връщане.

Установява се от представените и неоспорени от ответника платежни нареждания, че на 20.05.2016 г. И. Д. Х. е превела по сметка на Ц. Д. К. сумата от 1500 евро, а на 05.07.2016 г. – 2000 евро. Като основание за превода в платежните нареждания е посочено „захранване на сметка“.

Във връзка с установяване на основанието за извършените преводи са ангажирани гласни доказателства, а във връзка с възраженията на ответника са представени писмени доказателства и са събрани гласни доказателства. С Предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 22.12.2015 г. В.Л.К. и Ц. Д. К. са поели задължение да прехвърлят на И. Д. Х. чрез договор за покупко-продажба в нотариална форма собствеността върху техния собствен недвижим имот – празно дворно място, съставляващо имот с пл. № 28 от кв. 206-А по плана на гр. София, местност „Павлово – Бъкстон“, цялото с площ от 675 кв.м. – имот с идентификатор *** с адрес гр.