Решение № 2495 от 24.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2495 гр. София, 24.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Ц. В. Пецева като разгледа докладваното от Теодора Иванова Въззивно гражданско дело № 20221100511838 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 20040135 от 06.06.2022 г., изменено по реда на чл. 248 ГПК с определение № 20056584 от 08.09.2022 г., и двете постановени по гр.д. № 5059/2021 г. на СРС, 43 състав: 1/. ответникът Н.И.М. е осъден, на основание чл. 74, ал. 1 от ЗЗДискр., да заплати на ищцата Е. С. С. сумата 3000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в периода 27.01.2016 г. – 01.11.2018 г., изразяващи се в притеснение, отрицателни усещания и тревоги, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба– 28.01.2021 г. до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен над сумата 3000 лв. до пълния предявен размер от 37000 лв.; 2/. е отхвърлен предявеният, на основание чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр., от Е. С. С. срещу Н.И.М., иск за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата 13497,66 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинените в периода 27.01.2016 г. – 01.11.2018 г., в резултат на неравноправно третиране при определяне на основно и допълнително трудово възнаграждение, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 28.01.2021 г. до окончателното й изплащане; 3/. ответникът Н.И.М. е осъден, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на ищцата Е. С. С. сумата 71,29 лв. разноски по делото, съразмерно на уважената част от исковете; 4/. ищцата Е. С. С. е осъдена, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на ответника Н.И.М. сумата 3070,01 лв. разноски по делото, съразмерно на отхвърлената част от исковете.

1

Срещу решението е подадена въззивна жалба вх. № 25051814/06.07.2022 г. от ищцата Е. С. С., чрез адв. Ц. Г., в частта, с която предявеният иск за неимуществени вреди е отхвърлен над сумата 3000 лв. до пълния предявен размер от 37000 лв., както и в частта, с която е отхвърлен искът за присъждане на обезщетение за имуществени вреди. С въззивната жалба се поддържа неправилност на първоинстанционното решение в обжалваните части.

Във връзка с претенцията за присъждане на обезщетение за имуществени вреди се твърди, че решението е постановено при допуснато нарушение на чл. 14 ЗЗДискр., както и че изводът на съда за липса на причинно-следствена връзка между констатираната от КЗД дискриминация и претендираните от ищцата имуществени вреди е необоснован. По отношение на претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди се поддържа, че при определяне на размера му е нарушена разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, не са съобразени всички относими факти и същият е твърде занижен. Иска се отмяна на първоинстанционното решение в посочените части и уважаване на исковете в пълните предявени размери.

Срещу решението е подадена и въззивна жалба с вх. № 25055575/28.07.2022 г. от ответника по иска Н.И.М., чрез адв. К. Б., в частта с която ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата 3000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди. С въззивната жалба се поддържа неправилност на решението в обжалваната част, като се твърди недоказаност на претенцията на ищцата. Иска се отмяна на акта в обжалваната част и отхвърляне на иска.

С отговора на въззивната жалба, подаден от ищцата Е. С. С., чрез адв. Ц. Г., се твърди неоснователност на същата и се иска оставянето й без уважение.

По делото е постъпила и частна жалба вх. № 25064758/28.09.2022 г. от ищцата Е. С.

С., чрез адв. Ц. Г., срещу определение № 20056584 от 08.09.2022 г. по гр.д. № 5059/2021 г. на СРС, 43 състав, с което обжалваното първоинстанционно съдебно решение е изменено в частта за разноските и същата е осъдена, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на Н.И.М. сумата 3070,01 лв., представляваща направени по делото разноски, съразмерно на отхвърлената част от исковете. Твърди се, че адвокатското възнаграждение, определено съразмерно с отхвърлената част от исковете, и при съобразяване с разпоредбите на чл. 7, ал.

2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е в размер на 1955 лв., поради което общият размер на присъдените на ответника разноски не следва да надвишава сумата 2165 лв. Иска се отмяна на обжалваното определение и намаляване на размера на присъденото на насрещната страна адвокатско възнаграждение.

С отговора на частната жалба, подаден от ответника по иска Н.И.М., чрез адв. К. Б., се поддържа неоснователност на същата и се иска оставянето й без уважение.

Постъпила е и частна жалба вх. № 25067665/13.10.2022 г. по описа на СРС от ответника по иска Н.И.М., чрез адв. К. Б., срещу определение № 20056584 от 08.09.2022 г. по гр.д. № 5059/2021 г. на СРС, 43 състав, с което обжалваното първоинстанционно съдебно решение е изменено в частта за разноските, като първоначално присъдените в полза на 2

Националния исторически музей, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, разноски в размер на 5310,58 лв. са намалени на 3070,01 лв. Твърди се, че с оглед отхвърлената част от исковете и предвид правилото на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение в случая възлиза на 5349,02 лв., поради което се иска отмяна на обжалваното определение и оставяне на искането на ищцата по чл. 248 ГПК без уважение.

С отговора на частната жалба, подаден от ищцата Е. С. С., чрез адв. Ц. Г., се изразява становище за неоснователност на същата и се иска оставянето й без уважение.

Софийският градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението и прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за неправилност, посочени във въззивните жалби, прие следното:

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Съдът намира за установено следното от фактическа страна:

С влязло в сила решение № III-113-110 от 01.10.2015 г. по гр.д. 18318/2015 г. на СРС, ГО, 113 състав, е постановено следното: на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, е признато за незаконно и отменено уволнението на Е. С. С., извършено със заповед № РД-1913/04.03.2015 г. на директора на Националния исторически музей; на основание чл. 344, ал.1, т. 2 КТ Е. С. С. е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „Главен уредник“ в отдел „Археология“ при Националния исторически музей; на основание чл. 344, ал. 1 т. 3 КТ Националният исторически музей е осъден да заплати на Е. С. С. обезщетение за времето, през което същата е била без работа поради незаконното уволнение.

Със заповед № РД-19-12/27.01.2016 г. на директора на Националния исторически музей Е. С. С. е възстановена на работа, считано от 01.02.2016 г. и е изплатено обезщетение, съгласно цитираното по-горе решение по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ.

Страните не спорят, че в процесния период (27.01.2016 г. – 01.11.2018 г.) са били обвързани от трудово правоотношение, по силата на което ищцата е заемала длъжността „Главен уредник“ в отдел „Изкуствознание, етнография и интердисциплинарни изследвания“ към Националния исторически музей.

С влязло в сила решение № 270 от 22.04.2019 г. по преписка № 165/2017 г. на КЗД, образувано по жалба от Е. С. С. срещу Н.И.М. за извършена дискриминация и тормоз по признак „лично положение“, е установено, че след възстановяването й на работа през 2016 г. на длъжността „Главен уредник“ в НИМ, работодателят на Е. С. – Н.И.М., не е изпълнил задължението си, произтичащо от чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр., и е извършил дискриминация спрямо същата, тъй като й е определяна най-ниска заплата в сравнение с други главни уредници в НИМ – Л.А. Г., М.И.З. и Е.Й.С.. Прието е, че това неравенство в заплащането на труда противоречи на чл. 157, ал. 1 ДФЕС, чл. 243 КТ и чл. 14 ЗЗДискр.

3

Със заповед от 30.10.2018 г. на директора на Националния исторически музей трудовото правоотношение е било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, по взаимно съгласие на страните.

От заключението на основната съдебносчетоводна експертиза се установява, че в исковия период (27.01.2016 г. – 01.11.2018 г.) ищцата е получила сумата 12579,16 лв. основни трудови възнаграждения, сумата 4163,49 лв. допълнителни възнаграждения за трудов стаж, сумата 9355,38 лв. възнаграждение за платен годишен отпуск и библиотечни дни, сумата 2146,31 лв. обезщетения за временна неработоспособност поради общо заболяване.

От заключението на допълнителната съдебносчетоводна експертиза се установява, че в периода месец февруари 2016 г. – месец март 2018 г. ищцата получила основни трудови възнаграждения в размер на 9158,04 лв. и допълнителни възнаграждения за трудов стаж в размер на 3000,31 лв. Установява се също, че разликата между основните трудовите възнаграждения на главните уредници в НИМ Е. С. С., Л.А. Г., М.И.З. и Е.Й.С., за периода месец февруари 2016 г. – месец март 2018 г., е както следва: между Е. С. С. и Л.А. Г. – 13497,66 лв., между Е. С. С. и М.И.З. – 11326,87 лв., а между Е. С. С. и Е.Й.С. – 10931,86 лв., а разликата между допълнителните възнаграждения за трудов стаж на главните уредници в НИМ Е. С. С., Л.А. Г., М.И.З. и Е.Й.С., за периода месец февруари 2016 г. – месец март 2018 г., е както следва: между Е. С. С. и Л.А. Г. – 3316,43 лв., между Е. С. С. и М.И.З. – 4620 лв., а между Е. С. С. и Е.Й.С. – 4661,56 лв.

Според заключението на съдебнопсихологичната експертиза, периодът от момента на уволнението на ищцата през 2015 г. до момента на прекратяването на трудовото й правоотношение през 2018 г. е период, през който същата е изпитвала негативни преживявания. През този период неочакваният момент на уволнението й е било с най-висок стресогенен потенциал, а след възстановяването й на работа е последвало натрупване на негативни преживявания заради проявената дискриминация на работното място.

Финансовото обедняване на ищцата е довело до тревожността й, тъй като същата е личност, която живее в строго определен ред, без промени и сигурността е изключително важна за нея. Към момента на изследването се наблюдават актуални симптоми от невротичния регистър, които все още не са дезактуализирани.

От свидетелските показания на В.С., съпруг на ищцата, се установява, че след възстановяването на ищцата на работа в музея през 2016 г., вследствие неравното й третиране от работодателя, изразяващо се в заплащане на по-ниско трудово възнаграждение в сравнение с другите й колеги, заемащи същата длъжност, Е. С. се е чувствала недооценена, неудовлетворена и безполезна, тревожила се, че не може да помогне на семейството си финансово поради ниската заплата, която получавала, изпаднала в депресия, затворила се в себе си, посещавала психолог, приемала успокоителни лекарства.

Настоящият състав намира, че не следва да се обсъждат свидетелските показания на Б.М. и Н.В., тъй като същите се отнасят за обстоятелства, касаещи отношенията на ищцата с колегите и ръководителите й на работното място, но нямат връзка със заявеното от ищцата 4 и установено от КЗД дискриминационно действие, изразяващо се в неравното й третиране при определяне на основното й трудово възнаграждение.

Така установените факти водят до следните правни изводи:

При предявени искове по чл. 74, ал. 1 ЗЗДискр., за присъждане на обезщетения за вреди от установено по реда на гл. IV, раздел I ЗЗДискр., от Комисията за защита от дискриминация (КЗД) или от административен съд (при обжалване решението на КЗД), дискриминационното действие, съдът не установява повторно осъществена ли е дискриминация, от кого и срещу кого, а преценява единствено има ли причинени на пострадалото лице вреди, какви са те, пряка последица ли са от дискриминационното нарушение и какъв е размерът на обезщетението. В този смисъл е решение № 73 от 12.06.2013 г. по гр. д. № 311/2012 г. на ВКС, IV г. о., възприето и цитирано и в други решения на ВКС.