Решение № 317 от 06.06.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 317 гр. София, 03.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Трифонова

Членове:

Петя Колева

Пламен Дацов при участието на секретаря Илияна Т. Рангелова в присъствието на прокурора Ивайло Симов като разгледа докладваното от Пламен Дацов Касационно наказателно дело от общ характер № 20248002200296 по описа за 2024 година

Касационното производство е инициирано по касационна жалба от адв.О. - повереник на частните обвинители Ц. Н. Н. и М. Я. Н., касационна жалба на повереника на частните обвинители А. Н. Д. и И. Г. Д. – адв.Б. срещу Решение №10/05.02.2024 год. по ВНОХД№343/2023 год. по описа на III наказателен състав на Апелативен съд(АС) – Пловдив, с което е изменена Присъда №24/18.05.2023 год. по НОХД№385/23 год. по описа на Окръжен съд – Стара Загора.

Оплакванията в двете касационни жалби са за наличието на касационното основание визирано в чл.348, ал.1, т.3 НПК. В тази връзка се моли да се отмени атакуваното решение и върне делото за ново разглеждане от друг състав, за да бъде увеличен размерът на наложеното наказание чрез неговото ефективно изтърпяване.

В хода на съдебните прения адвокат Б. - за частните обвинители И. Д. и А. Д., поддържа касационна жалба. В случая счита, че института на условното осъждане и малкият размер на наказанието няма да изпълнят целите визирани в чл. 36 НК.

Адвокат О. - за частните обвинители Ц. Н. и М. Н., също поддържа депозираната касационна жалба. Сочи, че определеното на подсъдимия наказание е силно занижено и не отговаря на престъплението, което той е извършил. Аргумент в тази насока е, че се касае за едно единствено дете, което няма вина за настъпилото ПТП, нито е допринесъл по някакъв 1 начин за него или е нарушил правила за движение по пътищата.

Частният обвинител Ц. Н. изтъква, че основанието за по-лека присъда, а именно, че подсъдимият бил семеен с деца е дискриминационно разглеждане към всички останали участници в движението, които евентуално не са семейни и нямат деца. Пренебрегва се според него и качеството на професионален шофьор, управляващ голяма композиция, който е управлявал с превишена скорост много над разрешената. Твърди се, че като професионален шофьор е бил длъжен да съобрази стриктното спазване на правилата за движение, което не е основание за по-тежка присъда според съда, а от друга страна семейното му положение е основание за по-лека такава. Това, според частния обвинител, е манипулативно и тенденциозно отношение на съдебния състав към подсъдимия.

Частният обвинител М. Н. е на мнение, че изминалият от деянието дълъг период от време не е основание за намаляване на наказанието, тъй като загиналите нямат вина за това, а неявяването на подсъдимия е станало причина за неразумно продължилия наказателен процес.

Адвокат Н. - за подсъдимия М. К. моли за оставяне в сила на атакуваното решение, тъй като правилно съдът е определил наказанието, което съответства на критериите за справедлив размер. В процесния случай пряката причина за причиняване на ПТП-то е навлизането на лекия автомобил в насрещното движение. Водачът на въпросното МПС и пострадал е извършил няколко нарушения на закона. Двете МПС са се движили с висока скорост над допустимата, но тази на лекия автомобил е била значително по-висока от скоростта на товарната композиция.Налице е съпричиняване и ударът е настъпил в пътната лента на подсъдимия.

Представителят на ВП счита, че въззивният съд е приел правилно и законосъобразно решение, в което справедливо е отмерил размера и начина на изтърпяване на наказанието.

Въззивната инстанция, според представителя на ВП, правилно е преценила, че нарушението на подсъдимия е по чл.21 ЗДвП, а именно несъобразяване със скоростта указана със съответен пътен знак, която в случая е 40 км/ч и законосъобразно е оправдал частично подсъдимия за нарушение по чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП, защото фактически подсъдимият е направил всичко необходимо и е предприел екстремно спиране в момента, в който е възникнала непосредствената опасност, но поради движението на лекия автомобил в неговата траектория и поради превишената скорост на товарния автомобил се е стигнало до ПТП. Не приема, че съдебното минало и семейното положение, отнасящи се до личността на подсъдимия, е взело превес при определяне размера и начина на изтърпяване на наказанието. Основното е съпричиняване на общественоопасния резултат от страна на водача на лекия автомобил.

Подсъдимият редовно призован не се явява.

Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт, установи следното:

2

По отношение на наведените основания в двете касационни жалби:

Основният въпрос, който се поставя на обсъждане, е за справедливостта на наложеното на подсъдимия наказание - касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. В касационните жалби на частните обвинители се твърди, че наказанието, определено от първия съд на 3 години „лишаване от свобода“ при 5 години изпитателен срок и 3 години „лишаване от право за управление на МПС“, което е потвърдено от апелативния съд е явно несправедливо и не отговаря на целите по чл. 36 НК. В този смисъл е и недоволството на жалбоподателите, които са на мнение, че следва да се определи на подсъдимия ефективно наказание.

Касационната инстанция не констатира сочените от частното обвинение пропуски при индивидуализиране на наказателната отговорност на подсъдимия. Съгласно разпоредбата на чл. 348, ал. 5 от НПК, наложеното на един подсъдим наказание е явно несправедливо, когато то очевидно не съответства на степента на обществена опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК. В настоящия случай такова несъответствие по отношение потвърденото от въззивния съд наказание - обстоятелство, което дава основание за намеса на касационната инстанция, не е налице, защото при определянето му са спазени необходимите законови правила и същото не съдържа характеристиките на явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК.

В рамките на своите правомощия въззивната инстанция е направила проверка на присъдата, като се е спряла подробно на предпоставките, касаещи индивидуализирането на наказанието на подсъдимия. Апелативният съд е изложил достатъчно ясни и правно издържани мотиви именно в тази насока, като е отчел с нужната прецизност както отегчаващите, така и смекчаващите вината обстоятелства и е достигнал до аргументирания извод за потвърждаване на определеното от първия съд наказание.

Индивидуализирайки наказанието, въззивната инстанция адекватно е отчела фактите свързани, както с отегчаващите вината обстоятелства, така и със смекчаващите такива.

Настоящият състав не може да се съгласи с наведените доводи в касационните жалби, че добрите характеристични данни, липсата на осъждане и установения социален статус не трябва да имат отношение към определяне на наказателната отговорност и са дискриминационни. Напротив, при определяне на отговорността е от значение, както правилно отбелязва в мотивите си апелативната инстанция, съвкупността от степента на обществена опасност на деянието и дееца и характеристиките свързани с личността му.

Именно в тази връзка въззивната инстанция изключително подробно и в съответствие със събраните доказателства е приела като смекчаващи отговорността обстоятелства отличните характеристики за личността на подсъдимия – трудово ангажиран, неосъждан, семеен и с отношение към процесното деяние, което е изключително критично видно от искреното съжаление към извършеното. Много важно значение, което не е убягнало от вниманието на двете инстанции, е поведението на подсъдимия непосредствено след деянието, свързано с едно напълно човешко поведение, което е силно емпатично – отзивчивост, състрадание, 3 загриженост, разкаяние. Подсъдимият е направил всичко, което зависи от него, за да помогне – веднага се е притекъл на помощ, помолил е други хора, тъй като не е знаел български език, които са били там да се обадят на тел.112. Опитал се е да достигне до пострадалите и да помогне, но е видял, че това е невъзможно като не на последно място е останал за извършването на процесуално-следствените действия и не се е възползвал от отказа на съдебните органи на Република Турция да организират призоваването му за повдигане на обвинение, което значително е щяло да забави досъдебното производство. В тази връзка правилно въззивната инстанция е преценила, че това са достатъчно основания от личностен аспект, които да дават благоприятна прогноза за поправителния и превантивен ефект на определеното наказание. Действително, както сочат поверениците и частните обвинители, това е изискващо се поведение от подсъдимия, но то по никакъв начин не може да бъде пренебрегнато и да не се приобщи към позитивите свързани с неговата личност.

Безспорно с оглед на възражението на жалбоподателите свързано с това, че като професионален шофьор подсъдимият е следвало да съобрази лошото време, мокрия път и ограничението на скоростта, както и това, че е управлявал тежко МПС с ремарке, е отчетено при индивидуализацията на наказанието. Въпреки това, както основателно сочи в мотивите си апелативната инстанция, степента на вина на дееца не може да се определи като висока. В контекста на разглежданото касационно основание с оглед отбелязаното в една от касационните жалби, правилно е взето предвид, че вида на вината е небрежност, а не самонадеяност, както твърди адв.О.. Това е така, тъй като поддържайки превишената скорост подсъдимият не е съзнавал общественоопасния резултат, но е бил длъжен и е могъл да го предвиди и предотврати. В случая подсъдимият управлявайки МПС, макар и с превишена скорост, в неговото съзнание не се е отразила характеристиката на деянието, престъпните последици и причинната връзка между тях. Именно поради отсъствието на тези представи въпросната небрежност е несъзнавана и тя е един от разграничителните критерии от самонадеяността. Това, че подсъдимият управлява МПС с превишена скорост не води след себе си автоматично до промяна на субективната страна в самонадеяност. При подс.К. действително е налице обстоятелството, че той е бил длъжен и е могъл да предвиди общественоопасните последици, но от друга страна при него небрежността се е проявила и от обективната възможност за предвиждане, тъй като подсъдимият е трябвало реално да е могъл да възприеме със съзнанието си всички факти и обстоятелства, необходими за „предвиждане на последиците, както и да е разполагал с необходимото време за протичане на мисловните процеси, които ще доведат до прогнозиране на резултата свързан с възможност да избере поведение отнасящо се до формираното познание за бъдещо настъпване на общественоопасните последици“. Всички гореизброени критерии за субективната страна на деянието са налице в процесния случай и за това правилно двете инстанции са преценили, че в случая не може да се говори за самонадеяност.

В контекста на посоченото по-горе не може да се приеме, че е налице самонадеяност и поради още нещо. Подс.К. не е предвиждал вероятното настъпване на общественоопасните последици, като е бил уверен, че ще ги избегне. В случая фактите по 4 делото не водят до такъв извод. Няма основание в разглеждания казус да се изведе извод, че подсъдимият е надценил определени фактори или свои възможности, а е подценил значението на други обстоятелства, при което у него се е формирала погрешна представа за действителното състояние на нещата, тоест да се е оформило у него престъпно лекомислие като той е бил уверен, че ще предотврати общественоопасните последици. Напротив, у подсъдимия макар и управлявал с превишена скорост, няма данни да се е оформило такова престъпно лекомислие, тъй като той е бил съсредоточен върху управлението на своето МПС, контролирайки същото в своята лента. Последното е важно обстоятелство с оглед формата на вината, каквато е самонадеяността, където е необходимо да се установи, че увереността на подсъдимия относно настъпването на последиците трябва да се основава на факти, които са конкретни и за да не настъпят същите той трябва да вземе някоr мерки за тяхното предотвратяване, а не да разчита единствено и само на случайността – Р59-84ОСНК. В случая става въпрос за неправилна преценка на различни фактори като подсъдимият надценява едни обстоятелства и подценява други, което прави увереността обективно необоснована и я определя като самонадеяност. Факт е, че подсъдимият е навлязъл в този опасен участък при лоши метеорологични условия с превишена скорост и евентуално е можел да разчита на това, че няма някой да навлезе в неговото платно с превишена скорост, но увереността като субективен елемент, че разчитайки на собствените си умения и бързи реакции няма да причини ПТП, в случая не се наблюдава.