Решение № 42 от 27.04.2023, Окръжен съд - Търговище

РЕШЕНИЕ

№ 42 гр. Търговище, 26.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МАРИАНА Н. ИВАНОВА

Членове:

МИЛЕН ИВ. СТОЙЧЕВ

БОРЯНА СТ. ПЕТРОВА при участието на секретаря ЖОРЖЕТА СТ. ХРИСТОВА като разгледа докладваното от МАРИАНА Н. ИВАНОВА Въззивно гражданско дело № 20233500500034 по описа за 2023 година Производството е по чл.258 и сл.от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на “С.... ЕООД, ЕИК 205500100, гр.Търговище, чрез процесуален представител и пълномощник адв. Д. П. от адвокатско дружество “П. и Венкова”, гр.Търговище, против решение № 542/25.11.2022 г., постановено по гр.д. № 312/2022 г. на РС – Търговище.

С обжалваното решение са ПРОГЛАСЕНИ ЗА НИЩОЖНИ, като относително симулативни, клаузите в договори за покупко-продажба на ППСполуремарке, с нотариална заверка на подписите от 30.12.2021 г. и договор за покупко-продажба на МПС - Влекач, с нотариална заверка на подписите от 30.12.2021 г., сключени между „С.....“ ЕООД и „Н.....“ ЕООД, в които е записано, че продавачът е получил продажната цена от по 3 000 лв. за всяко превозно средство, преди подписване на договорите и е ПРИЕТО ЗА УСТАНОВЕНО на осн.чл. 17, ал. 1 от ЗЗД, че прикритите договори са действително съглашение за окончателно прехвърляне на собствеността срещу задължение останалата сума от продажната цена на Влекача и Полуремаркето в размер на 6 000лв. ( по 3 000лв. за всяко) да бъде заплатена 1 от купувача „С.....“ ЕООД по банковата сметка на продавача „Н.....“ ЕООД,, след прехвърляне на собствеността на двете превозни средства. С решението търговското дружество „С.....“ ЕООД, ЕИК:205500100 е осъдено ДА ЗАПЛАТИ на „Н.....“ ЕООД, ЕИК: 205332115 сумата от 3 000 лева, представляваща продажна цена по търговски договор за продажба на Влекач, обективиран във фактура с № 461/27.12.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.03.2022 г. до окончателното и изплащане, на осн. чл. 327, ал. 1 от ТЗ във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, както и сумата 3 000 лева, представляваща продажна цена по търговски договор за продажба на Полуремарке, обективиран във фактура с № 462/27.12.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.03.2022 г. до окончателното й изплащане, на осн.чл. 327, ал. 1 от ТЗ във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД.

Присъдени са разноски.

С оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на решението по изложени съображения, че съдът неправилно е обсъдил и анализирал събраните по делото писмени и гласни доказателства и поради това е достигнал до незаконосъобразен правен извод относно дължимостта на сумите, предявени с исковата молба, като счита за безспорно установено от събраните по делото доказателства, че предявените искове са неоснователни и че действителната воля на страните по сделките е била тази, която е заявена от ответното дружество в писмения отговор по чл. 131 от ГПК, въззивникът моли за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на ново, с което да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна е депозирала отговор чрез процесуалния си представител адв. А. С., ТАК, със становище за неоснователност на жалбата и молба за потвърждаване на първоинстанционното решение по съображения, че същото е изцяло правилно, законосъобразно и мотивирано, като фактическите и правни изводи на РСТ съответстват изцяло на събрания по делото доказателствен материал:

Видно от заключението на вещото лице, ответното дружество е осчетоводило процесните фактури и е ползвало данъчен кредит за тях, като по този начин е признало дължимостта и валидността им. Установено е обаче от експертизата по делото, че фактурите не са заплатени на ищеца, нито по банков път, нито в брой. Ответникът не доказал възражението си, че задължението му е погасено, не представил валиден счетоводен документ РКО или др., чрез 2 който да докаже факта на плащане. Въпреки, че ответникът ги е отразил счетоводно като платени, това не отговаря на документацията по делото и документацията в счетоводните им книги, което означава, че това отразяване е незаконосъобразно и неоснователно - няма правно или счетоводно основание за извършването му. Счита, че правилно съдът не е кредитирал показанията на свидетеля, позовава се на недопустимостта им на осн. чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК. Претендира разноски за въззивната инстанция.

В с.з. страните поддържат становищата си.

При извършената служебна проверка по реда на чл. 267 от ГПК при съответното прилагане на чл. 262 от ГПК, съдът констатира, че въззивната жалбата е депозирана в срок, от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване, отговаря на изискванията на ГПК относно редовността й, извършена е редовна размяна на книжа, поради което е процесуално допустима.

За да се произнесе по същество, съдът съобрази следното:

По фактите:

Между страните е сключен предварителен договор на 23.12.2021 г. за покупко-продажба на 2 МПС – полуремарке и влекач (с подробно описаниемарка и модел, рег. №, цвят, № на рама), като страните са договорили продажна цена на стойност 18 000 лв. (13 000 лв.- заплатена при сключване на предварителния договор и 5000 лв.- след сключването на окончателния договор по банкова сметка на купувача), без да са конкретизирали цената на всяко едно ППС. На 27.12.21 г. ищецът е издал 2 бр. фактури - №№ 461 и 462, и двете от 27.12.21 г. (л.10, л.11), с посочена продажна цена на всяко едно от превозните средства – 2500 лв., ДДС-500 лв. (общо по 3000 лв.). На 30.12.21 г. между страните е сключен договор за покупко-продажба на ПОЛУРЕМАРКЕ – с рег. № КН 0538 ЕЕ, с подробно описани марка и модел, № на рама, цвят: сив, за сумата от 3000 лв., с ДДС, „която сума продавачът заяви, че е получил напълно и по банков път от купувача“. Не е спорно, че въпреки готовността на страните за подписване на окончателния договор и за влекача, поради установен запор, такъв не е подписан на 30.12.21 г.. На 08.02.22 г., ответникът е отправил до ищеца нот.покана, получена от последния на 09.02.22 г., с която го е поканил в 7-дн. срок от получаване на поканата да сключат окончателен договор и за влекача, като в поканата ответникът е заявил, че към момента на сключването на предварителния договор е заплатил сумата 13 000 лв., а в 3 срок от 12 дни от сключването на този предварителен договор следвало да бъде сключен окончателен договор. На 10.02.22 г. страните са подписали договор за покупко-продажба на ВЛЕКАЧ, с рег. № КН 2699 ВН, цвят:син, за сумата от 3000 лв., с ДДС, „която сума Продавачът заяви, че е получил от Купувача при сключването на този договор“. Описанието на ППС съответства на това в предварителния договор. И двата договора са с изискуемата нотариална заверка на подписите. Няма спор, че сумата от 13 000 лв. е заплатена от купувача на продавача, съгласно предварителния договор.

Няма спор, предвид и признанието на ответника в отговора на исковата молба, че плащане на сумата от 6000 лв. (2 х 3000 лв.) по банков път не е извършвано. Ответникът твърди, че тази сума е платена в брой, пред свидетели, след подписването на договора от 10.02.2022 г., за което ищецът не му е издал касов бон, като е заявил, че не носи в момента касов апарат.

Приетата по делото ССЕ е установила, че двете фактури са осчетоводени както при ищеца (фактурите са включени в Дневника за продажби по ЗДДС, като счетоводно е отразено, че не са платени и са отразени като задължение), така и при ответника (където е отразено, че процесните фактури са платени в брой, съответно на 31.12.21 г. и на 10.02.22 г., с основание посочване на 2-та договора от 30.12.21 и 10.02.22г.; няма подписван РКО за плащане на тези суми, от движението на банковата сметка на ищеца е установено, че плащане и по банков път на сумите по двете фактури – няма). По делото, въпреки възражението на ищеца по чл. 164, ал. 1, т.3,4 от ГПК, е допуснат свидетел за установяване спорния факт за датата и начина на заплащане на исковата сума от 6000 лв..

При така установеното, съдът приема от правна точка следното:

Между страните, търговски дружества, е сключена търговска сделка (чл. 1, 1, т. 1, чл. 318 и сл. от ТЗ) - покупко-продажба на ППС: описаните в исковата молба полуремарке и влекач, във връзка с която търговска сделка, ищецът е предявил няколко искови претенции, определени от първоинстанция съд като искове с правно основание чл. 17 от ЗЗД, чл. 26 от ЗЗД и чл. 327, ал. 1 от ТЗ.

Видно от обстоятелствената част и петитум, в това число и уточнителната искова молба (л. 37), ищецът е твърдял, че въпреки уговореното в предварителния договор, че освен заплатената сума от 13 000 лв. в деня на подписването му на 23.12.21 г., останалата сума в размер на 6000 4 лв. с ДДС, ще бъде заплатена по банковата скметка на продавача след сключването на окончателния договор за покупко-продажба (бел.съдаподчертаването е от ищеца в ИМ), позовавайки се и на отразеното в нот.покана, изпратена му от ответника от 08.02.2022 г., и записаното в окончателните договори, изявленията на ответника са ясни и недвусмислени, че преди 30.12.21г. до 08.02.22 г. не е заплатил сумата от 3 000лв. (въпреки записаното плащане по банков път в договора от 30.12.21г.), то записаното в двата окончателни договора относно заплащанета на цената по двата договора от по 3000 лв. не отговаря на истината и действителното фактическо положение.

Позовавайки се на тези факти и обстоятелства, ищецът се домогва да установи, че плащане на цената, така както е посочено в окончателните договори не е извършено, считайки в тази част процесните договори за относително симулативни.

Съгласно правната теория и практика сключеният договор е привиден, когато страните са се съгласили, че няма да си дължат посочените престации.

Ако страните са се съгласили, че няма да си дължат нищо, симулацията е абсолютна, а ако са се съгласили, че ще си дължат друго, симулацията е относителна. В тежест на страната, която претендира, че сделката е привидна , е да докаже симулацията, а в тежест на страната, която претендира, че съществува прикрито съглашение е да докаже неговото съдържание.

В случая въведеният с исковата молба спорен предмет е дали е извършено плащането на посочената в договора за продажба остатъчна цена от 6000 лв., предвид посоченото в окончателните договори и уговорката в предварителния договор това плащане да стане по банков път. Твърдяната от ищеца симулация обуславя и предявения обективно кумулативно съединен иск с правно осн.чл. 327, ал. 1 от ГПК – за осъждане на ответника да заплати тази сума.

Предвид съдържанието на сключените два окончателни договора, за симулативност би могло да се говори само относно цената на целия договор (след като страните не спорят, че исковата сума е част от договорената обща цена в предварителния договор, при заплатена сума от 13 000 лв.), но такъв иск не е предявяван.

Въззивният съд приема, че с исковата молба (предвид изложените в нея факти и обстоятелства и петитум) се иска установането на един факт – 5

(не)плащането на цената. Съгласно разпоредбата на чл. 124, ал. 4, изр. 2-ро от ГПК „Иск за установяване съществуването или несъществуването на други факти с правно значение се допуска само в случаите, предвидени в закон“, но настоящия случай не е такъв – касае е се за факт, от чието установяване и доказване ще бъде направен извод за основателността/неоснователността на иска за заплащане на цената (в производството по иска по чл. 327, ал. 1 от ГПК), поради което и по аргумент от разпоредбата на чл. 124, ал. 1 от ГПК, така предявеният иск, с посочено правно основание чл. 17, ал. 1 от ЗЗД, е недопустим, обуславящ обезсилване на решението в тази му част и прекратяване на производството по делото по този иск ( на осн. чл. 270, ал. 3, изр. 1 от ГПК), доколкото, въпреки неправилната правна квалификация, няма промяна в основните факти и обстоятелства, както и петитум, изложени в исковата молба и изложените в отговора възражения, факти и обстоятелства.

Посочването в диспозитива на решението, че договорът за покупкопродажба на Влекач е от 30.12.2021 г. е техническа грешка.