Решение № 702 от 14.11.2023, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 702 гр. гр. Хасково, 14.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Христина З. Жисова при участието на секретаря Михаела Кр. Стойчева като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело № 20235640101122 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба на Л. П. П., ЕГН **********, с адрес: гр.*******************, съдебен адрес: гр.**************, адв. П. И. П. от АК - Хасково, против „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД, ЕИК 206613478, със седалище и адрес на управление – град София, ул. „Рачо П. Казанджията” № 4, ет.6, представлявано от Р. Д. – изпълнителен директор, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД, вр. чл. 143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП.

Ищецът твърди, че е страна по сключен на 23 септември 2022г. в гр. Хасково с ответното дружество Договор за потребителски кредит № М0000012615. До момента заемодателят по договора не му бил предоставил разписания договор, ведно с прилежащите към него погасителен план, Общи условия и СЕФ, с обяснението, че като бъдат подписани от упълномощен представляващ в централния офис, който се намира в град София, те ще му бъдат предоставени. По Договора за паричен заем № М0000012615 ищецът получил, до колкото си спомнял, сумата от 9000.00 лева, при неясен месечен лихвен процент и годишен лихвен процент, с който се олихвявал предоставения кредит в размер на 40,00% и ГПР в размер на 48,19 %. Страните били договорили, че заемателят ще погаси кредита на 84 месечни вноски с размер на погасителната вноска 320,39 лв. В очакване на получаване на разписаните документи, след дълъг период от време ищецът получил CMC, в който заемодателят го уведомявал, че ведно с лихви дължи сума в размер на 17 784,14 лева.

Ищецът посочва, че той бил потребител по смисъла на пар, 13, т, I от ДР на ЗЗП, тъй като бил усвоил кредита за лични, нетърговски нужди и поради потребителското му 1 качество, процесният договор попадал в приложното поле на ЗЗП и ЗПК. Той изцяло бил усвоил кредитния ресурс, но на основание чл. 23 ЗПК не дължал изпълнение на вземанията за договорна лихва, тъй като тя намирала своето основание в нищожна кредитна сделка.

Поддържа се в исковата молба, че клаузата за възнаградителна лихва била нищожна на следните три основания, с които се нарушавали „добрите нрави“: липсвал посочен в договора месечен лихвен процент, а само годишен лихвен процент; договореният годишен лихвен процент бил в размер на 40,00 %; ГПР бил в размер на 48,19 %, доколкото не било ясно дали има допускания. Нарушени били и изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Внасяло се неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя.

На първо място се посочва, че с договореният фиксиран годишен лихвен процент се нарушавали добрите нрави, поради което била налице нищожност на уговореното възнаграждение. Съдебната практика приемала, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не бил установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне можел да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави била уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В тази насока се посочва практика на ВКС. По аргумент от решенията на ВКС, при необезпечени заеми възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. Към датата на сключване на договора за кредит размерът на законната лихва се определял според ПМС № 426 на МС от 8.12.2014 г. като сбор от основния лихвен процент на БНБ за периода плюс 10 пункта. След справка на страницата на БНБ се установявало, че към датата на сключване на процесния договор основният лихвен процент бил 0,00 %, т.е. - размерът на законната лихва бил 10,00 %, оттам - трикратният размер на законната лихва възлизал на 30,00 %, а двукратният на 20,00 %. В настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 40,00 % годишно, надхвърляла законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото.

Освен това, в процесния договор кредиторът се бил задоволил единствено да посочи като абсолютни стойности на годишния лихвен процент по заема и на ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране на ГПР (кои компоненти точно били включени в него и как се формирал посочения в договора ГПР от 48,19 %), което от своя страна било нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин съгласно чл. 10, ал.1 ЗПК. Във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдат инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В този смисъл било и задължителното тълкуване на СЕС, който с Решение от 20 септември 2018г. по дело С-448/17 извел разрешението, че „на не посочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуация като тази по главното производство, в 2 която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни.“ В конкретния случай, в процесния договор за кредит яснота досежно обстоятелствата по чл. 19, ал. 1 липсвала.

Посочен бил само лихвен процент по заема 40,00 %, който бил годишен, но не се изяснявало как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора.

Съгласно чл. 10, ал. 2 и чл.10, ал. 4 ЗПК, видът, размерът и действието, за което се събирали такси и /или комисионни, трябвало да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът не можел да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане за разходи, свързани с договора, които не били предвидени в него. Освен уговорената възнаградителна лихва в кредитния контракт страните не били уговорили други разходи, следователно кредиторът нямал право да включва в обхвата на ГПР други разходи освен договорната лихва. От друга страна, следвало да се изчисли правилно действително прилагания в правоотношението размер на ГПР. Посочва се, че съгласно чл. 21 от ЗПК, уговорката, която имала за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на закона, имала за юридическа последица нищожност на клаузата. Поради заобикаляне на изискванията на чл. 11, ал, 1, т, 9 и т. 10 от ЗПК в договора да се впишат действително прилаганите в правоотношението цена на кредита и ГПР, разписаните в чл. 9 и чл. 10 лихва и ГПР били недействителни уговорки. На плоскостта на настоящия казус доставчикът на кредитен ресурс бил нарушил изискванията на справедливостта и добросъвестността, и неравноправно не разяснил на потребителя какъв бил размера на дължимата от него възнаградителна лихва, на което основание разписаната в договора годишна лихва от 40,00 % не била породила валидни правни последици на основание чл. 146 ал. 1 ЗЗП. Поради тази не точност на лихвата, кредиторът не бил изпълнил условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не бил разписал съдържанието на договора действително приложената в правоотношението договорна лихва. Съгласно чл.21 ЗПК договорната клауза, която имала за цел или за резултат заобикаляне изискванията на ЗПК, била нищожна.

По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да приеме за установено, че ищецът не дължи заплащане на договорна лихва по сключен с ответника Договор за потребителски кредит № М0000012615 от дата 23.09.2022 г., поради това, че клаузата е нищожна на основание чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП.

Претендират се направените съдебни разноски и присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв.

Ответникът счита иска за допустим, но неоснователен. Поддържа се в отговора, че твърдяните нарушения на ЗПК не били налице. Твърди се, че процесният договор не бил сключен при общи условия, а при индивидуални такива, като всички клаузи по него били индивидуално уговорени с клиента. На същия били предоставени СЕФ и екземпляр от подписания договор. Относно възражението за нищожност на възнаградителната лихва се сочи, че липсвало твърдяното нарушение по чл.11 ал.1 ЗПК. Посоченият в процесния 3 договор лихвен процент от 40%, бил фиксиран лихвен процент по кредита, в който случай не било необходимо да се посочват условията за прилагането му. Освен това, в ЗПК липсвало изискване за посочване на отделните разходи, включени в ГПР, стига да има посочване на начина на неговото формиране, което в случая било направено. Липсвало изискване за посочване на месечен лихвен процент, а изискването на чл.11 ЗПК касаело посочването на приложимия по кредита лихвен процент, което според ответника също било сторено. Неоснователни били и възраженията на ищеца за нищожност на възнаградителната лихва в уговорения размер от 40%, поради нарушаване на добрите нрави. Действително, била налице съдебна практика, която приемала нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, но тази практика касаела периода преди измененията в ЗПК и приемането на новите разпоредби на чл.19 ал.4 и ал.5 ЗПК, в сила от 23.07.2014г. Процесният договор бил сключен след посочените изменения на ЗПК. В аспекта на тези нови разпоредби, възнаградителната лихва представлявала компонент от ГПР и размерът й подлежал на преценка от кредитодателя, като единственото условие било същата, заедно с останалите общи разходи по кредита, да не надхвърлят пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС, което в настоящия случай било спазено. Възнаградителната лихва от 40% на годишна база била включена в общия процент на разходите по кредита, който в конкретния случай не надвишавал законоустановения праг от 50%. В тази връзка и доколкото една уговорка не противоречала на закона, то тя не можела да противоречи на правилата на добрите нрави.

Предвид тези и останалите изложени в отговора на исковата молба съображения, ответникът моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните, а и с Определение № 1236/07.08.2023 г. е обявено за ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че на 23.09.2022 г. между страните по делото е сключен договор за потребителски кредит № М0000012615, по силата на който ответникът се е задължил да предостави на ищеца сумата от 9000 лева, представляваща чистата стойност на предоставения на длъжника за ползване финансов ресурс. В клаузата на чл. 11.

4. от Договора е установено, че общата сума, дължима от потребителя е в размер на 26 784,14 лева, в която сума се включва освен предоставената главница, единствено сумата от общо 17 784,14 лева – възнаградителна лихва. В договора за кредит е посочено, че годишния лихвен процент е в размер на 40 %, както и че лихвата се изчислява ежемесечно на база брой дни за месеца при 360 дни в годината и договореният лихвен процент не зависи от друг референтен лихвен процент и/или друг индекс - чл.9, а годишният процент на разходите е от 48.19 % - чл.10, срокът на договора е определен на 84 месеца.

В договора за потребителски кредит е обективиран и погасителен план с посочване на падежа на всяка вноска и нейния размер, като падежът на първата дължима вноска в 4 размер на 191,77 лева е на 10.10.2022 г., а на последната на 10.09.2029 г. Размерът на всички останали месечни анюитетни вноски е 320,39 лв.

Представени от ответника са и подписани от ищеца свързаните с процесния договор искане за потребителски кредит № W64728 от 21.09.2022г. и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити между страните „Мъни плюс мениджмънт“ АД и Л. П. П. от 23.09.2022 г.